Кратко следизборно

Много хубаво, че Бойко печели така изразително. И аз ходих и гласувах за ГЕРБ с ясното съзнание, че Зелените нямат шанс да влязат и не ми се ще да гадая къде ли е отишъл гласът ми след разпределението на процентите. С ясното съзнание, че ГЕРБ е по-малкото зло. С ясното съзнание, че нямам ни най-малка представа откъде точно духа вятъра при тая партия. Отначало много се зарадвах на голямата преднина. После дори собствената ми радост ми заприлича на някаква еуфория, която никак, ама никак не ми хареса. Нямаме нужда от поредния месия. Притесняват ме няколко неща:

- ГЕРБ едва ли си дават сметка, че гласовете за тях всъщност не са за тях. Много от гласовете са от хора като мен, гласували ПРОТИВ - ДПС, БСП, знам ли още какво;

- какво ще стане оттук нататък - не ми се ще, но как да повярвам, че картинката няма да се повтори същата, каквато виждаме всеки път - "кучетата си лаят, керванът си върви", като народът в ролята на кучетата даже вече и не лае;

- какво ще стане при следващите избори - на тези ми се струва, че се постигна максимална мобилизация на младите, на тези като мен, определяни като "осъзнали се 30-годишни", на разочарованите и т.н. Ако и този път нещата не се променят, някак имам чувството, че вече дори призивът да се гласува, за да не влезе еди-си кой, няма да помогне...

Случайно мербах Люба Кулезич, преди ужасено да изключа телевизора - хората били гласували ЗА... глупости.

Хайде на Еверест!

До преди няколко години не бях много ориентирана в географията на страната. Нищо, че знам, че Варна е пристанище на Шумен, както разправя Тодор Колев :) Но не бях сигурна къде точно се намира Мадарският конник. Все някъде из Централна Стара планина си го представях. После реших, че лозунгът "Опознай България, за да я обикнеш" не е лош в първата си част - аз си я обичам, значи защо да не я опозная - и започнах да обикалям, където и когато мога. Мадарският конник още не съм видяла (но е в плановете), ала поне научих къде се намира. Или поне така съм си мислела. Защото вчера постъпиха новите данни за географията на България. Мисля, че те са много позитивни и обнадеждаващи. Значи искам да ви информирам, че ако някога сте мечтали да изкачите Еверест, но не ви стигат време и средства, проблемът е решен. Еверест вече се намира в Рила, много удобно, сигурно е накъде зад Мусала, така че може да ги изкачите накуп. После минете и край Седемте рилски езера - Окото, Бъбрекът, Сърцето, Мозъкът, Ухото, Носът и Устата. Не пропускайте да видите най-голямото - Байкалското. Тъй като Рила се дели на три части от Родопите, може и тях да видите. Именно там се намира Мадарският конник. Като го разгледате, отскочете до нос Калиакра. Ама разбира се, къде другаде може да е, освен в планината, наречена "каменно море". Не забравяйте преди да минете в Родопите да видите екземпляри от животинския свят на Рила. Той е защитен от Червения кръст и се състои предимно от говеда (не е посочено дали са сини или червени). Съветвам ви да го направите скоро, защото - ако не се вземат мерки за премахване на проблемите - малко-помалко Рила изчезва. Жалко, защото чрез Боровецката седловина Рила се свързва със Средновековието. Удобно, нали?

Не съм сигурна къде точно се намира Дунавската равнина, в която се отглежда много ориз, предполагам, че с новите изменения ще е някъде в Кресненското дефиле. Но може и да е в Странджа. Ще трябва да се консултирам.

Измененията и попълненията към географията на страната можете да намерите в новото издание на матурите по география от тази година. Само не разбрах Черно море дали е на север или на запад...

Няма и т'ва е

Две неприятни неща.

