Така пише, когато свършват филмите.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.
Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.
Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.
Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.
Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.
