събота, 27 октомври 2007 г.

Hi!

За известно време яхнах метлата в южна посока, изпращам на всички преминаващи оттук малко слънчево настроение :)




понеделник, 22 октомври 2007 г.

Формула 1

Престанах да следя активно Формулата, на която бях върла фенка, когато заминах за Франция - там нямах телевизор, а да следиш пресата просто не е същото. Надавах ухо само колкото да се порадвам на успехите на Шуми (на когото и до момента съм голяма привърженичка, да, знам, знам. Обаче!), да разбера името на някоя нова звезда, промяна в правилника или прегрупиране на конструктори и двигатели. И така няколко години, докато снощи не се оказа, че финалът Бразилия се очертава вълнуващ - от сума ти време до последния кръг не е ясно кой ще е шампион. И се наредих да гледам, като веднага метнах око на Хамилтън - падам си по рекорди аз, а и момчето кара добре. Освен това откакто Вилньов не успя да спечели първото състезание, в което участва, на косъм, ми се ще някого да го огрее нещо подобно изключително. Неясни за мен са разпоредбите са горивото в квалификациите и старта, явно пак са изменяли правилата, но ето, Луис тръгва втори, никак не е зле. Аз и Райконен (Kimi Räikkönen) харесвам - защото е финландец, защото изглежда така, защото е от Ферари и защото си заслужава да спечели. А Алонсо просто не мога да го дишам.
И - лош старт за Луис, после излиза от пистата и се намъква обратно на ужасно крайна позиция. Леле, ужас. Момчето се бори мъжки, обаче колата му прави технически проблем и... той все пак успява да продължи и дори да финишира на 7-мо място, като по този начин Кими печели шампионската титла (най-накрая!) само с една точка. Абе криво ми беше за Хамилтън.
Сега разследват екипите на BMW и Уилямс за по-студено гориво след състезанието, ако им дисквалифицират пилотите, ще стане интересно, но не ми се вярва. Едно е сигурно, от догодина засядам през неделя пред телевизора.

Като се върна от Гърция от "Далече" ме пращат да пообиколя и напиша за някои наши ски курорти. Защо някой не вземе да ме прати да пиша за някоя Формула, хич нямам претенции за пистата ;)

неделя, 21 октомври 2007 г.

Никога в неделя

Ох, колко е студено навън. Някъде, някога в събота съм получила смс "Честит първи сняг", но аз тогава съм спала. Спах безобразно много часове, проспах съботния ден и нощ, но сега е неделя рано сутринта (или както казва баща ми, сабахлем рано призори ;) ) и варя кускус (онази, италианската паста, популярна у нас под това название) с мляко, което беше много традиционната ми детска закуска, в кухнята мирише на горещо мляко, захар, мъничко сирене, котките и кучето закусиха, навън вали ситна лапавица, покривите на колите са бели, полята край Бистрица и Малинова долина са бели, Витоша е в мъгла, тук е топло, кучето спи.
Няколко часа по-късно нищо вече не е бяло и след разходка из пътеките над Пасарел е време да поработя, но никак не върви по следобедному.
Вчера завърших един филм за Седмицата на гръцкото кино в Дома на киното. Казва се "Никога в неделя" (Ποτέ την Κυριακή) с Мелина Меркури и Жюл Дасен. Едва ли някой се сеща за филма, но песента от него "Децата на Пирея" печели Оскар и е достатъчно известна (повече с варианта си "Текила, сеньорита, бонита" и т.н. ;) ). Черно бял филм, по легендата за Пигмалион. Филмът е много приятен - проститутката Иля в Пирея е красива и независима, не определя твърда цена, но си ляга само с когото хареса. По едно време идва американецът Омир, който е философ (бррр!) и вижда в нея изгубения блясък на Древна Гърция. Решава да я пресъздаде (разбирай - образова), за да стане тя съвършена. Има още няколко паралелни сюжетни линии и е много свежо. И не е така тъжно като легендата за Пигмалион и Галатея. Препоръчвам го, а ето и въпросната песен:

събота, 20 октомври 2007 г.