Поради щото живея в Бургас до Новата поща (за сега), а ако не се лъжа, сирената е монтирана върху нея (или поне е близо), а днес си бях у дома по обяд, в 12 часа нямаше как да не я чуя и това, че си бях сама вкъщи, не ми попречи да се изправя. Дори не е пълна минута, да му се не види. Понеже бях до прозореца, казвам, и гледах долу. Значи майката с количка може да спре и лелката от магазина за 1 лев може да излезе отпред с внучето, и строителните работници, тръгнали на обяд, могат да спрат под слънцето, аз мога да стоя в празния апартамент, обаче чичката с пазарската чанта, всички шофьори на коли по вътрешно-кварталната ни улица, която е и така издълбана от дупки, че и без друго по нея се кара със скоростта на спряла каруца, както още няколко лежерни индивида, включая чичката, който преди, по време и слeд сирените си седя най-спокойно на едни стълби - не могат. Те тия сирени и от ЮАР да си и да не знаеш за какво иде реч, ще те разкъсат отвътре, пък като си българин така се предполага, че си наясно за какво вият. Все съм си мислела, че това просто го чувстваш. Възмутена съм. На хората вече не им е и неудобно. Минаваш по улицата, вие ти някаква гюрултия и някакви луди стърчат като истукани - как ще обръщаш внимание на такива неща, твоята работа е изключително важна и неотложна, къде ще се забавиш 40 секунди.

А Ботев живее в тия 40 секунди. Защото колкото и да разправяме, че той и всички онези, които са дали живота си - и това с отдаването на живота не са празни приказки, можем ли наистина да си представим какво е да тръгваш да вършиш нещо със съзнанието, че го правиш най-вече за да може други хора - други хора, болшинството от които не познаваш - да берат евентуалните плодове? Можем ли в прекрасното време на конкуренция, капитализъм и борба за оцеляване в условия на пазарна икономика да си представим как ще тръгнеш да правиш нещо, което застрашава непосредственото ти битие, от което реално смъртта ти дъха във врата, което изисква усилия, работа - организация, агитация, намиране на средства, преминаване на километри, ако щете - дела, не само думи - и чиято цел са другите. Разбираме ли какво означава това? Можем ли да изпитваме такъв порив към останалите край нас, към народа си? Възприемаме ли го изобщо за наш? Бихме ли тръгнали да правим за него каквото и да било? Дори и да не изисква саможертва?

Не търся в момента отговорите на тези въпроси. Това, което знам, е, че Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и хилядите други знайни и незнайни, са го направили. Изобщо не ме интересува добри или лоши хора са били. Те са направили нещо, с което наистина остават във времето. Във вечността.
Но вечността е за хората. Ние я създаваме, като я осмисляме и назоваваме. Тя е като звукът от падащо дърво в гората - ако няма кой да го чуе, то не е шум. Ако няма кой да я осмисля, вечността я няма. Ботев живее в небитие през по-голямата част от времето. В скучното безвремие на прашните шкафове с портрети на възрожденци, на неотваряните страници по библиотеките, на ритмичната смяна на сезоните над гранитните паметници, на изкуственото осветление в глухите музеи, на естественото дихание на вятъра над Вола. Той влиза във вечността за по няколко минути на празниците, когато се сещаме за него, мислим за него, вълнуваме се и създаваме тази вечност. За 40 секунди. За 60 секунди. Не си гледах часовника.

От нас се иска само да спрем за тази кратка вечност. Защото наистина има индивиди, които две неща - да ходят и да мислят - не могат да вършат едновременно. Да спрем. За да се обърнем към себе си. И ако толкова няма нищо вътре, тогава да си продължим.


Другото - рекох да проверя Гласоводителят какво ще рече за политическата ми ориентация. Хубаво, че ДПС на последно място, ама не ми хареса, че най-много ми пасват възгледите с програмата (с обещанията, би трябвало да е) на Синята коалиция и НДСВ. А най-малко ми хареса, че като погледнах, погледнах - ми то който и да бяха сложили отгоре, нищо нямаше да ми хареса.

