Две неприятни неща.
Поради щото живея в Бургас до Новата поща (за сега), а ако не се лъжа, сирената е монтирана върху нея (или поне е близо), а днес си бях у дома по обяд, в 12 часа нямаше как да не я чуя и това, че си бях сама вкъщи, не ми попречи да се изправя. Дори не е пълна минута, да му се не види. Понеже бях до прозореца, казвам, и гледах долу. Значи майката с количка може да спре и лелката от магазина за 1 лев може да излезе отпред с внучето, и строителните работници, тръгнали на обяд, могат да спрат под слънцето, аз мога да стоя в празния апартамент, обаче чичката с пазарската чанта, всички шофьори на коли по вътрешно-кварталната ни улица, която е и така издълбана от дупки, че и без друго по нея се кара със скоростта на спряла каруца, както още няколко лежерни индивида, включая чичката, който преди, по време и слeд сирените си седя най-спокойно на едни стълби - не могат. Те тия сирени и от ЮАР да си и да не знаеш за какво иде реч, ще те разкъсат отвътре, пък като си българин така се предполага, че си наясно за какво вият. Все съм си мислела, че това просто го чувстваш. Възмутена съм. На хората вече не им е и неудобно. Минаваш по улицата, вие ти някаква гюрултия и някакви луди стърчат като истукани - как ще обръщаш внимание на такива неща, твоята работа е изключително важна и неотложна, къде ще се забавиш 40 секунди.
А Ботев живее в тия 40 секунди. Защото колкото и да разправяме, че той и всички онези, които са дали живота си - и това с отдаването на живота не са празни приказки, можем ли наистина да си представим какво е да тръгваш да вършиш нещо със съзнанието, че го правиш най-вече за да може други хора - други хора, болшинството от които не познаваш - да берат евентуалните плодове? Можем ли в прекрасното време на конкуренция, капитализъм и борба за оцеляване в условия на пазарна икономика да си представим как ще тръгнеш да правиш нещо, което застрашава непосредственото ти битие, от което реално смъртта ти дъха във врата, което изисква усилия, работа - организация, агитация, намиране на средства, преминаване на километри, ако щете - дела, не само думи - и чиято цел са другите. Разбираме ли какво означава това? Можем ли да изпитваме такъв порив към останалите край нас, към народа си? Възприемаме ли го изобщо за наш? Бихме ли тръгнали да правим за него каквото и да било? Дори и да не изисква саможертва?
Не търся в момента отговорите на тези въпроси. Това, което знам, е, че Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и хилядите други знайни и незнайни, са го направили. Изобщо не ме интересува добри или лоши хора са били. Те са направили нещо, с което наистина остават във времето. Във вечността.
Но вечността е за хората. Ние я създаваме, като я осмисляме и назоваваме. Тя е като звукът от падащо дърво в гората - ако няма кой да го чуе, то не е шум. Ако няма кой да я осмисля, вечността я няма. Ботев живее в небитие през по-голямата част от времето. В скучното безвремие на прашните шкафове с портрети на възрожденци, на неотваряните страници по библиотеките, на ритмичната смяна на сезоните над гранитните паметници, на изкуственото осветление в глухите музеи, на естественото дихание на вятъра над Вола. Той влиза във вечността за по няколко минути на празниците, когато се сещаме за него, мислим за него, вълнуваме се и създаваме тази вечност. За 40 секунди. За 60 секунди. Не си гледах часовника.
От нас се иска само да спрем за тази кратка вечност. Защото наистина има индивиди, които две неща - да ходят и да мислят - не могат да вършат едновременно. Да спрем. За да се обърнем към себе си. И ако толкова няма нищо вътре, тогава да си продължим.
Другото - рекох да проверя Гласоводителят какво ще рече за политическата ми ориентация. Хубаво, че ДПС на последно място, ама не ми хареса, че най-много ми пасват възгледите с програмата (с обещанията, би трябвало да е) на Синята коалиция и НДСВ. А най-малко ми хареса, че като погледнах, погледнах - ми то който и да бяха сложили отгоре, нищо нямаше да ми хареса.
Аз ще гласувам, обаче за кого?
Поради щото живея в Бургас до Новата поща (за сега), а ако не се лъжа, сирената е монтирана върху нея (или поне е близо), а днес си бях у дома по обяд, в 12 часа нямаше как да не я чуя и това, че си бях сама вкъщи, не ми попречи да се изправя. Дори не е пълна минута, да му се не види. Понеже бях до прозореца, казвам, и гледах долу. Значи майката с количка може да спре и лелката от магазина за 1 лев може да излезе отпред с внучето, и строителните работници, тръгнали на обяд, могат да спрат под слънцето, аз мога да стоя в празния апартамент, обаче чичката с пазарската чанта, всички шофьори на коли по вътрешно-кварталната ни улица, която е и така издълбана от дупки, че и без друго по нея се кара със скоростта на спряла каруца, както още няколко лежерни индивида, включая чичката, който преди, по време и слeд сирените си седя най-спокойно на едни стълби - не могат. Те тия сирени и от ЮАР да си и да не знаеш за какво иде реч, ще те разкъсат отвътре, пък като си българин така се предполага, че си наясно за какво вият. Все съм си мислела, че това просто го чувстваш. Възмутена съм. На хората вече не им е и неудобно. Минаваш по улицата, вие ти някаква гюрултия и някакви луди стърчат като истукани - как ще обръщаш внимание на такива неща, твоята работа е изключително важна и неотложна, къде ще се забавиш 40 секунди.
А Ботев живее в тия 40 секунди. Защото колкото и да разправяме, че той и всички онези, които са дали живота си - и това с отдаването на живота не са празни приказки, можем ли наистина да си представим какво е да тръгваш да вършиш нещо със съзнанието, че го правиш най-вече за да може други хора - други хора, болшинството от които не познаваш - да берат евентуалните плодове? Можем ли в прекрасното време на конкуренция, капитализъм и борба за оцеляване в условия на пазарна икономика да си представим как ще тръгнеш да правиш нещо, което застрашава непосредственото ти битие, от което реално смъртта ти дъха във врата, което изисква усилия, работа - организация, агитация, намиране на средства, преминаване на километри, ако щете - дела, не само думи - и чиято цел са другите. Разбираме ли какво означава това? Можем ли да изпитваме такъв порив към останалите край нас, към народа си? Възприемаме ли го изобщо за наш? Бихме ли тръгнали да правим за него каквото и да било? Дори и да не изисква саможертва?
Не търся в момента отговорите на тези въпроси. Това, което знам, е, че Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и хилядите други знайни и незнайни, са го направили. Изобщо не ме интересува добри или лоши хора са били. Те са направили нещо, с което наистина остават във времето. Във вечността.
Но вечността е за хората. Ние я създаваме, като я осмисляме и назоваваме. Тя е като звукът от падащо дърво в гората - ако няма кой да го чуе, то не е шум. Ако няма кой да я осмисля, вечността я няма. Ботев живее в небитие през по-голямата част от времето. В скучното безвремие на прашните шкафове с портрети на възрожденци, на неотваряните страници по библиотеките, на ритмичната смяна на сезоните над гранитните паметници, на изкуственото осветление в глухите музеи, на естественото дихание на вятъра над Вола. Той влиза във вечността за по няколко минути на празниците, когато се сещаме за него, мислим за него, вълнуваме се и създаваме тази вечност. За 40 секунди. За 60 секунди. Не си гледах часовника.
От нас се иска само да спрем за тази кратка вечност. Защото наистина има индивиди, които две неща - да ходят и да мислят - не могат да вършат едновременно. Да спрем. За да се обърнем към себе си. И ако толкова няма нищо вътре, тогава да си продължим.
Другото - рекох да проверя Гласоводителят какво ще рече за политическата ми ориентация. Хубаво, че ДПС на последно място, ама не ми хареса, че най-много ми пасват възгледите с програмата (с обещанията, би трябвало да е) на Синята коалиция и НДСВ. А най-малко ми хареса, че като погледнах, погледнах - ми то който и да бяха сложили отгоре, нищо нямаше да ми хареса.
Аз ще гласувам, обаче за кого?
И аз горе долу така! Когато завиха сирените станах, макар да бях сама в офиса и застанах до прозореца, който гледа към кръстовището на два булеварда - България и Витоша. Коли много, пешеходци също. Не видях нито един пешеходец да спре при звука на сирените! Имаше 2-3 коли, които направиха плахи опити да спрат и да изчакат 1та минута - стана ми жал за тях, така ги притиснаха отзад, че те бързо-бързо се отказаха и запрашиха към следващия светофар.
ОтговорИзтриванеВ тази връзка, на мен Гласоводителя ми каза да гласувам за Атака! Бях много втрещена, защото не можах да разбера как така получих този отговор - със сигурност няма нищо националистическо в разбиранията ми. Но пък се замислих за това, че сигурно доста от забързаните граждани, които нямат време да почетат паметта на Ботев, често-често се бият в гърдите, обяснявайки какви патриоти са...
Аз именно при теб бях видяла Гласоводителя, да си призная :) Иначе ще ми е интересно за другите избори какво ще ми каже. Аз за тези смятам да гласувам за Бого Шопов, ако се добера до урните де, че ще пътувам този ден...
ОтговорИзтриванеАз също съм се насочила към Зелените, макар да подозирам, че няма да влязат. На принципа, че е добре да има нови лица. Освен това мисля, че има нужда от повече зелени в Европарламента като цяло.
ОтговорИзтриванеНо ще си оставя реда на листата такъв каъвто е - водача ми е съученик все пак ;-)