сряда, 3 септември 2008 г.

Наистина ли

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Х. Фотев


Онзи ден, не много отдавна, усетих вкуса на есента по крайчеца на устните си. Напечени от кроткото слънце паднали листа ухаеха на нещо сладко и умиращо. Небето изсиняваше в онези безпаметни дълбочини, които стискат сърцето ти в юмрук и ти спират дъха. И тревите бяха подстригани като за първия учебен ден. Но когато вдигнах поглед към тополите - най-верните барометри на есента, те бяха още зелени, зелени, без нито едно жълто листо - сякаш всички издайнически пожълтели сърчица от клоните им бяха бързо изтръскани на земята, да не развалят младежкия им, летен вид.
Милите ми тополи...

Вчера, днес, утре усещам, обаче, че още е лято. Разбира се, трябва още време да ми се отпусне - изяла съм само няколко смокини, още не съм пила мента с мляко (мляко с мента, всъщност) и само два пъти си купих сладолед. Кожата ми е повече лате макиато, отколкото кафе лате, Морската градина е неизследвана, а Созопол отново е град, а не гъмжило от тела.

Родната ми къща, с пропукан таван, без течаща топла вода, запазила още спомените от баба, разтваря гостоприемно скърцащите си врати и вади като от ръкав на фокусник най-прекрасните слънчеви следобеди, когато слънцето обгражда етажа отвсякъде и обстрелва прозорците с потоци светлина. А вечер отново чувам влаковете и корабите, разнообразени с гларусовия лаф-моабет - точно както преди почти 20 години.
2о години?!? Колко много изглежда, а сякаш е било вчера - простете клишето - нито едно от местата, където съм живяла след това (а те не са малко), не носи и частица от тази магия на стария приспособен за жилище тавански етаж, на един хвърлей от пристанището и гарата в Бургас.

Още е лято. Аполония в Созопол и приятното трептене от припряното търчане между събитията. Улиците в Стария град, всъщност в единствения град - Новият не ме интересува, за кратко усетих съществуването му по софийски - квартирата, плаж, вечеря - не, благодаря.

Улиците, пълни с котки, магазинчета за странни неща, спокойни къщи, бели покривки, развели крила от силния вятър, разкривени павета, между които се наслоява не прах, а пясък. И открих две чудни картини в Художествената галерия.
Още е лято. Градският плаж с прекрасния ситен пясък, повишаващите се температури, големите вълни. Учат ме на разни полезни неща за снимането (като например да си купя по-добър фотоапарат, но дори този е прекалено добър за мен wink) нагледно върху собствената ми персона - по обяд така, инак онака, светкавица, фокусиране и накрая - четири нахилени мои физиономии:
Бургас е спокоен, изпразнен от много туристи, лъчезарен и усмихнат, когато вървя през него. Аз съм тук още дълго - дълго, с кратки вечерни прелитания 30 км на юг и завръщане с последната маршрутка точно в 10, на гарата. Животът преминава на вълни - интензивно прелитане между хора и места по Аполонията, бавно и мързеливо шляене из Бургас. Много неща за свършване и дълги бездейни вечери и нощи.

А ръцете ми са изненадани и се смеят, сгушени в топла длан.

3 коментара:

  1. Много нежност и красота! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  2. Хей, зеленичко, поканена си в една игра. Не бягай - ти си ми човекът (да, щото само един се посочва), който най-добре пасва на условието и на когото си мисля, че най-много ще му хареса участието. Опитай - http://vitanova.wordpress.com/2008/09/04/dont/
    Поздрави
    Светлина

    ОтговорИзтриване
  3. много ми хареса стихотворението и си помислих, че е твое ... заприлича ми на песента на Михаил Белчев "Булевардът", може би заради носталгията, но подкрепям астилар - много нежно и красиво ...

    ОтговорИзтриване