Сбогом на оръжията, Вчера


Бях прочела в блога на Алвин за книгата "Вчера" и тъй като филмът ми е особено любим, а и не съм чела нищо на Владо Даверов , немедленно я закупих и изчетох още по-немедленно. Достигането на информацията до тук обаче стана медленно, както често се случва, което едва ли е от голяма загуба за някого. Особено превид вечността и непреходността на изкуството.

Та много добре написана книга, хареса ми стилът, даже много ми хареса. Лекота на повествованието и хитри диалози, една вибрираща, почти жива атмосфера, осезаем младежки език - ще ми се да можех и аз така да улавям спецификата на говора, за да предам характерното за дадена група, пол, възраст.
Накрая ми стана много тъжно, значи - въздействащ финал.
Една неглижираност, непукизъм, с които се "споменават" дълбоките и важните неща и от това те остават още по-дълбоко къде в сърцето, къде в съзнанието.
Книга, която се поглъща.

А после довърших "Сбогом на оръжията", която влачих безобразно много време.
Реших да прочета нещо на Хемингуей, след като писах статия за любимите му барове (тя между другото излезе, първа публикация в "Далече", притурката на "Мениджър", добре се получи). Тъй като всичко на Ърнест се намира в семейната библиотека в Бургас, която в момента не ми е под ръка, аз своевремненно закупих единствената налична на първата попаднала ми пред погледа сергия за кашонна търговия негова книга, а именно гореспоменатата такава. (Някои хора сучат мустаци, аз суча изречения... Кой с каквото разполага.)

И се започна едно тегаво четене. Много трудно напредвах, а после изведнъж като стана лесно, та дори и интересно и не беше честно да завършва така. От друга страна нямаше как иначе да стане. Първи сблъсък с Ъ.Х. - по-скоро оптимистичен. Но с ръка на сърце ще кажа, че "Джони грабна пушката", също на антивоенна тематика, е в пъти по разтърсваща. Или по-скоро не, не е справедливо. Много по-осезаемо разтърсваща (това е онази въпросната книга, довела до песента "One" на Металика, сигурна съм, че е всеизвестен факт, но хем да не се мина да не го кажа, хем да не подценявам читателите си). Хемингуей вкарва една доза небрежарство (едва свръхдоза дори) и нещо много по-близко до английската невъзмутимост, което печели точки при мен. "Сбогом..." е твърда, зелена, със стиснати устни и добри очи. Така си я представям визуално. Отива американецът, пише се доброволец и се забива в Италия, където, офицер, командва санитарите, пие вино, хапва си и се задява с жени. Раняват го, лекува се, влюбва се, бие се, отстъпва през кални полета, за малко да го разстрелят и навсякъде в този свят има един ред, един отдавна загубен ред, а колко малко години са минали от тогава - става дума за Първата световна война. Леко, стегнато, небрежно, подредено, подострено и мъжкарско и хоп, вече му идва до гуша (пак спокойно, без ексцесии а ла "бате Арни побесне, ей ся ш'ги изколи"), дезертираме, вземаме жената, децата (проектотакивата) и опа - у швейцарско. Всичко това с естествената непринудена аристократичност на анлийски лорд, мажещ тъъънък слой масло върху препечена филийка, докато икономът му съобщава, че Темза тъкмо влиза в гостната. Хареса ми!


И сега какво да чета? :-O

четвъртък, 18 октомври 2007 г.

