сряда, 30 юли 2008 г.

Деца играят вън

Говорихме с един приятел (ще се осмеля да използвам точно тази дума) за децата или по-скоро - подрастващите, младежите, юношите - този вид същества. Малко ме стресна с твърдението си, че "децата" на около 13-14-15 са същества, нямащи нищо общо с - например - нас, на тази или която и да е възраст. Склонна съм, от една страна, да му вярвам. Моят досег с деца е в специфична среда - в училище, например. Или с малко по-големи младежи. Той твърди, че е в близък досег с тях, от което може да си прави изводи, а и че ни липсват такива обединяващи звена като соц средата, която свързва нас и родителите ни, например. Така че след първоначалното отхвърляне (аз съм привърженичка, по принцип, на мнението, че всяко поколение силно си вярва и е наистина убедено, че идващото след него е просто краят на човешката раса ), реших, че може да е прав.
Но не мисля, че е толкова невъзможно да се намери общ език. Нали съм си оптимистка.

Думата ми е за друго. Още по-малките.
Някой беше зарязал пред блока седем кутрета. Пред нашите блокове, за ен-ти път да съобщя, има приятно зелено пространство с разчупен ландшафт. Като казвам разчупен, го имам предвид буквално - над рекичката някога е имало две мостчета, после едното се е срутило, на никой не му е дошла идеята да го възстанови и сега мястото, където пътеката се е отклонявала да се спусне натам, както и стълбите, са позапустели и са като мъъъчнико паркче. Под мъничко разбираш три дървета, осем стъпала и един шипков храст, но пък илюзията е достатъчно силна. Сгушено в падинката, зад един изкуствен плет... Казвах вече, че всичко е в нас, това местенце се явява просто ключето с надпис "тиха гора".

Децата - в обсег от, да кажем, 5-6 до десетина годишни, разбира се, се заеха с кутретата. Мъкнат храна, онзи ден взеха и от мен - сипах им от тази на Дара и им дадох пари да им купят консерви. "Построиха" си къщичка - от картони, кашони и прочее амбалаж, тъкмо зад плета, там настаниха и "домочадието" - кученцата. Вързаха някакви въжета, на които се люлеят. Онзи ден катереха абсолютно гладкото стъбло на едната круша и урожаят беше задоволителен. (Добри хора някога са садили ябълки, джанки и круши пред тези блокове, наред с други нискорастящи зеленини).

Всички тези дейности сме ги правили и ние някога, но на далеч по-удобни и естествени места. Не пред блокове, а поне в някой приличен двор. А тези силно градски деца, които даже няма от къде да са се сдобили външно с тези идеи (не показват "нашите" детски филми и анимации вече по телевизията, а да са чели книги - дори аз не съм такъв оптимист), действат по същия начин. Хм. Много се радвам, че импулсът, движил нас и поколенията преди нас, е невредим и налице. Оттам нататък ще видим какво ще става. Ние с Дара от време на време прекосяваме неспокойните им редици и се опитваме да внесем нишките на своето виждане за живота. Не се знае, може да се превърнем в нишка, невидима на пръв поглед, която да бъде отключена някой ден с някое ключе...

понеделник, 28 юли 2008 г.

Безумства и безсилие

Както бях писала преди време, Младост 4, като по-нов от останалите Младост-и, е най-застроеният и с най-малко, да не кажа направо - липсващи - зелени пространства. По една мижава градинка пред блоковете, колкото да е не без хич, и единственото по-големично зелено петно са бреговете на реката, която минава пред блока. На шега си мислех, че някой ден някой лакомчо ще реши да я отбие или засипе, за да оползотвори това разхищение на свободна незастроена площ. А днес изобщо не на шега се канят да строят в единия край на това зеленичкото и аз сега и се чудя как е възможно да има такива невероятни идиоти. Строежът, разбира се, ще наруши два закона (или две разпоредби, не се задълбочих, кипях от яд) и ще се изтъпани точно до единствената що-годе оцеляла детска площадка, на ъгъла на кръстовище, като мястото там е толкова голямо, че не виждам как между улицата и сградата и респективно, детската площадка (наскоро обновена от Общината, значи знаят за съществуването й) и сградата ще има повече от метър-два.
Разбира се, отърчах в метъл кръчмата да се подпиша в подписката и дано стане нещо, защото... защото... не знам. Там е работата, че нищо друго не мога да направя. Какво да направя? Подаваш жалби и се надяваш все още да има някакъв работещ механизъм за защита на гражданите и на законите... смях в залата, да си защитаваме законите....

Бясна съм!

Лени Кравиц

Концертът на Лени Кравиц, съвсем отговорно и с ръка на сърце мога да заявя, бе нещо страхотно. Като изключим, че мен емоцията не ме достигна, по разбираеми причини, обективно погледнато това бе близък до съвършенството концерт. Идеален звук (поне така го чувах от трибуните), доста точно спазване на обявените часове, страхотни музиканти и всеотдайна публика. До толкова, че Лени Кравиц едва ли не не вярваше на очите си. Още от самото начало той изглеждаше искрено удивен от реакциите на публиката, а към края, след като бе паднал на колене, бе търсил думи, за да изрази чувствата си, и бе слязъл два пъти сред хората, заяви, че любовта и енергията, получил днес, ще го подкрепят в идните години, както и че българската публика е най-невероятната от всички, които е виждал. Наистина изглеждаше силно развълнуван и трогнат. Каза и нещо, което ме накара да се замисля - "ако впрегнете цялата любов и енергия, която изпращате към мен тук, сега, ще започнете да променяте вашия свят и света изобщо". Мда.