Аз ще гласувам, обаче за кого?

Tragedy

Толкова е горещо, не мога да повярвам. Толкова е горещо, прилича на лято. Лошото на това да прилича на лято е, че още не можеш да си позволиш да повярваш, за да не се изсипе някой внезапен дъжд.
В десет вечерта се разхождаш и ти е горещо.
В единадесет упорити цистерни мият настойчиво улицата, вече сигурно половин час. Придвижват се толкова бавно и така настойчиво чегъртат със струите по асфалта, сякаш отмиват до последна капка някакво престъпление. Странна работа.

Но всъщност исках да споделя един сайт, който любимият ми прати днес - виждаш коя песен е била на върха във Великобритания на рождената ти дата. На моята са Bee Gees с Tragedy - каква ирония... Но пък и групата, и песента много ги харесвам, така че да се надяваме, че съдбата е проявила просто чувство за хумор.

Ricchi e Poveri + Frontero & Nemo - Depeche Mode

След като стана ясно, че концертът на Депеш Мод няма да се състои (като им гледам как са датите от турнето, не виждам за кога може да се пренасрочи, най-вероятно ще си е просто анулиран) и това направо ми съсипа настроението, да попишем малко за музика пък...

На 12 май в зала 1 на НДК бе вторият концерт на италианците Рики е Повери в България. Предишният бе преди четири години, дойдоха по покана на Фамилия Тоника, а аз не ги гледах. Този път дойдоха по покана на Арт БГ и ги гледах Някаква закономерност няма, просто така се случи.

Концертът беше много хубав и няма как иначе да е. Имат си хората хитове, страхотни музиканти са и умеят да общуват с публиката така, че да ти е кеф да си в залата. За хитовете няма какво да изпадам в подробности, достатъчно е да се кажат някои имена: "Voulez-vous danser", "Sarà perché ti amo","Che sarà", "Mamma Maria".

За останалото - това е група, сформирала се през 70-е, ако не се лъжа, което ще рече, че не са в първа младост. А гласовете им са все така страхотни. Чудесно овладени, мощни, ясни, красиви гласове, италиански Професионалисти са хората. Между песните имаше закачки и шеги, които една преводачка се опита да превежда някъде "зад кадър" - но не й се получи много. Все пак отбелязвам, че организаторите са се сетили за това (може и групата да им е обърнала внимание всъщност). На "Voulez-vous danser" бяха поканени всички деца на сцената, за да танцуват с Анджела и се получи страхотно. Изобщо - имаше чудесна атмосфера. И хората си танцуваха по пътеките и пяха, залата беше пълна, имаше много млади хора - доволна съм.



За себе си направих едно умозаключение - като гледам сценичното поведение на тримата и като знам какво влияние е оказала италианската музика (наред с френската и англоезичния рок) върху някои членове на Тоника-та и като знам как се държат по концерти Тоника в различните си формации, мисля, че:
- Или са следвали стъпките на Рики е Повери,
- Или тази музика се прави от подобен тип хора с подобен тертип на себеизразяване :)
Не съм ли просто гений

След този концерт наминах през "Бекстейдж" да видя какво правят момчетата от "Фронтеро" - не ги бях слушала от доста време. Преди тях свириха "Немо" - съвършено непозната за мен група, даже името не им бях чувала. Спечелиха ме на мига с репертоара си - Оейзис, Рейдиохед, много джангърест кавър на отрязък от "Sgt Pepper's..." и фронтменът с тениска на Бийтълс Наше момче, един вид. Свирят и пеят както си трябва, звучат много добре и си имат и авторски парчета.

Фронтеро са задобряли напоследък, не останах до край, за да чуя нещо ново обаче. Данчо е сменил китарата и вместо моята любима черна електрическа изскочи с някаква акустична с много голяма дупка и на светлината на сцената изглеждаше тъмно синя - един чудесен цвят (но едва ли е реален) Мисля, че от това изречение стана ясно какъв експерт по китарите съм Не зная дали заради това или заради клавира или заради сработване или заради усилени репетиции (доколкото ги познавам, репетират, ама да са се скъсали - съмнявам се :) или ги е налегнало вдъхновение, но имаше нещо по-различно в звука (слушала съм ги веднъж в Бекстейдж, така че не е от мястото), което ми хареса повече. Единствено си мисля, че гласът на Данчо не става много за тая песен на ABBA, въпреки че самият кавър явно кефи публиката. Обаче това няма да му го кажа - добре, че едва ли някога ще прочете нещо в блога.
Та така, добра група са. Много ми е неприятно, че някак се разминават с по-широката популярност (доколкото такова нещо има у нас, особено в областта на регето) и не се появяват по реге фестивалите и партитата - омръзна ми от Root Souldja. Но то нещата са толкова комплексни, нали...

Пазарджик, Пловдив, Асеновград

Не в много близък отрязък от време, но в този ред .

Харесвам Пазарджик, ходила съм няколко пъти - веднъж на един Булгакон, друг път на гости при приятели, а миналия месец - за фестивала, организиран от общината (моите хора свириха и стана много добро съчетаване на нещата). Само че си забравих апарата, май ще трябва да наблегна на словесната образност.

Много е хубаво, че се правят фестове като този в Пазарджик - двудневен рок фестивал на открито, безплатен, организиран от Общината, група "Demorage", Младежки парламент и кмета, и то - както трябва. Изкарахме чудесно, въпреки че вечерта беше доста хладна. Отидохме за втората вечер, аз пропуснах да гледам Fyeld, нали както винаги трябва да работя до последно, останалите три групи се представиха чудесно, особено последните. Местенцето е разкошно, добре поддържан парк, само че "Островът" не прилича много на остров, почти нямаше вода в реката, единият ръкав си беше съвсем пресъхнал, жалко.

Едно много хубаво нещо в Пазарджик е църквата Св. Богородица. Разглеждала съм я преди, бях улучила изключително спокойно време, нямаше никого вътре и ме пуснаха да се кача дори горе. Този път обаче нацелихме Цветница, та имаше доста тарапана. Специалното на тази църква е иконостасът и по-точно - дърворезбата му. Няма такова нещо, наистина. Изобщо няма и да започвам опити да го опиша - трябва да се види. Буквално ахваш. Можеш да го разглеждаш с часове - има толкова детайли, кой от кой по интересни, празно място няма, а не омръзва. И ме изумява майсторството на дърворезбарите, прецизността, идеите най-вече, пламъкът на таланта, вдъхнал живот на плетеницата от растения, животни, хора.

Сайтът pravoslavieto.com казва:

"Великолепният дърворезбен иконостас е дело на майсторите от Дебърската школа, показали изключително оригинално третиране на растителни мотиви в орнаментални композиции. Човешки фигури са въведени също в цели композиции. За изработването му са били необходими голяма за времето си сума - 70 000 гроша, наложило се пазарджиклии да вземат заем от Виенската банка.
Пазарджиклии разказват, че иконостасът бил изработен от седем майстори за седем месеца. Но според проф. Иван Батаклиев, автор на книгата "История на църквата "Св. Богородица" в гр. Пазарджик", иконостасът е създаден между 1840 и 1845 година. Създаден е от майстор Макри Негриев Фръчковски от градчето Галичник, Дебърско и четиримата си синове (двама - иконописци и други двама - скулптори). През 1895 година изгоряла част от колонката на централната врата на нашия иконостас, но четири години по-късно майстор Нестор Алексиев от село Осой, Дебърска околия отново я изработил, точно в стила на другите части на иконостаса."
Иконите също са много красиви - точно този стил на мен много ми допада.

