понеделник, 13 октомври 2008 г.

Златно

Октомври е прекрасен. Синьо, жълто-оранжево и бяло. Красота.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.

Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.

В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.

Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.

Октомври. Златен.


1 коментар:

  1. Радвам се, че макар да си толкова затънала в работа, все пак си го видяла. Накара и мен да го видя. :)

    ОтговорИзтриване