Останалото с няколко думи - страхотно осветление и, пак повтарям, звук. Леко некадърни оператори. Страшно артистичен и пластичен Лени. Глас в чудесна форма. Енергия в излишък. Бенд от железни музиканти. (Отбелязвам си на ум колко дълъг път съм изминала - аз, която ненавиждах китарните сола и медните духови инструменти, вече разбирам китарата и се трогвам от тромпета. Браво на мен, потупване по рамото. Напук на онези, които, от висотата на вродения си афинитет към тези инструменти, ме гледаха внизходително и с твърдото убеждение, че от мен нищо не става в тая област.) Чудесни сола. Над два часа сет. Лени на барабаните в последното парче - гейзер от енергия. Ммм... концерт, който спокойно може да се нареди в моят топ 10, примерно.

Чудя се, ако той дойде скоро пак, дали публиката ще е също толкова многобройна? Отдавна ме гложди един такъв въпрос по отношение на известен тип концерти в България...

Lanny Kravitz, 27.07.2008, София, стадион "Академик"

01. Bring It On
02. Always On The Run
03. Dig In
04. Fields Of Joy
05. It Ain't Over Till It's Over
06. Dancin' Till Down / Another Brick In The Wall - part (Pink Floyd cover) / Billie Jean - part (Michael Jackson cover)
07. Be
08. Stillness Of Heart
09. I'll Be Waiting
**Band Introduction
10. Where Are We Runnin'
11. American Woman
12. Fly Away
13. Let Love Rule
Бис:
14. Are You Gonna Go My Way /Love Revolution - part (Kravitz On Drums)

събота, 26 юли 2008 г.

Аз дали мога да се замъкна някъде и да си дръпна самостоятелно един бой? В смисъл, да си шибна два шамара, да се освестя? Малко ме съмнява, а и никога не ми е допадал Барон Мюнхаузен (а всъщност знам ли, може би просто не съм го чела в подходяща възраст и е време да го прочета пак).
Тъкмо реших, че съм се оправила, и се оказва, че съм се вкиснала като две каци кисело зеле и една саламура. Не помня да съм имала такъв момент, в който лично и отговорно да не се самопонасям. И нали съм една таквъз чюфствителна, се връзвам на хорските простотии, въпреки че много добре знам, че не бива. Мисля, че ако чуя "Зимна къща" още един път, ще е някъде към шейсет и седмият. Ще ми се да ми беше тук пианото, някак щеше да помогне. Определено не се получава същия разтоварващ ефект, както със свиренето на музикален инструмет, ако седиш и пишеш до несвят. Сиреч - и да си напиша двете статии, въпросите за едното интервю, двата превода - пак няма да има ефект. Не, че постовете в блога имат, обаче това е...

...и тук се чу един ужасен звук откъм прозореца. Живея на деветия етаж, навън бе валяло, а котката обича да седи на перваза. Обичаше - беше оцеляла от падането, но след половин час ми издъхна в ръцете.

Празните моменти, когато всичко ти изглежда безсмислено.
празно
празно
празно

Ми... Миталика....

Металика, бе, к'во да ги правиш...
Нямам представа защо имаше хора, на които концертът не им хареса много. Разбира се, става дума за лични възприятия, затова от сега заявявам, че лично на мен ужасно много ми хареса.

Ще вали, ще вали - прогнозата е сигурна, айде купувай дъждобрани - ходила съм на задоволителен брой концерти, а до сега не ми се е налагало ни веднъж да прибягвам до това приятно изобретение. Този път обаче се запасихме с няколко, и то от истинските - проблемът с тях е, че само като я погледна тая материя и тоз' зелен цвят, и се сещам за времето, когато работех на гроздобер в Бургундия и валеше дъжд, и трябваше да нахлузим гумени панталони, ботуши и якета, които си бяха точно такива дъждобрани, много е гадно. Някъде имам снимка, трябва да я изровя... Както и да е.

Опитвайки се да се добера до входа, посочен на билета, забелязвам, че небето се изчиства, даже ми става горещо. Какво бях писала за лошото време? Само да не е на концерт...
Изненадана съм от пропускателния режим и охраната. Разбира се, знам, че Болкан Ент... не са много отдавна в бизнеса с големи концерти, ама все пак режимът си беше доста рехав (е, сега, и ние не сме вчерашни и пъхаме капачките от бутилките в джоба предварително, но не за това ми беше думата). С билети за терен, заради които бях оревала орталъка (предпочитам да съм на трибуните, но късно се усетих да си купя - по-скоро късно се усетих, че гениалната фирма Вирджиния Рекърдс, поела ПР кампанията на концерта, е безумно нелогично предприятие), си се настанихме на седалките като стой, та гледай. Не, че е лошо, ама не трябва да е така.
Освен това - да ви се е случвало друг път концерт да започне ПРЕДИ обявеното начало? 7 часа ли? Кой ще ти чака - Sword забиха още в 18:30. Нямаше как да разбера изпуснала ли съм, или не, защото влязох на стадиона в края на сета им. Мисля, че шефът на Болкан се презастрахова да не би да плаща на Софийска община, ако закъснее концертът...

Down, искам да подчертая, не случайно не бяха обявени като "подгряващи", а като специални гости. Доста хора бяха на този концерт и заради тях, а и групата си е достатъчно значима и известна. Малко се подмотваха между парчетата, но забиха достатъчно здраво, а и си ги биваше в приказките. Настроение, такива неща.

Покрай все по-затвърждаващите ми се подозрения, че ще има повече хора, отколкото на Депеш Мод, започна да се смрачава. Пускаха разни песни за запълване на времето, но толкова безсрамно тихо... Започнах да се притеснявам, че и Металика няма да са с много силен звук (а и предварително бях подочула, че звукът на концерта ще е български. Нищо лично, ама все пак...) и очаквах да чуя звуците на божествения Енио Мориконе. Към 21 ч. започна "The Ecstasy of Gold" и не можех да не мисля колко добре звучи тази музика в такова пространство, пред толкова хора... Величествено.
Тъй.
Няма да описвам песен по песен двучасовия гиг на Металика. Момчетата бяха железни отвсякъде - страшен глас на Джеймс Хетфилд, Ларс Улрих извади душата на барабаните, Кърк Хамет е неотразим, Трухильо си свири идеално. Светлинното шоу беше нечовешко - писнало ми е да повтарям тази фраза, но е самата истина - железен професионализъм. Видеостената в началото даде фира, явно проблеми с тока, но я оправиха. Неприятен за мен момент бе фактът, че явно звукът идваше до нас със закъснение, защото се разминаваше с това, което виждах на стената. А, първо, не бях толкова далеч от колони, и, второ, на никой друг концерт не ми се е случвало. Много кофти...