Трудно беше да намерим интернет в Пазарджик, в хотел "Тракия" на пъпа на града нямаха дори компютър, от който да пратя нещо, интернет кафенета на хоризонта не се задаваха, слава Богу, че в неделя сутрин в 8 часа издирихме работещ (доста голям и просторен) интернет клуб да си свършим работата за 5 минути.

Друго неприятно е, че както в 90% от случаите с интересните места в България, де що има музей, той през уикенда не работи. Етнографският е точно зад църквата Св. Богородица. Сигурно трябва да си взема отпуск, за да го разгледам. Къщата на Константин Величков пък така и не намерихме. Имаше огромна табела, че е на 50 м, стрелката сочеше в неясна посока нейде през малка градинка към училището "К. Величков", обикаляхме, търсихме - не се показа. Но сигурно и тя щеше да е затворена за посетители през уикенда.

Смятам, че създателите и инициаторите на рекламния спот "Чангър-лангър, дрън-дрън, музики разни... Къде ще прекарате почивните дни? (или там каквото в тоя смисъл казват) В България!" трябва да добавят със ситни букви и изречено в скоропоговорка "За употреба само през работни дни." Културните и исторически забележителности и паметници в родината са достъпни в по-голямата си част само от понеделник до петък, от 10 до 16 ч, с около 2 часа обедна почивка, примерно. Ако искаш да разгледаш къщата на Чудомир в Казанлък, вземи си отпуск в сряда. Искаш да видиш защо е толкова известен Котел и да почувстваш българския възрожденски дух? Сигурна съм, че шефът ще те разбере и ще ти отпусне два дена през следващата седмица. Нали не бива да нарушаваме спокойствието на държавния музеен уредник? Какви са назадничави ония от Лувъра, дето почиват във вторник, а в събота и неделя се скъсват да работят. Вярно, ако съм чуждестранен турист, има голяма вероятност да се озова в България през седмицата, нали съм на почивка. Сигурно инициативата "100 национални туристически обекта", мотото "Опознай България, за да я обикнеш" и споменатият по-горе рекламен клип са с таргетна аудитория именно чуждите туристи. Да се чудиш просто как не продават книжката за печатчетата в будката за билетите за лондонския Тауър. А българите събота и неделя да ходят в Гърция и Турция, там музеи и разни вехтории като Акропола работят по това време.

За щастие, не навсякъде е така. Седмица по-късно, по Великден, се озовахме в Пловдив - град, през който само бях преминавала, без да видя нищо от него. Там в събота си работеха и Етнографският музей, и къщите-музеи в Стария Пловдив... Чудесно място, между другото. Очарована съм - съвсем друг поглед към Възраждането, по-точно към бита му, отколкото представят например Копривщица, Панагюрище, Клисура. Повече размах, повече европейско влияние, повече простор. Някак двете неща се наслагват и създават по-пълнокръвна картина. Ходиш из копривщенските сокаци и усещаш едно, разхождаш се из стръмните улички в Пловдид, усещаш друго, нещата се допълват, насищат и вече не са едностранчиви, иска ти се пак да видиш как точно беше в Копривщица, пак да се върнеш в Пловдив, после да видиш като как са се справили русенци...
Та - разхождаш се из стаите на Балабановата къща, на Етнографския музей, и осъзнаваш - добре де, аз осъзнавам, колко малко всъщност знам за този период. Вярно, че съдействието на средното училище се свежда до минимум, стане ли дума за това - изключително скучни и почти отблъскващи уроци по история, не синхронизирани учебни програми по история и литература, почти толкова отблъскващи уроци за литературата на българското Възраждане, евентуално някакви екскурзии до градове като Клисура, Копривщица, Котел, от които учениците едва ли си спомнят нещо повече от това как са се напили, да не казвам по-силна дума. И за капак, когато решиш сам да се образоваш, ти се изпречва табелката с работно време и ти се хили злорадо.