Един есенен ден по шосето

Уморени са ми ръцете.
Уморени са ми ръцете, уморенисамиръцете...
Това има много общо с факта, че пиша с по-малко от десетте ми налични пръста и все повече наближава моментът, когато ще започна да се уча на десетопръстната - снощи дори си инсталирах програма, която за моя огромна изненада има и българска версия, лаптопът ми няма изписани кирилски букви на иначе толкова удобната си клавиатура, но това изобщо не е проблем.
Болят ме лактите, дланите, ставите на пръстите, връзките между мъничките фаланги - колко интересна дума, все едно тръгвам на бой. Но то не е далеч от истината, строявам фалангите, привеждам ги в боен ред и атакуваме писаното слово - вместо с огън и меч - с клавиатура и текстообработваща програма превръщам едното в друго, нося напредък, количествено натрупване, а дали има и качествено изменение?
Чакат ме три филма, освен редовните сериали, два материала за мода и едно пътуване за материал за ски, подновеният курс по фински - записах се и на онлайн такъв, а всичко съм забравила, записването за магистратура в Софийския и след това за педагогическа правоспособност във Великотърновския, пътуване до Атина, купуване на билет за Мюнхен по Коледа, надявам се да ми дадат да превеждам малко Верлен, времето е хубаво, работя си вече от дома и мога да излизам в сипващата се с листата от дърветата есен.
Само че ме болят ръцете, утре така и така ще ходя на годишен преглед, ще взема да си поискам направление да ми погледнат красивите ръчички, хаха ;)

Дара беше бременна, но се оказа, че станал проблем и се наложи да отстранят матката. После тя си разкъса конците и носи яка, докато мажех отворената рана с миризлив мехлем. "Само не знам, да не ти стане лошо, докато мажеш" (ветеринарката). Няма проблем, госпожо, аз съм биолог. Когато се налага. Но хормоните са си хормони и карат до неотдавна бременното животно сега да гледа кученце. Такова няма, затова цялата й грижа сега се е съсредоточила върху един гумен таралеж.

На мен ми изглежда много тъжно. За нея е нормален инстинкт, който ще отшуми, когато хормоните се резорбират в кръвта й.

Мисля си, че всъщност аз съм човек именно защото виждам в погледа й мъка, отчаяние и майчина обич, когато, внимателно захапала таралежа, го бута между нас двете в леглото и се притиска до мен, да е на сигурно детето. Докато в погледа й всъщност най-вероятно има нещо като "мръдни се малко, да ми е по-удобно".


Опа, пристигна поредната ми пратка дискове. 4 Мерилиън: 3 Камел: 1 Линкин парк: 1 Скорпиънс - любимият ми албум "Fly To The Rainbow". Пуснали са ми и някакви бонуси, само веднъж уцелиха тия Уизърд и ми пратиха новия албум на Стив Хакет. Сега са някакви Магнум и Фрийдъм Кол. Изобщо не съм ги чувала, кой знае, може и да е нещо интересно. Айде сега да видим как звучи старият Скорпиънс от нов диск. /след 10 мин -кога ще почнат да ги правят тези опаковки с лентичка за отваряне!!!/

петък, 12 октомври 2007 г.

Последен ден

Днес беше последният ми работен ден във фирмата. За щастие от вчера по-голямата й част, начело с шефовете, е в Гърция на най-смешния и абсурден тийм-билдинг, но това е друга тема. Та два дни без абсолютно никой на главата ми се оказаха идеалният завършек за над едногодишния ми престой на това работно място. Днес денят завърши с игра на Монополи, но малко преди това гадините от отдела (повечето) ми купили подарък!
Тракам си аз по клавиатурата и по едно време усещам - те се промъкват зад гърба ми ухилени като зелки и носят една голяяяяяяяяма торба, изписана с най-разкошните пожелания, които съм получавала. Избрали ми разкошни елегантни блюдца от порцелан и две шеметни винени чаши... само дето не се разплаках. Беше толкова мило, зарадваха ме и въобще изненадаха чудесно. Освен това така се заличиха всички неприятни мигове от тази работа (въпреки че не са свързани с тях). Какъв по-хубав начин човек да напусне?
Сега Монополи-то е в мен, за да ми идват на гости да играем (живея срешу работата), а след края на предвидения скорошен ремонт се надявам да дойдат на гости и да използвам и подаръците им.
Много е хубаво, когато се чувствам добре от хорските постъпки. Животът става няколко идеи по-слънчев!

четвъртък, 11 октомври 2007 г.

И Нобеловата награда отива при...


Дорис Лесинг. 88-годишната англичанка получи Нобелова награда за литература.
Миналата година призът отиде при Орхан Памук, преди това - у Харолд Пинтър.
Гледала съм пиеса на Питър, чела съм Памук, явно е време да си набавя нещо на Лесинг.

Йон Андерсън! ЙОН АНДЕРСЪН!


Ами да. Тазгодишният София Мюзик Джем се очертава доста силен. След Чик Кърия и Бела Флек, на 14 ноември в зала "Универсиада" идва Йън Андерсън. След като ще изпусна концерта на Робин Гиб, смятам да дам всичко от себе си, за да присъствам на този на Андерсън.
Има много малко групи и изпълнители, които наистина искам да гледам и Йон е сред тях. Чувствам се прекрасно и искам да споделя прекрасното си чувство с колкото мога повече хора. Знам, че концертът ще бъде великолепен и се надявам възможно най-много хора да се възползват от този генератор на чудесности.
На концерта си в София - казват организаторите - в рамките на дванадесетото издание на фестивала Мюзик Джем, Джон Андерсън ще изпълни пред българската публика едни от най-популярните парчета на „Йес”, както и композиции от съвместното творчество на вокала с легендарния Вангелис.
Ура!
Харесвам Йон (аз така му викам) от гимназиалните години, когато го чух за пръв път в проектите му с Вангелис. После открих Йес (не знам какво иамт предвид под най-популярните парчета на "Йес", но как ми се иска да чуя повечко от ранните албуми!), после проектът "Дрийм" на Йон и Китаро. Още не съм надала ухо да разбера какви са били съместните му изяви с Тенджърин Дрийм и Майк Одлфилд примерно, но новината за идването му е именно подходящият ситмул да ги потърся и чуя.

Танго Бар

Студио ТангерИН пак организират всяка сряда милонга "Танго бар" в залата на Чешкия клуб на ул. "Кракра" 15.
Да завърша класа за начинаещи, да походя още малко на курсове и после ще се престраша за милонга. И като нищо по-другата година да се амбицирам за наградата "най-редовен посетител" ;)
Другата седмица ще направя крачка към сдобиването с по-удобни обувки, тоест надявам се да си намеря или да ми направят хубави такива.

сряда, 10 октомври 2007 г.

Ти лети, лети...


"Чайка". Бум. Завърших написването на един текст за постановката в Армията и сега мога спокойно да си дращя тук.

Да си представим - ТБА, който много обичам. Крикор Азарян, режисьор от класа. Чехов, моя любов. "Чайка" - тази пиеса, тази пиеса... Актьорски състав - да стиснем зъби и да издържим.
Зала, пълнеща се с народ. Олеле майко, какво ме чака. Тук се смяха на Бланш, която разказваше за самоубийството на момчето. Не, не се подиграваха на играта или нещо такова. Смяха се, защото явно монологът беше смешен? Или тя играеше подвеждащо? Тази вечер Бойка Велкова обаче влиза в ролята на Аркадина, актрисата. Имаме още Ласкин, Радоев, Сърчаджиева, Ингилизова, Мирослав Косев, Иван Бърнев, Меглена Караламбова. От последните трима се очаква класа, очакванията се оправдават. Мога да сипя само хвалебствия за играта им.

Косев е железен - мрънка достоверно, пиянства реалистично и умира естествено.

Иван Бърнев ми е любимец отколе. Като се замисля, май само в руски пиеси съм го гледала - просто му иде отвътре. Играе тук един залюхан учител, който на всеки три думи започва да разправя за тежкото си положение, играе точно, вярно, вдъхновено и едновременно ми става жал и ме отвращава този Семьон Семьонович Медведенко.