Това, че съм на седалките, не ми попречи да съм на крака през цялото време и да се дивея като луда. Металика слушам от ужасно много време. Помня, че в гимназията бях страшно неориентирана по отношение на музиката, бях се потопила в книгите. Майка ми слушаше обаче "Nothing Else Matters" и дори си беше купила небезизвестната касетка "Metal Ballads vol. 2", та позаслушвайки се в това, прослушах и не-баладичните песни на групата. Пак майка ми купи Черния албум и нямаше връщане след този момент. После първото ми гадже - най-изумителния кретен, с който съм ходила, така да ме е яд на самата мен - в началото, когато тръгнахме, си беше съвсем нормален и дискографията на Металика ни беше като настолна книга. После той почна да слуша чалга, но това е друга тема. Та, за какво ми е думата - този концерт, освен изпипаната сценична и музикална страна, освен големите дози качествена комуникация с публиката, носеше и някакъв друг елемент - емоционалния заряд. Атмосферата на стадиона пращеше от емоцията, можеше да си извадиш ножче и да си режеш парчета, да си ги носиш у вас за после. Да гребеш с шепи, да се къпеш в емоция. Стотици блещукащи екранчета на мобилни телефони по всяко време наоколо, прилив от вдигнати ръце, съсредоточената енергия на хиляди души в една точка... беше потресаващо. Защо искам да съм на трибуните - понякога просто искам да усетя емоцията на концерта по друг начин, не "отвътре", както когато съм в тълпата, а "отвън" (условно казано) - гледката на всичките тези хора е способна да ме разплаче от вълнение.

И какво, чух Enter Sandman, Seek And Destroy, One. Nothing Else. Ръсна малко дъждец към края, колкото да поразхлади... Металика ми се сториха радушни и приятни луди хора. Как да не ми хареса този концерт?

Metallica, 25.07.2008, Стадион "Васил Левски", София

01. Intro - The Ecstasy Of Gold
02. Creeping Death
03. Fuel
04. Ride The Lightning
05. For Whom The Bell Tolls
06. Welcome Home (Sanitarium)
07. Leper Messiah
08. ...And Justice For All
09. Wherever I May Roam
10. Fade To Black
11. Master Of Puppets
12. Motorbreath
13. Kirk solo
14. Nothing Else Matters
15. Sad But True
16. One
17. Enter Sandman
Бис:
18. Last Caress
19. Stone Cold Crazy
20. Seek And Destroy

четвъртък, 24 юли 2008 г.

Когато плачеш, запалвай си цигара...

...и знай - димът ще скрие твоите сълзи.

Това е нещо като откъс от стара градска песен. Внимателният разбор на произведението показва, че от изключителна важност се оказва сълзите да се скрият.
Ще речеш, че откривам топлата вода.

Въпреки натрупания ми опит, има болки, които не съм изпитвала, мъки, които не са ме разкъсвали, отчаяния, които не са ме милвали с хладните си пръсти. Затова и не мога да се преструвам, че разбирам какво точно изпитва човек със съответната болка, мъка или отчаяние. (Мога да се опитам, разбира се.) В един момент всичко прелива и въпреки дълго градените стени и прегради, човек се разплаква.
Когато някой плаче, за мен той е просто едно дете. Махнете годините, характера, щедрите хоризонти на душата, злобните стеснения на калкираните вени, дребните различия между половете, самочувствието, гордостта... Те нямат никакво отношение към сълзата.

Усмивката, със свойта нишка лека - твърдеше Лъчезар Станчев - привързва тя човека към човека. Сълзата... и тя привързва човека към човека. Някой се разплаква. И през цялата му същност, трупана грижовно и/ или случайно с годините, прозира крехкото телце на детето. Те затова мъжете така внимават да не плачат - не обичат да излагат на показ това пърхащо в тях създание. Но и затова, като заплачат, то още по-силно засиява в мрака. А детето си е дете. Какво правиш, когато - паднало и ожулило коляно, или наскърбено от някоя огромна несправедливост - се облее в сълзи? Утешаваш го. Прегръщаш го. Уверяваш го, че всичко ще е наред. Вземаш парчетата от счупения му свят и ги подреждаш по местата, залепваш ги и той е като нов.
От много чупене обаче това става все по-трудно.
Е какво, накрая да ги оставим да се търкалят в прахта ли?
Имам приятелка, която признава, че види ли някой да плаче, изпитва неистовото желание да се махне от стаята. Защото просто не знае какво да направи.

Не сме си губили времето напразно. Изкопали сме дълбоки ровове и сме пуснали в тях крокодили. Насипали сме високи укрепления. Подострили сме стрели, заложили сме вълчи капани, натрошили сме стъкла по пътеката към хълцащото вътре в нас дете. И, разбира се, очакваме, че и другите са се екипирали подобаващо. Което може и да е така, може и да не е - знам само един начин да се разбере.
Знам и друго - като се порежа, ще ми мине. Възвишенията се изкачват. Рововете се преплуват (от което най-много намазват крокодилите...). Стрелите са малко по-неприятна работа, така е...
Но плачът на детето е онзи древен, вечен, изначален, автоматичен, вроден, инстинктивен, вселенски сигнал с едно единствено тълкуване - помощ! Утеши ме! Кажи ми, че всичко ще е наред! (Древната магия на думите, които, веднъж изречени, правят така, че наистина всичко да се оправи). Прегърни ме, за да се пренеса за миг отново в топлата пазва на първичното море, на майчината ласка, на извора жива вода, който да ме възкреси от този студен свят...

