сряда, 3 февруари 2010 г.

Концерт за памет

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.


Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар