събота, 23 юни 2012 г.

Крайречно

На Р. и Б.

Видин се е вкопчил в Дунав като малко дете в полите на майка си.

Преминаваме през градовете като през картинна галерия, от която някой е махнал всички надписи. Не знаем кой е авторът, нито как се казва картината. Имаме само нейната привидност и нашето тълкувание. То може да е никакво и някакво. Красиво, грозно, интересно, налучкващо или нямащо нищо общо с реалността.

Градовете не са галерии с картини. Градовете не са каталог туристически забележителности. Градовете са.

Видин като картинна галерия.
Не знам нищо за него, освен географското му местоположение, крепостта, Дунав, двамата приятели, които са родени там, споменът как майка ми казва "Северозападнала България" и толкова. Не отварям енциклопедия. Не прочитам в интернет. Пътувам като багаж. Натъквам се на поле слънчогледи.


Видин е в равното. Обичам равното. Обичам равнините. Те са моето алтер море. Алтер маре? Ето например Добруджа, пълни очите ми с възхита. Покрай нейните поля заобичах Добрич. И Русе. Покрай нейния образ в сърцето ми влязоха, един някога, друг преди, трети после, сияйни мъже, заради които още повече заобичах Русе. И Добрич. После все някога не остава друго, освен шепа тъга, тежка като пшеничени зърна и лека като слънчогледов прашец. И градовете.

Запознах се с Дунав в Козлодуй. Козлодуй е странен град.
Срещнахме се с Дунав в Русе. Русе, красивият град, финият град, елегантният град, градът с прекрасната Речна градина, с едни рози, с един аромат на привечер, с едно избеляващо синьо, с един далечен отсрещен бряг.
След Дунав в Нови Сад, Белград и Будапеща, го виждам отново във Видин. Не мога да повярвам, че острещният бряг е толкова близо. Дунав тук е различен.

Картините от галерията, една след друга - уличка, отсреща е реката. Речна гара. Крайречният парк. Кафенета, пълни с хора. Стъпалата на Художествената галерия. Алеи. Като в Морската в Бургас! Трепкащо щастие. Интересна порта, надпис. Каменната порта "Стамбул капия". Работещи чешмички. Струи вода под слънцето. Децата си наливат в шишенца. Човекът с колелото ни отстъпва ред да напоим кучето. Отзад - същият площад, същата сграда с оранжево-виолетови огледални стъкла, която познавам от Ботевград, Варна, Бургас, Благоевград, тук, там, соц. Алеи. Дървета, слънце, сянка. Тежко зелено. Прашинки и пухчета се носят по въздушни и слънчеви течения. Крайречна алея. Някаква странна метална пътека. Река с кораби. Твърде много метал. Голямата вода. Остров. В далечината се достроява мост. Корабчета-ресторанти. Пейки. Хора на разходка. Сладолед. Уличен фенер. Улици. Кръстата казарма. Красиви кубетата зад покривите на сградите. Паметник. Плаж. Облаци. Телеграф капия. Интересна сграда, скътана сред зеленината на парка - старата градска баня. С кафене. Деца играят в тревата. Бронзови лисици. Пейка край Дунав. Образи без думи, настроения. Хубаво е. Диша се леко. Температурните рекорди в страната не ми пречат, тук въздухът е влажен, както го обичам аз, бургазлийката, тук с всичките си сетива усещаш, че наблизо има много вода, спокойна съм, харесва ми, добре ми е, хубаво е. Видин е ведър и пъстър, симпатичен и дребничък. Видин е мъж, който заприличва на дете. Видин е топлата прегръдка на детето, обадило се в младият мъж, неотдавна навлязъл в плащещата зрялост. Видин е силните мъжки обятия на юношата, откриващ мъжа в себе си. Видин е нежната целувка на момчето, което е мъжът на всяка една възраст, объркано и сигурно, уплашено и смело, пакостливо и умно, неумело и плахо.
Видин се е вкопчил в реката като в ръката на жена.

Този град ми върна с трясък спомена за една книга, любима книга, препрочитана много пъти. Повестта "Капитанът" на Анастас Павлов. (Филмът) Момчета, момчета...

Видин като неголям град. Изглежда поовехтял. Областта се обезлюдява. Градът се топи. Не е лесно да намериш работа. Предприятията се затварят. Чешмичките не работят. Релси обрасват с бурени.
Отдръпвам ръка, потопена на сантиметри под повърхността на водата. Студена е, побиват ме тръпки.

Видин като туристически забележителности. Бабините Видини кули. Историческият музей. Толкова в книжката с печатчета. Информационна карта със забележителностите.

Поток от информация.

Бдин. Бонония. Иван Срацимир. Единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Градски порти "капии". „Свети Димитър“ е втората по-големина катедрала в България след софийската „Александър Невски“... Стоп!

Градовете са на родените в тях. Те могат да ги обичат и мразят, да живеят в тях и да ги напускат, те могат да се връщат, те ги познават. Ние, прелитащите по карта с фотоапарат, можем да се очароваме или разочароваме, да пристигаме и да заминаваме, да събираме впечатления.
Ние рисуваме картина, надлежно описана с етикетче, което някой местен може да посочи подигравателно, защото този град не е наш, ние сме се припознали.
Ние го рисуваме. Точен или не, същият или друг, еднакъв или различен. Ние го допълваме. Ние го отнемаме.
Прегръдките се разтварят в сумрака над реката.
Целувките на топлия вятър изчезват от устните.
Нежността се стапя.
Тъгата тежи в шепата като пшеничени зърна. 

Видин като моя рисунка. Аз рисувам както морско момиче рисува речно момче. Моята широка и красива Морска градина е одобрително покровителствена над скромната Речна. Моята широка морска душа, щедра в безкрая си, безкрайно щедра, винаги топла, винаги в движение, докосва с плаха почуда речната вода, с начало и край, винаги и тук, и там, безкрайно отминаване, отминаваща безкрайност, движение под маската на застиналост. Как да разбера речната душа на момчетата, които винаги виждат другия бряг, но вените по ръцете им са като щрихите на въжетата от морските кораби? Видин разтваря широко обятия, после ме отблъсква.
В моята картина Видин е питата на дребничък слънчоглед, чийто аромат вдъхваш, преди да започне да зрее - мирише слабо на суха пръст и мед, на утаено слънце и топла равнина, на вода, толкова прозрачно чиста, че те заболяват зениците.
Видин е снажен и непохватен,
грозноват и красив,
Видин е слънчоглед сред фината прах, която вдига вятърът от хвърлената към небето шепа тъга.

Няма коментари:

Публикуване на коментар