И този вик отеква в мен с незабавна сила. Да вървят по дяволите евентуалните капани, остриета и острозъби земноводни. Блъсни ръката ми в горчивия прилив на гнева си. Избягвай ме после, защото не знаеш как да тълкуваш легналата на рамото ти длан. Мрази ме, защото съм те прегърнала - уплашено сърце в мрака на стоварващите се "Защо???" - и съм докоснала твоята грижливо скривана слабост. Но пред възможността - почти 100% вероятност за миг поне да ти стане по-добре, да се отпуснеш и да се сгушиш, макар и в мислите си - ще поема риска.
Е, предпочитам да няма такива реакции, защото ми става криво, но се случват.
Не искам да е вярно това:

Последен купувач - след всички нас -
ще мине вятърът с торба мъглива.
Ще купи слънцето, което си отива.
Ще купи вик на влак и птичи глас.

Ще купи сребърните балеринки на дъжда.
Ще купи параходната сирена
и в джоба си ще сложи като смачкан вестник Сена
ведно със отраженията на града.

Тогава аз край пътя ще поседна,
за да продам сълзата си последна -
но той ще се отвърне настрана,
защото в здрача, който с мене скита,
дори и на Пазара на бълхите
сълзата няма никаква цена.

Димитър Василев, "Пазарът на бълхите" (вехтошарски пазар в Париж)


сряда, 23 юли 2008 г.

Хроника на птицата с пружина

Ний ни съ придавами лесну!
Или тъпо, но упорито, с други думи.
Един брой шоколад в близкото обозримо бъдеще - среднощна разходка със страшния ми ирландски сетер до магазинчето - и нещата придобиват някак по-приемливо измерение. Нека попишем за думите...

"Хроника на птицата с пружина" на Харуки Мураками е уникална книга.
И тук спирам и се опитвам да реша какво да пиша. Никак не е лесно да се каже нещо за нея.
До сега съм чела от него "Спутник, моя любов" и "На юг от границата, на запад от слънцето". Две тънки книжки, разказани сякаш между другото, за които, докато четеш, смяташ, че няма да оставят особено впечатление у теб, а после, като затвориш последната страница, и си като ударен с мокър парцал. В който е бил увит петкилограмов чук.

Тази книга обаче е обемиста, и то много. Не се чете много бързо - четох я почти седмица, а аз развивам добра скорост по принцип. Но в никакъв случай не се чете и трудно, нито пък липсва онзи импулс, който те кара да продължаваш, да пренебрегваш задължения и работа, за да дочетеш "още една страничка".
Би трябвало да е като цяло разказ за човешките отношения. По принцип, също и в този изгубващ себе си свят и - може би, тук не мога да съм сигурна - в тази променяща се Япония, между традицията и нахлуващия Запад. Но, както и в другите книги на Мураками, Япония не тежи, тя успява да се просмуче между думите, да се приплъзне между страниците, ако някой иска да я проследи, да я опита на вкус, да почука с нокът и да чуе как звънти. Голямото, основното, важното, е човекът.

Мураками разказва от първо лице. Методично и спокойно. Гладко. Прилича ми на нож, който потъва в масло - така като го гледаш, хладна, остра стомана. Протегнеш ли пръст да пипнеш - и дръпваш рязко ръка, острието е нажежено и прогаря.

Японска корица

Тору Окада е симпатичен, наскоро напуснал работата си и не знаещ какво точно иска да работи. Жена му е умна, красива и се обичат. И тя го напуска. Малко преди това започват да стават някакви странни събития. И все повече се развихрят след напускането й.
Книгата е не за това дали я намира, а защо я намира. Лично на мен много ми хареса и как я намира. Преминаването през целия личен и чужд ад, настойчиво и упорито, защото чува гласа й, някъде отвъд нея самата, отвъд отрицанието й и нежеланието й да го вижда. Някак ми е хубаво да чета за всепобеждаващата любов в такива семпли дрешки, под които дори някой може да не я познае.

Има и вплетена история за окупацията от японците на част от Китай и създаването на Манджоу-Го. Смятам да седна да прочета по въпроса, защото нищичко не бях дори и чувала за това.

Имаме ярки картини, които на моменти са като платна на Гоген.

Има малко мистика и малко хорър.
Няма как да не остане незабелязан кладенецът - тези, които са гледали "The Ring", нямат нужда от обяснения, за тези, които не са гледали, ще стане много дълго да обяснявам, но прочутият американски филм е римейк на японския оригинал. Нека не забравяме традицията на хорър филмите в японското кино. (Радвам се, че ме образоваха в тази област, но повече, ако зависи от мен, ни един хорър филм няма да изгледам! Беше необходимият санитарен минимум, който се оказва полезен.)

Мураками успява да опише - пестеливо, с малко думи - нещата така, че подушваш миризмите, чуваш звуците и виждаш цветовете. Великолепна книга на световен писател.

П.П. Разглеждах в интернет - на всякакви други езици корицата е многократно по-хубава, отколкото на български. Язък им за старанието да сложат частично ламинирана "картинка".

Освен това е хубаво да се знае, че има разлики между японските издания с твърди и меки корици, между японския оригинал и английския превод и т.н. Както и че в оригинала имената на героите са изписани с азбуката катакана, а не с канжи. Което няма как да се предаде при превода, а сигурно носи достатъчно много информация... В такива моменти лудешкото ми желание да знам около 73 езика започва упорито да пулсира в мен
twisted

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Не мога да повярвам, че лошото време може така да ми съсипе настроението. Това вече съвсем на нищо не прилича. Криво ми е.
Когато навън грее слънце и е топло, дори най-големите неприятности се понасят по-леко. Сега небето е завзето от всевъзможно облаци и само понякога с далечния край на хоризонта се проточва една тъничка синя линия. Аз все още съм затворена в тази София, която не мразя, но и не обичам. Искам да съм... там, където е сърцето ми. Тъй като за сега това "там" не е никой човек, то може да се стреми само обратно, към морския бряг.
А как ненавиждам подобни сълзливи проплакванияяяяя по тънката струна на посредственото проскърцване "мрън-мрън"!
Обаче...
Криво ми е. Дебна кратките нетрайни промушвания на слънчеви лъчи през гордо и невъзмутимо плаващите облаци - не като глътки въздух, а направо като наркомански дози.
Точно сега, разбира се, няма с кой да излезеш, няма кой да ми се обади и дори да ми се скара, че така съм се вкиснала, да ме изненада, няма слънце. Не е нужно да е Кралят Слънце. Просто човек.