Меглена Караламбова
е мила, волева и тъжна в обикновеността на жената на управителя, чайка по неин си начин. Изобщо в пиесата наистина има много чайки, както каза по време на пресконференцията Крикор Азарян.

Бойка Велкова играе едностранчиво. Пуснах едно търсене в youtube за фрагменти от постановки на "Чайка" и видях как може да се изгради този образ. Как може в него да има отчаяние и любов, каприз и резервираност, подлост и преструвки, самота и арогантност, изобщо палитра, която може да разцъфти. Тук видях една неприятна жена. Точка.


Иван Ласкин ме изненада много приятно. Очаквах да се лигави със самодоволната си усмивка, с която шества на сцената при "Колко е важно да бъдеш сериозен" и "Много шум за нищо", примерно. Вместо това видях вглъбена игра, видях дилемата на твореца, досадата при писателя, слабостта на безхарактерния мъж, дребния гъдел на успелия човек, преситеността и едновременно с това копнежа по нещо просто, чисто, истинско. Този човек (Тригорин) е един малък разказ само по себе си.


Анастасия Ингилизова играе Маша така, както игра Нора. Всеки, който има представа от двете пиеси, ще разбере какво имам предвид, няма нужда да казвам нищо повече.


Александра Сърчаджиева е още по-голямата ми изненада. Израснала е забележимо и прави такава Нина, че ум да ти зайде. Няма фалш, няма неясни моменти в този склонен към отвлеченост образ.


Иван Радоев колкото го харесвам, толкова не играе добре. Има едно скечово поведение, което му пречи. Изигра края обаче много добре - от завръщането на Нина до самоубийството. Има талант, но какво става, че на моменти издиша, не знам.


Много добра режисура, имаше една сцена, докторът подава на всеки да си запали цигара. Пушат мълчаливо минута-две и после все гаси, по напълно различен начин, с различни жестове, изражение и т.н. Не може да се опише колко много каза тази сцена без думи. Много добро хрумване.


Накрая заваля сняг и когато изтрещя пистолетът, а в стъклата се блъсна чайка, въпреки цялото ми мърморене (когато Треплев се застреля, зад мен някой се изсмя!!!), тази сцена ме разтърси до сълзи. Харесва ми, че ме разплака - както ми харесва, когато комедия ме разсмива истински. Случва се рядко в нашия театрален пейзаж.


Снимки: Иван Дончев

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Венецианският търговец

Гледах филма по телевизията и а-ха да се завихри спор около един момент. Спрях се навреме, но ми стана мъчно. Разбира се, пак е свързано с мъжете и жените.

Сещате се, нали, следната сцена - стои Порция насред съда, преоблечена като младия доктор, а собственият й съпруг обяснява пламенно на Антонио как би жертвал това, онова, жена си (Порция поглежда странно) дори, ако можеше да го спаси. В този май момент тя решава да го изпита, като после го кара да й даде пръстена, с който бе обещал да не се разделя. Аз се изтървах да кажа, че е много правилно тя да е огорчена (хайде да сметнем, глупаво се вземат пари от неподходящия лихвар, глупаво са изпратени всички кораби с цялото богатство, Порция му дава 20 пъти сумата, която Антонио дължи, без абсолютно никакъв проблем той заминава далеч от нея още в деня на сватбата, тръгва след него да стори всичко възможно, за да му помогне). Не, не било така. Трябвало да се чувства едва ли не горда, че мъжът й имал такъв характер. Какъв характер? Държал на приятелите си. А тя едва ли не го ограничава така, видиш ли. И пак да повторя, трябва да е доволна и щастлива, задето той е казал, че е готов да я пожертва в името на, в случая, Антонио.