Този човечец е пред сграда на Художествената академия, ако не се лъжа.

Следват малко изгледи от Балабановата къща:

Етнографският музей:

И разни от Стария Пловдив:

Следващият ден бе посветен на Асеновград, от който не видях много, но за който установихме, че има безжичен интернет още в пицарията срещу гарата и че влакът (на всеки час) от Пловдив за Асеновград е супер модерен, като истински . Едната местна забележителност - евтини и качествени булчински рокли - не разгледахме, а се отправихме към Асеновата крепост. Не знам как са я строили тая пущина, освен ако не са преквалифицирали козите в зидари - човек едвам се изкачва, представям си какво е да се мъкнат камъни нагоре... От оригиналните постройки е останала само църквата. Крепостта е от 100-те национални туристически обекта, има си печатче, не проверих дали будката, в която го държат, работи и през уикенда, защото бе минало 17 ч., когато е краят на работното й време. Жалко, но тъй като не успяхме да видим Бачковския манастир (и той в кюпа с печатчетата), ще се ходи поне още веднъж в района, по възможност - в работно време . Към тези обекти е църквата в Пазарджик, както и неоткриваемата къща на К. Величков, Античният амфитеатър в Пловдив, Етнографският музей там (в който входът за учащи е лев, не се заяждат да ти искат книжка - аз всъщност имам, но не я носех, нали завърших вече семестриално) и още разни неща в Пловдив. Всичките събрани на един номер в книжката. Както и обектите във Варна, между другото. Пита се в задачката - при толкова много интересни места в тези два най-големи града след столицата, кой умник ги е струпал на куп, та ако искаш да имаш всички печатчета - защото ходим да разглеждаме и те остават спомен - трябва да си омастилиш едва ли не и кориците на книжката, а София разполага с има-няма 22 отделни позиции, сред които страшно забележителният музей на спорта в Националния стадион (да не си помислите, че като е в София, той работи през уикенда? Ама да не си мислите и че като сте от София, можете да идете да го разгледате - работно му време е от 9 до 17 ч. с обедна почивка и освен ако шефът ви не е футболен фен, единствен вариант ви остава да притичате до музея в обедната почивка. Вашата, не на музея. Дано не работите в Младост 4.) Друго забележително място е НДК. Отиваш, гледаш, цъкаш и ти подпечатват книжката. Какво толкова си видял - а посмей само да питаш.

Нещо позитивно - и спирам с лирическото отклонение - е например НХГ. Тя почива в понеделник, а в четвъртък работи до 19 ч. Най-накрая някой се е сетил. Браво.

Изглед към града от крепостта:

Обичат се хората...

Асеновият надпис

Църквата:

Да се върнем на Асеновата крепост. Вечерта пренощувахме в с. Червен, хотел "Авалон" - много приятен семеен хотел, който ще спомена и поради две допълнителни причини - има безжичен интернет (ако някой се интересува, да информираме) и пускат кучета. За мен това е един много голям плюс. Малко са местата, на които може да се ходи с куче на почивка, а това определено се изкачва много високо в класацията ми. Така като го гледате на снимката, да не помислите, че е до полето - тревата е от малка градинка насред селото, хотелчето си е доста централно, но селото е тихо, все пак, не е като да минава магистрала под прозорците

Нещата, които обичам

Сега работата стана дебела. Това е поредната "блогърска игра", при мен достига пак от Марио, а причината да редя толкова често постове, е, че не го ли направя сега, после отече. Още седи неприето предивикателството на Creative Blogger, че и за приказка за SOS селищата (ако не се лъжа). Които, откъдето и да се погледнат, са далеч по-смислени. Но ще дойде и техният ред!

Нещата, които обичам, са много, страшно много. Ще трябва да направя много подбрана селекция и пак ще е дълго. Предупреждавам

Обичам... любимите си хора. Вярно, че не са неща, но са най-важното за мен. Златин - любовта на живота ми, братя двама броя, родители и много близките приятели.