Какъв е смисълът от всичките ми средства за комуникация - телефон, кю, скайп, мейл - след като ме гледат мълчаливо с по едно оцъклено око и само примигват безмълвно насреща ми?
Къде остана импулсивността и спонтанността? Ако за мен е нормално да прегърна или отделя много от времето и емоциите си на човек, когото едва познавам, ако има нужда; това хич не изглежда нормално или не минава през ума на никой, дори от близките ми хора, наоколо.
Всъщност наистина нямаше да има нищо по-хубаво от лошото време, ако можех да седна пред белия си лист и да попиша. Но за зла беда още се върти в глава ми червената риза на клена...

Ако в чая...

Не съм чела още "Война и мир". Някой ден ще я прочета, разбира се, дори само от "колекционерска" страст. Но си спомням ясно кога прочетох Ана Каренина, и по-скоро известно време след това. Затварях книгата и си мислех, че просто няма никакъв смисъл да хващам писалката (тогава нямах компютър) и да пиша. Няма смисъл, при положение, че някой друг е писал толкова гениално, така всепомитащо и толкова дълбоко се е спуснал до дъното на човешката душа. Просто обезмисля всякакви други напъни, които ще изглеждат нищожни редом с такова писане.
Е, разбира се, подобни настроения (често абсолютно правилни и логични в заключенията си) винаги отминават и човек пак се връща към хилавите си опити.
До мига, в който прочита нещо друго подобно. Сетих се вчера за този стих на Калин Донков, който започва така:
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви"...
Толкова. Няма нужда от повече. Как го усещаш този свят, че тревите в чая въздъхват? ...въздъхват горчиви треви... Цял ден ми се върти в главата и почвата под моето световиждане се рони и разпилява от вятъра - къде си тръгнала ти, моме? Хайде, няма нужда...

вторник, 22 юли 2008 г.

Ключът е в теб

Да, бе. Друг път.
Никога не съм харесвала рекламата на Бекс - още първия път, когато я видях, нещо не ми допадна.
А всъщност в теб е цялата вселена. Целият свят. Заключен. А ключовете (в никакъв случай не само един) са отвън. Интересно е, че може да е всичко - дума, звук, аромат, потрепване на някое листо по определен начин в безметежен летен следобед... Отключват спомени и усещания, отпращат съзнанието по бойната пътека на мислите и разсъжденията, чувствата по криволичещата пътека на емоциите... Навън е пълно с ключове - като в онези картинки, където трябва да откриеш скритата рисунка - вглеждаш се и изведнъж навсякъде започват да изплуват ключета. В такива моменти се чудя не се ли превръщам в едно голямо заключение.

неделя, 20 юли 2008 г.