Аз разбирам тя да беше някаква сприхава, да не си е мръднала пръста да му помогне и т.н. Но това е жена, която доказва, че разбира мъжа. Че е до него, че го подкрепя. Влиза му в положението, разбира колко са важни приятелите (дава му от парите си, от времето си, съгласява се да бъде пренебрегната първата брачна нощ, сама търси помощ за него).
Не познавам жена, която ще пламне от щастие, когато чуе, че не е тя най-важната (най-малкото). А още по-зле в горната ситуация.

Призракът на това ужасяващо "обвързване" - чудовище троглодит с остри като саби зъби, което те дебне из ъглите на мазата, когато слиза да си наточиш ракия и да вземеш туршията, което виси от тавана и те гледа с малки хищни очички, докато правиш секс, което се е навило под педалите на колата и само чака да ти източи кръвчицата, речеш ли да се разходиш някъде с мацката - това ли е причината? Или има нещо друго, непознато мен - някой звяр с нечетен брой копита, примерно, който тропка чардаш в килера на мъжкия мозък и заглушава всичко друго, чуе ли се "жената... а приятелите" и мъжът чува и разбира само "кат' са ожена и край. Тая няма да ме пуща да се видя с никой! Сакън!"

Уточнение - не казвам, че всички мъже са такива (стискам палци, плюя в пазвата, дано!). Въпросът ми е за тези, които си мислят горното - да преформулирам - имам ли си (сериозна) приятелка, недей си боже, жена, край с живота, край с веселбата, край с приятелите. Които слагат меча на крал Марк между "жена" и "приятел" (разбирай - едното не може да е другото и обратно). Които намират за естествено аз да плесна с ръце и да се втурна да точа баница от радост, рече ли половинката ми, че има някой, който му е по-скъп от мен.
Всъщност даже не е и въпрос. Горчивея си.

Дълъг пост за брака (кога?)

Някъде из блоговете попаднах на темата относно бременностите, ражданията, ергенлъка и най-вече на колко години да стават тези неща. Как е много куул да си сингъл уайт мейл на 25, на 30, че и нагоре. И как жените над 25 почвали да истерясват за деца. Сетих се за една статия, която превеждах и при все, че не винаги съм съгласна с авторката, все пак ще пейстна част от текста (извинявам се за дължината). Няма да изказвам лично мнение кога смятам, че човек трябва да се задоми (човек, не мъж или жена), само ще кажа, че не виждам нищо лошо човек да избере сам кога да има деца. На 20 или на 40. И никой няма право да седи да му чете морал.

"Истинската любов чака. Да се научиш да чакаш. Заслужава си да чакаш. Девизът на Програмата за въздържание при тийнейджърите разкрива един основен факт за човешката природа: тийнейджърите, сексът и чакането не са естествена комбинация.

През последните петдесет години чакането стана по-дълго. През 1950 година средната възраст на младоженските бе малко над 20 години; през 1998-а булката е с пет години по-възрастна, а съпругът й е на 27. Ако този младоженец е навлязъл в пубертета на 12, то до сега е чакал повече от половината си живот.
Ако е чакал - там е въпросът. Сексът е захаросаната обвивка на подтика за възпроизводство, а този подтик е почти непреодолим. Така и трябва да е; той е двигателят за оцеляване на човешката раса. Да се бориш срещу него, означава да се бориш с основен телесен инстинкт, все едно да се бориш с жаждата.
Но все пак, въпреки конфликта между либерали и консерватори по почти всяка възможна тема, по тази те са на едно мнение: младите хора в никакъв случай не трябва да имат деца. Не са на едно мнение за средствата - консерваторите защитават въздържанието, либералите - контрацепцията - но си стискат ръцете за общата цел. По-младото поколение не трябва да произвежда по-младо поколение.

