Бялото изпъква по-добре на черен фон. Често добрите постъпки могат да се оценят само ако са редом с лоши. Без лошото няма да знаем колко хубаво е хубавото.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.
Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...
Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.
Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...
Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.
И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.
Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.
Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.
Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.
А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.
А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.
Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...
Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.
Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...
Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.
И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.
Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.
Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.
Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.
А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.
А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.
Моят дядо пък ще се събуди в четвъртък. Защото аз говоря с кълновете.
ОтговорИзтриванеСтана ми толкова мъчно като четох поста ти...Моят дядо почина през март-на 85г.Преклонна възраст,да,но баща му бил столетник.
ОтговорИзтриванеКакто ти си написала,мила,не ми стана страшно от това,че го видях мъртъв,а точно от това "никога повече няма да..." и от всичките ритуали,които за мъртвия може и да нямат значение,но за живите явно те са всичко..Страшни ритуали,ужасяващи с онова чувство за неизбежност и тленност,което е пропито в тях.
Чудесен пост,мила.
Всичко най-хубаво от
Червенокосата Вещица
Стана ми толкова мъчно като четох поста ти...Моят дядо почина през март-на 85г.Преклонна възраст,да,но баща му бил столетник.
ОтговорИзтриванеКакто ти си написала,мила,не ми стана страшно от това,че го видях мъртъв,а точно от това "никога повече няма да..." и от всичките ритуали,които за мъртвия може и да нямат значение,но за живите явно те са всичко..Страшни ритуали,ужасяващи с онова чувство за неизбежност и тленност,което е пропито в тях.
Чудесен пост,мила.
Всичко най-хубаво от
Червенокосата Вещица