Radiohead & Sigur Rós

Да взема да напиша нещо за Rock Werchter ли, що ли... Че беше преди толкова много време, срамота.
Бях решила, че тази година ще гледам концерт на Рейдиохед и точех зъби за Берлин. Но докато се усетя, те билетите свършиха и се наложи да се огледам за други варианти. И се оказа, че - както винаги, потърси ли човек достатъчно добре - има един доста удобен (разбира се, с цената на малко компромис). Ставаше дума за фестивала Rock Werchter, който се провежда в Белгия - доста далеч само по себе си, но съвсем близо до град Льовен, където имам приятели и роднини. Тоест, преспиването се улесняваше. Освен това в същия ден, преди Рейдиохед, на сцената щяха да излязат и Sigur Rós - тъкмо удобен случай да ги чуя за пръв път. Отдавна имах това намерение и сега с един куршум - два заека.
Полетът ми за Брюксел, разбира се, беше отложен. Точно тогава намери да гръмне Челопечене. За щастие бях го насрочила два дни преди концерта, така че стигнах навреме. Благодарение на Мира, у която останах четири дни, си изкарах в Белгия чудесно. Ще трябва да напиша отделен пост за Льовен, защото си заслужава, както и за разходката ни до най-високия водопад в Белгия - тази равна като палачинка страна разполага с водопад, висок цели 15 метра!!!
Но сега за фестивала. Аз не съм ходила друг път по фестивали и бях малко шашната от мащабите на мероприятието. Хубавото бе, че е в цивилизована страна и имаше автобуси до там (безплатни) на всеки десетина минути, тъй като мястото на провеждане е край едно китно селце в дълбоката провинция. Имаше автобуси и след края на концертите - някъде след един часа, които успяха да извозят стотици хора за отрицателно време. Все си мислех какво ли щеше да е, ако бяхме в България...
Та отправихме се ние в съботния следобед към Верхтер, след като цял ден беше валяло и вече си представяхме как газим из кал до уши и подгизваме от дъжд. За наш страхотен късмет спря да вали, дори изгря слънце, но калта беше налице и то - много. На входа петима човека се занимават с всеки индивид. Според мен - живо разхищение на човешки ресурси. Един ти взима билета, друг ти нанизва гривничката, трети ти стяга металното копченце на нея с менгеме, а четвърти проверява дали добре е стегнато. Честно, щях да се разсмея с глас. После - огромни поля, мърчандайзи, колибки с храна и напитки (измислено хитро, както, предполагам, е на всеки подобен фест - не плащаш с пари, а с купончета, които предварително си купил, всичко е кратно на една цена, та да не се налага връщане на ресто и бавене). И насред калта - налягали хора, спят си спокойно по едни мръсни найлони и не им пука. Отвратително. Но хората са непукисти.
Sigur Rós излязоха по залез слънце и ми скриха шапката. Невероятно странна и интересна музика, а те самите на сцена - невероятно странни и интересни. Ще скицирам набързо обстановката - вокалист с одежди като принц от приказките, с перца по реверите и зад ушите, който свири на кирата с лък, барабанист с цветна шапка като корона, оркестър от облечени в бяло и с бомбета духачи и разни мадами на другите инструменти, над сцената висят светещи кълба, зад сцената залязващото слънце е обагрило фриволни облачета в розово и се носят едни песни на исландски... ум да ти зайде. Няма да се разпростирам много, просто беше разкошно.
И като свършиха тия юнаци ние с Мира се бяхме подготвили да хванем някоя и друга пробивна личност и да я следваме, та да се доберем по-близо до сцената. Вместо това се озовахме насред един мощен поток от много пробивни личности, които бяха решили да се доберат едва ли не до сцената... аз се уплаших доста, защото в ума ми изникват все разни кадри като от "Индиго", а вярно беше много трудно да дишаш, като те притискат като в преса. Но разгеле, доплувахме на гребена на вълната, доста близо до сцената, притиснати като сардини, а зад нас едни нахалници, но няма значение...
Сцената се подготвяше за Рейдиохед. Цялата бе обсипана със светлинни тръби, които по време на шоуто проблясваха като части от разрязан екран и правеха някаква истинска магия, докато под тях групата изглеждаше доста миниатюрна - наистина бяха мащабни. После в 23:30 се появиха и мойте хора и... стана тя каквато стана.
Много е тъпо, нали, точно ей сега да престана да разказвам :) Но това смятам да направя. Не мога да опиша колко беше хубаво, колко са добри тия - аз съм голяма късметлийка, два поредни концерта (Полис и този) слушам звук като от компактдиск), какво шоу беше и изобщо - няма. Плюя си на егото, дето се стреми и неописуемото да може да опише с думи, и давам само едно клипче, заради звука (заснето е с фотоапарат, все пак, та високите и басите нещо не мязат на нищо, а и докато ме мачкаха отвсякъде, та не е много стабилно) и за да се добие представа за сцената, няколко снимки и сетлист (жалко, че нямаше примерно Karma Police, гадовете я бяха свирили в Roskilde, но нейсе...).
Не смятам да ходя повече на фестивали, това не е за мен. Но на концерт на Рейдиохед ако мога пак да ида - съм първа там!

You And Whose Army



Radiohead at Rock Werchter Festival, Belguim Setlist

01. Weird Fishes/Arpeggi
02. The National Anthem
03. Lucky
04. All I Need
05. There There
06. Nude
07. Climbing Up The Walls
08. The Gloaming
09. 15 Step
10. Faust Arp
11. How to Dissapear Completely
12. Jigsaw Falling Into Place
13. Optimistic
14. Just
15. Reckoner
16. Idioteque
17. Bodysnatchers
Encore 1:
18. Videotape
19. You & Whose Army?
20. 2+2=5
21. Paranoid Android
22. Everything In It's Right Place

събота, 19 юли 2008 г.

Странджа - пак, и пак, за съжаление

Тъкмо се бях засилила да пиша за Рейдиохед, но ми се приспа, а на мейла си съм получила следното, което бих искала да споделя, със съкращения:

"Това е спешен призив!

Подготвя се одобрението на нов Общ устройствен план на Община Царево, според който близо 2500 ха по крайбрежието в рамките на Община Царево ще бъдат застроени! Такова решение ще бъде прокарано тихомълком на 22 юли, вторник от 9.00 ч., когато в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) ще се състои заседание на Висшия експертен екологичен съвет (ВЕЕС)! След като не успяха да унищожат парка, сега искат да го обезсмислят!

От нас зависи да окажем граждански натиск и да го спрем! За да разберат, че следим действията им и няма да позволим гаври с нашата природа, ПП „Зелените" обявява протест пред МОСВ от 9:00 ч. във вторник, на 22 юли, ул. „Уилям Гладстон" 67, на площад Славейков, като ще уведоми за това общината. Протестът е отворен, както протестите за Странджа досега, и ще се проведе изцяло на граждански принцип."

[...]

Странджа е на всички ни!"

Ами така си е.

понеделник, 14 юли 2008 г.

Министри

Мога да кажа: "Няма такъв концерт!"
Възхитена съм.
Въпреки че звукът в зала "Христо Ботев" по презумция е гаден. И че "Министри" сякаш излязох с по-метъл концепция и помазаха яката. Всичко беше разкошно. Дори това, че по едно време саморъчно си измайсторих тапи за уши, защото бях на косъм от травма. Звукът беше премазваща, помитаща вълна, която компресираше, нагнетяваше, мачкаше по пътя си и бумтеше по вътрешните органи на хората с недвусмисленото намерение, ако не й отворят, да си влезе.
Радвам се, че присъствах на концерт (един от малкото в България), когато всичко да започва в обявените часове. Не бях слушала "Alien Industry" и страшно приятно ме изненадаха. Много са добри, дори като се абстрахираме, че вокалът е чаровен, а по барабаниста ми изтекоха очите. Но след бърза справка установих, че е толкова малък, та е тотално извън областта на какъвто и да е мой интерес. Жалко. Момчетата забиха страшно яко, едно такова - да ти стане хубаво на душата. Не само, че свирят много, ама много добре, а и бяха напълно адекватен съпорт на "Министри" - още едно нещо, което рядко виждам на концерт. И като добавим и начина, по който почетоха починалия Църо, напълно ме спечелиха за надаващ ухо към творчеството им проекто-фен.
"Министри" се изсипаха на оградената с решетка сцена в десет вечерта и нямаше помотване. То не беше свирене, не беше дране, не беше размятване и беснеене по сцената, не беше чудо. Страхотни, просто страхотни музиканти, които успяха да ме накарат да се чувствам към края на концерта като обкована с метал, но отвътре. Песен след песен вграждаха, занитваха, забиваха пластини от тонове с дъх на кървяща, разрязана стомана... Кеф ти последния албум, кеф ти двата преди него, кеф ти "New World Order", кеф ти "Just One Fix"...
В залата беше безумно горещо и задушно, по едно време се почувствах като пребита - не е човешко да се правят концерти в такива условия, но като няма по-добри, ще си хленчим само и така...
В Словеса писах предимно аз, но не вървеше да пльокна две имена отдолу, та го минахме под псевдоним. Цък, за обща информация.
А сега малко тъмнички снимки:




събота, 5 юли 2008 г.