Ала бременността при тийнейджърките сама по себе си не е толкова лошо нещо. На осемнадесетгодишна възраст женското тяло е добре подготвено за износване на дете. И младите мъже са квалифицирани да извършат своята роля. И двамата ще имат по-голям успех, отколкото биха имали след години, тъй като някои рискове за здравето - като цезарово сечение и синдром на Даун - се повишават с възрастта. (Опасностите, които свързваме с бременността при тийнейджърите, от друга страна, са поведенчески, а не биологични - наркотици, болести, предавани по полов път, ранен аборт, прекалена незрялост и липса на родителска грижа). Женската плодовитост вече е започнала да намалява на 25 - една причина, поради която контролът над числеността на населението препоръчва по-късно износване. Ранното износване възнаграждава женското здраве с допълнителна защита срещу рак на гърдата.

По-младите майки и бащи са и по-сръчни при отглеждането, по-малко се изморяват от постоянното движение на малкото, по-подвижни са при игрите с децата. Подозирам, че по-младите родители ще са по-търпеливи с необуздаността на момчетата, и няма като четиридесетгодишните при най-малкия повод да търчат при педиатрите за медикаменти, с които да овладеят предполагаема патология. Хората са създадени да се възпроизвеждат в тийнейджърските си години и потенциално го правят много добре. Затова и го искат толкова много.

Не е проблемът тийнейджърската бременност. Тийнейджърската бременност без брак е проблем. Отглеждането на дете без брак създава всички грижи. Създайте среда, която подкрепя по-младите бракове, и няма да се налага да се борите с биология повече от десетилетие.
Повечето от нас пребледняват при мисълта децата ни да се оженят под 25, какво остава за под 20 години. Незабавната реакция е: "Прекалено незрели са." Очакваме тийнейджърите да са егоцентрични и импулсивни, неспособни да понесат проблемите на възрастните. Но това не е задължително; през по-голямата част от историята на човечеството тийнейджърските бракове и отглеждане на деца е било в реда на нещата. В родословното дърво на повечето от нас е пълно с бракове между юноши.
Разбира се, времената са били такива, че порасналите тийнейджъри са били възприемани като "млади възрастни хора". Трудно ни е да си представим такова нещо днес. Не че младите хора са свойствено неспособни да поемат отговорност - историята го опровергава - но ние вече не го очакваме от тях. Само до преди няколко десетилетия дипломата от гимназия бе доказателство за зрялост или поне обещание, че кльощавото дете, което я притежава, е готово да започне да се държи като възрастен. Много момчета преминаха непосредствено след завършване на гимназията към свят с ежедневна работа, която не напуснаха, докато косите им не побеляха; много момичета започнаха да превръщат кътче от малък апартамент в ясла. Очакванията може да са били скромни, но бяха постижими и по този начин се образуваха много добри семейства.

В този сценарий се крие неизказана презумпция - че млад зрял човек може да спечели достатъчно, за да издържа семейство. В хода на историята възрастта за брак като цяло е ограничена - от една страна от пубертета, а от друга - от възможността да се издържа семейство. В добрите времена хората са се женили млади; когато перспективите не са добри, двойките се борят и спестяват за сватбения си ден. Култура, при която мъжете не се оженват до 27 години, нормално е означавала наличието на елементи като няколко последователни лоши реколти или икономическа депресия.

Но не такъв е случаят в Америка днес. Вместо това имаме изкуствена ситуация, която предизвиква отлагането на браковете. Възрастта, при която мъж или жена могат да печелят разумни доходи, постоянно нараства в следствие от по-завишените изисквания за образование. Обикновените условия за наемане на работа, които се покриваха от диплома за средно образование, сега изискват бакалавърска степен; а професионална кариера, която бе възможна с бакалавърска степен, сега изисква магистърска или още по-висша. Докато децата се опитват да получат квалификациите, необходими, за да печелят като възрастни, годините невъзвратимо си отминават.

Финансовата способност обаче не е единствената ни грижа; убедени сме, че младите хора просто не са способни на отговорност. Очакваме, че няма да контролират добре импулсите си, ще са егоцентрични и емоционални и няма да са способни да преценят последствията. (Странно е, че от децата, за които се смята, че ще са прекалено безотговорни за брак, се очаква вместо това да практикуват героично въздържание или старателна контрацепция.) Презумпцията за тийн безотговорността се корени по-дълбоко, отколкото простата ни преценка за естеството на юношеството; тя включва самата ни идея за целта на детството. [...]