Морето. Слънцето.

Любимите животни - за момента само сетерката Дара, иначе се включва и произволен брой котки. Обикновено делят хората на любители на котките и любители на кучетата (и една трета група - нелюбители). Аз съм едновременно котко- и кучелюбител. Обичам из къщи да щъкат представители и на двата вида. Обичам разходките с Дара навън, както и факта, че заради нея ходя из планините - иначе едва ли някой може да ме накара да се мотам из чукари и върхари, когато мога да го правя на равничко - из някое китно поле, или край морето. Обаче планинският терен се оказва много по-достъпен и туристически облагодорен . Обичам си кучето без някаква конкретна причина, въпреки че такива могат да се намерят много - като се почне от погледа тип "не съм яла от 10 дена", особено след като току-що е омела де що вкусотии е имало, мине се през грациозността й и необуздания й, игрив характер, та се стигне до това, че каквото и да става, все си е привързана към мен. За котките важи същото - просто ги обичам и се чувствам особено добре, когато се навъртат край мен.
На следващата снимка е 3 в 1: слънце, море и Дара:

Книгите. Голяма любов в моя живот. Не мога без да чета книги, ако почна да изброявам тук, няма да ми стигне времето до утре, затова ще бъда лаконична. Същото важи и за музиката. Слушам много разнообразна музика, като с най-голямо желание разширявам кръгозора си за още стилове. Не знам какво би бил животът ми без книгите и музиката.

Да добавя сега няколко неща, които са свързани. Пътуване - толкова много обичам да пътувам, че няма накъде. Кажи ми само да тръгваме нанякъде и съм готова. Смятам, че както са интересни разни далечни и екзотични дестинации, така има какво да се обикаля и в родния периметър, затова с удоволствие следвам принципа "Опознай България, за да я обикнеш" (сам по себе си много противоречащ си с разните слова за безпрекословната и изначална любов към родината, но все пак достатъчно мотивиращ, заедно с инициативата "100 туристически обекта", която от своя страна също има трески за дялане). Обичам да виждам интересни места, да заминавам, по-малко обичам да се връщам, най-много обичам самия път - онази почти безтегловност между началото и края. Обичам да разглеждам и хората, да си ги разнищвам мислено, да наблюдавам. Оттам идва и другото нещо - самите хора, с прилежащите им езици (ех, ако можех да науча един минумум от десетина езика...) и култура. Страшно са ми интересни различните култури (без да имам претенции да разбирам всичко). Интересно е най-вече как едни и същи - хората - могат да са толкова различни. Какво обуславя това? И в какво сме еднакви? Ей такива разни нещица. Затова обичам да срещам хора.

Да взема да сложа природните науки. Туй биология, химия (особено органичната), малко физика (само да стои по-надалеч всичко, що е механика, електричество и прочее), астрономия и какво ли още не са ми ужасно привлекателни и интересни. Чета, опитвам се да проумявам, къде успявам, къде не... Показателно е как преди държавния ми изпит тухлата от няколко хиляди страници, наречена "Molecular Biology of the Cell", един вид библия на молекулярната биология (в първите четири издания един от авторите е Уотсън - същия от екипа Уотсън-Крик, открил двойноверижната структура на ДНК), започна да ми се струва ужасно интересно четиво - и все още го смятам за такова. Има удивителни неща вътре, направо да си четеш като роман.

Да завърша с храната, особено сладките неща. Въпреки че не умея да готвя особено зашеметяващо, смятам храната не само за биологично действие, осигуряващо оцеляването, но и културно натоварено такова, а като добавим и ароматите, вкусовете и вида, в който се поднася... С пълна сила това важи за неща като кафето например.

Сега да видим на кого да прехвърлим задачката...
Блогуващия с пилци, Бистра, Додушка, Неандерталеца ;), Човекът на сребърната планина и Деси.