Set the controls for the heart of the sun

Witness the man who raves at the wall
Making the shape of his questions to Heaven.
Whether the sun will fall in the evening
Will he remember the lesson of giving?
Set the controls for the heart of the sun.
The heart of the sun, the heart of the sun.


Искам още слънце, не ми стига лятото... Моята голяма любов е слънцето. Искам да познавам музикант, който да прави музиката си така, сякаш иска да опише слънцето. Но сигурно ще е в лудница. Искам да познавам художник, които рисува в картините си слънцето. Но ще бъде световноизвестен, като всички преди него, които са успели да вмъкнат светлината в платната си. Искам да познавам писател, който се опитва да оплете от думите мрежа, от която да струи слънцето. Може би някой ден ще успея да пиша така, че то да струи от думите ми. Обичам слънцето. Когато за пръв път чух песента от цитата, се разплаках.

София – Прага, Прага – Брюксел. И двата пъти, когато пия кафе по време на тези полети (слабо шварц кафе, гадно както във всички самолети), започва турбуленция. Височина – 11 хиляди метра, скорост – 750 км/ч, температура: - 51 градуса. Над поляни от бели къдрави облачета, под ослепителното, разкошно, щедро слънце – крепя картонената чашка (накъде отива светът, щом дори по време на редовните полети го няма онова късче измамен лукс на пластмасовите чашки за кафе и мокрите кърпички в самолетите), крепя чашката в шепи и се наслаждавам на топлото й докосване. На слабичкия аромат на кафето, който дооформя завършената в мислите ми картинка – пиенето на кафе не е само вкусът на кофеина за вкусовите луковици и енергийният прилив за клетките, а цялата палитра на кога, къде, как – времето, мястото, настроението, дреболиите, чрез които се опитвам да пренеса сегашното до застиналите в паметта ми минали моменти, полирани до състоянието на съвършенство, превърнали се в недостижим момент на нирвана, който никога не се е случвал всъщност, но е много удобен като притегателна точка, която създава желанието за движение напред. Когато правя кафе, когато пия кафе, никога не го правя набързо - защото ми се спи, за да го изпия, за да надмогна физиологията си. Важна е прегорялата чернота на пудрата в лъжицата, гъргоренето на балончетата в кипналата вода, проскърцването на случайно попадналите частици между зъбите, пълното разтваряне на искрящата захар в горещата паст на непрогледната вселена, променящото докосване на сметановия прах – всяка частица белота изтрива чернотата. Важна е чашата, в която наливам, джезвето, в което варя, магазина, от който съм купила кафето, човекът, който ми го е донесъл, страната, от която го е донесъл, дори историята на кафето като напитка в човешката история прозира в приготвянето на моето кафе. Важна е масата, на която го слагам, лъжичката, с която го поднасям, сладките с него, прозореца и гледката, когато го пия, зяпналото поле между Дружба и Младост, в което търся гларусовия крясък на ленивите летни следобеди в Бургас, соления вкус по устните, докато вятърът раздвижва краищата на покривката на топлата тераса и какво ли още не...
Обожавам да летя. Съвсем различната гледна точка над всичко. Възможността да шпионираш мащабно и отвисоко. Да си сам сред най-абсолютната пустиня на света, по-пустинна от ледената пустош на Севера, блеснала измамно кротко под зимното слънце. По-красива дори от суровата пустиня на самотните хилядници, всеобхватна и секваща дъха. Земята отдолу, събрала се в кутия за играчки. Самолетът, посегателството на човека над природните закони. Самолетът – страст, любов и мечта. Гледам как крилото му разсича разредения въздух и си мисля за човека, чиято мечта е бил този самолет. За хората от всички времена и епохи, мечтали и сънували да полетят. За първите, дръзнали да правят планове и изчисления. Това техническо изобретение е родено не от належаща нужда или желание за улеснение, а от копнеж и мечта, от всепоглъщаща идея, от романтизъм и любов. Обичам самолетите – те са добилата форма любов на хората към небето. Обичам небето – обръча на хоризонта, който тук не е толкова категоричен и далеч не толкова строг в невъзможността си. Разкошните облаци, разкрити отгоре – чувството е все едно да гледаш морето отдолу. И най-вече – слънцето. Тук е царството на слънцето, тук то има други цветове, друга светлина, то е силно и навсякъде, без изключение, то не се скрива зад облаци и мъгли, то е вечно, тук детето на неговата обречена любов с дъжда е друга – кръгъл пръстен на нетрайна вярност.
В далечината се разминаваме с малък самолет, същото толкова самотен. Два самолета в небето не го правят по-населено и още по-осезаемо чувстват самотността си. Обичам да съм горе – сама със слънцето.

Ред.: Комита, клипът всъщност е това (така го и чух за пръв път, Live at Pompeii е нещо невероятно):

четвъртък, 3 юли 2008 г.

Добър ден! (анатомично-геоложко)

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води...


Някой беше попаднал на блога ми, търсейки в Гугъл "тъжно ми е". Стана ми мъчно за човека. И на мен ми е тъжно често. Подавам сигнали, изпращам зов за помощ - само в Гугъл наистина не съм потърсила и индиански димни сигнали не съм започнала да пускам. И - тц. Няма. И изкристализира тогава постулат:

Не може да се тъгува на дребно.

[Аз често мрънкам и мърморя, за много неща, защото ако го държа в себе си, става много тъжно и лошо положението. Рискувам хората, които не ме познават особено добре и/ или не им пука много за мен, да се изнервят, но предпочитам така, отколкото аз да натежа от някакви неволи и тъги. И въпреки, а по-точно - заради - това, съм най-често ведра и усмихната. Наскоро един приятел, който знае колко бях уморена точно в този момент и колко още работа ме чакаше, както и как върви битието ми напоследък, учудено ме попита как изглеждам така весела и лъчезарна и се смея. Ами - не си заслужава да съм тъжна на дребно. Освен в предвечерието - онова време между небето и земята, между деня и вечерта, синкаво-лилаво под прихлупващата се длан на нощното небе, зеленикаво по ръба на хоризонта, като очи на котка, чиито намерения не знаеш, розовеещо-аленеещо в гаснещ пурпур и почерняващо алено, като изстиващи въглени там, където утихва залезът. Тогава може. Малко.]

Иначе...

Иначе има време за само една голяма тъга. Когато всичко се събере, изправи се в цял ръст и рече: Ето, смятам повече да не шикалкавя, дойдох. И се ухили широко.

Тъгата, тежка като тежка вода и толкова всепроникваща, ще е тогава моя. Ще седна на една пейка, точно по това сумрачно време, когато - според един относително симпатичен филм, не съм го проверявала в оригинални легенди - дори драконите недовиждат добре. Отгоре няма да има нищо друго, освен небе, то е достатъчно тежко. Отпред ще е хоризонтът с вечната си лъжа - още малко, ей-там е морето! Наоколо ще е висока трева с три оркестъра и половина щурци, а препускащите в галоп светулкови момци ще мамят окото със светлинните си сигнали - примигваш и очакваш светлинката да блесне пак там, където за кратко си я мернал, но тя вече е малко по-встрани, колкото да те замае. Светулката е движеща се оптична измама par excellence.
И аз - там някъде, където и да е. Ще я оставя да нахлуе през отворените двери. Да изличи усмивките. Да оправдае името си - да тегне, тегне, да е тежка, тежка, тежка, смазваща. Да пречупи раменете, на които е кацнала като свиреп сокол - това място са й отредили поетите, второ по важност след сърцето. Тъгата кацна на раменете й. Преви рамене от тъга. Или мъка, все едно. Добре, така да е - хряс! Изпуква крехката кост на ключицата. И другата след нея. Костите не издържат натиска и се извъртат в мястото на счупване, острите им ръбове пробиват слоеве мускулна обвивка, мускулни влакна, разкъсват вени и промушват артерии, устремили се към тънката като хартия последна инстанция на целостта - кожата се назъбва като разкъсана от бой уста около мястото, където костиците са се подали като новородено, ококорило се към външния свят - за пръв път. Нишките на нервите, обхванали като въжетата на властващ бич цялото тяло, се объркват и пресукват, опъват до скъсване. Гръбначният стълб развива извивката си и се огъва в такива танцови пируети, сякаш се учи да танцува танго. Хрущялните дискове скърцат от напрежението, прешлените чупят крилата си - никога няма да полетят, гръбначният мозък се гърчи, теглен от срещуположни страни от сноповете (гръбначно-мозъчни) нерви, които се опитват да си го поделят като в игра на дърпане на въже - кой отбор ще спечели? Меката му същност се разплисква със спиналната течност и ако можеше да писука, щеше да звучи като лабораторна жаба, чийто мозък се разрушава с остро шило. (Крясъкът, между другото, е неописуем.) Лопатките се притулват като изплъзващи се шепи над белите дробове и се огъват в чадъровидна форма, опитвайки да предпазят порестите бели гъби. Гръдната кост се огъва и забива в тях, като кама, насочена от ръката на предател с трийсетгодишен стаж. Ребрата се цепят на трески, пукат като мокри клони, хвърлени в огъня и като тях разпръсват искрици кост из цялата гръдна кухина. Диафрагмата се смачква - употребявана носна кърпа, и притиска в неистовата си прегръдка стомаха, приютил част от пулсиращата същност на тъгата. Сърцето тупти до край, набучено с костните стрелици като свети Себастиян, тъй като там поетите са натири тъгата и тя го изпълва, мумифицира и превръща в кехлибарена вкаменелост. Тъгата, пулсиращо кълбо с цветовете на дъгата, преминало като кълбовидна мълния и с едно позволение - добър ден, тъга! Заповядай, влизай - смачкало тялото с нищожната му въглеводородна същност, разцепила го на съставни органи, клетки, елементи - малко кислород тук (последни глътки), малко азот тук (а защо не райски газ, за блясък в ъгълчето на усмивката), малко водород там - за полет нависоко, и една шепа обикновен въглерод. Въглени, въглища, сажди. Премазани скелети и тъкани в прегръдката на тъгата. Теглото й от хиляди атмосфери - нажежени атмосфери, разведрени атмосфери, наелектризирани атмосфери... Време, което тече както си иска, а когато си тъжен, обикновено се спира да те гледа и да се хили, затова минутите минават като часове, а секундите - като еони.
Налягане. Време.
Какво повече й е нужно на тази шепа въглерод, за да се превърне в диамант?


Adieu tristesse

Bonjour tristesse

tu es inscrite dans les lignes du plafond

Tu es inscrite dans les yeux que j'aime

Tu n'es pas tout à fait la misère

Car les lèvres les plus pauvres te dénoncent

Par un sourire

Bonjour tristesse

Amour des corps aimables

Puissance de l'amour dont l'amabilité surgit

Comme un monstre sans corps

Tête désappointée

Tristesse beau visage


(P. Eluard, "A peine défigurée")