Моделът на късен брак може всъщност да увеличи броя на разводите. През първото десетилетие от физическите зрелите им години младите хора може да не се женят, но се влюбват. Влюбват се и после връзките им се разпадат, понасят ужасна болка, но откриват, че с времето я преодоляват. Може да им се случи няколко пъти. Постепенно свикват; научават, че могат да отдават сърцата си и после пак да си ги вземат; научават се като начало да предпазват сърцата си. Научават се да подхождат към една връзка с цел да получат каквото искат и да са готови всеки момент да си съберат багажа. До момента на сватбата са имали много възможности да научат как се бяга от обещание. Тренират за развода.

Идеята да се завърнем към ера на ранни бракове все още е плащеща - и с основание. Не става дума просто да се затегне възела между замечтаните осемнадесетгодишни и да ги избутаме в реалния свят. Предците ни са можели да се омъжат рано, защото са били включени в мрежа на подкрепа, която позволявала такава стъпка. Младите хора не са вродено некомпетентни, но все още има много какво да научат, точно както младоженците на каквато и да е възраст. В миналите поколения една млада двойка е била обградена от семейство и приятели, които ги насочвали и подкрепяли, не само при плаването из водите на новия брак, но и при практичните умения да се сработи семейството – как се води бюджет, как се поправя течащия покрив, как се сменя мръсна пелена. Не е хубаво човек да е сам; не е хубаво и една млада двойка да е изолирана. В нашето време на продължително обучение двойките, които се женят рано, го правят по-скоро преди да завършат колеж, а това изисква практическата и емоционална подкрепа на семейство и приятели.[...]"
Фредерика Матюс-Грийн

петък, 5 октомври 2007 г.

Linkin Park - Minutes to Midnight


Понеже пак почнах да си въртя този албум, а и защото така, както гледам, скоро "Ритъм" няма да излезе (от лятната си ваканция?), но пък понеже не ми се пише нещо не толкова форматирано, а и защото всъщност трябва да пиша за "Чайка", а и...

Всяко време с нещото си

Край. Каквото било, било. Третият албум на Линкин Парк се чакаше с толкова трескави и тревожни предположения и обсъждания, на които би завидял и най-отракания отбор квартални бабички-клюкарки. Какво ли ще издадат – дали пълна промяна или упорито ще се придържат към досегашния рап-метъл? И в двата случая унищожителните критики нямаше да ги подминат. И ей го на - не подминаха – едва издаден, Minutes To Midnight предизвика яростни полемики. Но докато кучетата лаят, керванът си върви, и той окупира върховете на класациите и продажбите. И несъмнено отбеляза края на една ера. Нещо като всичко след Черния на Металика – отречено от върлите фенове с кървящо сърце и сълзи на очи. Надгробен камък на рап-метъла, комерсиално залитане, лов за нови фенове или закономерното неизбежно улягане след четири години пауза – всъщност всичко наведнъж, с две думи дискът е отличен продукт. С повече от две: като начало е излязъл от ръцете на Рик Рубин (ето защо на места звучи леко а ла Ю Ту, сериозно). Изненадващо силно застъпени лирични отклонения – като се почне от направо нежното интро и се стигне до електро баладата “Valentine’s Day”. Текстовете са не особено силни – по досадната вече тема за Буш и световната несправедливост, и малко порядъчни лични душевни терзания. Рап само в две парчета, останалото е модерен рок с плътен, разнообразен саунд, електроника и хипхоп. Китарите на места звучат очарователно седемдесетарски, че дори има и сола. Ако Hybrid Theory и Meteora са мачкащи валяци, къде по нанадолнището, къде по нанагорнището, то новата тава е бетонобъркачка. Яко, както и да го погледнеш.