сряда, 10 октомври 2007 г.

Ти лети, лети...


"Чайка". Бум. Завърших написването на един текст за постановката в Армията и сега мога спокойно да си дращя тук.

Да си представим - ТБА, който много обичам. Крикор Азарян, режисьор от класа. Чехов, моя любов. "Чайка" - тази пиеса, тази пиеса... Актьорски състав - да стиснем зъби и да издържим.
Зала, пълнеща се с народ. Олеле майко, какво ме чака. Тук се смяха на Бланш, която разказваше за самоубийството на момчето. Не, не се подиграваха на играта или нещо такова. Смяха се, защото явно монологът беше смешен? Или тя играеше подвеждащо? Тази вечер Бойка Велкова обаче влиза в ролята на Аркадина, актрисата. Имаме още Ласкин, Радоев, Сърчаджиева, Ингилизова, Мирослав Косев, Иван Бърнев, Меглена Караламбова. От последните трима се очаква класа, очакванията се оправдават. Мога да сипя само хвалебствия за играта им.

Косев е железен - мрънка достоверно, пиянства реалистично и умира естествено.

Иван Бърнев ми е любимец отколе. Като се замисля, май само в руски пиеси съм го гледала - просто му иде отвътре. Играе тук един залюхан учител, който на всеки три думи започва да разправя за тежкото си положение, играе точно, вярно, вдъхновено и едновременно ми става жал и ме отвращава този Семьон Семьонович Медведенко.

Меглена Караламбова
е мила, волева и тъжна в обикновеността на жената на управителя, чайка по неин си начин. Изобщо в пиесата наистина има много чайки, както каза по време на пресконференцията Крикор Азарян.

Бойка Велкова играе едностранчиво. Пуснах едно търсене в youtube за фрагменти от постановки на "Чайка" и видях как може да се изгради този образ. Как може в него да има отчаяние и любов, каприз и резервираност, подлост и преструвки, самота и арогантност, изобщо палитра, която може да разцъфти. Тук видях една неприятна жена. Точка.


Иван Ласкин ме изненада много приятно. Очаквах да се лигави със самодоволната си усмивка, с която шества на сцената при "Колко е важно да бъдеш сериозен" и "Много шум за нищо", примерно. Вместо това видях вглъбена игра, видях дилемата на твореца, досадата при писателя, слабостта на безхарактерния мъж, дребния гъдел на успелия човек, преситеността и едновременно с това копнежа по нещо просто, чисто, истинско. Този човек (Тригорин) е един малък разказ само по себе си.


Анастасия Ингилизова играе Маша така, както игра Нора. Всеки, който има представа от двете пиеси, ще разбере какво имам предвид, няма нужда да казвам нищо повече.


Александра Сърчаджиева е още по-голямата ми изненада. Израснала е забележимо и прави такава Нина, че ум да ти зайде. Няма фалш, няма неясни моменти в този склонен към отвлеченост образ.


Иван Радоев колкото го харесвам, толкова не играе добре. Има едно скечово поведение, което му пречи. Изигра края обаче много добре - от завръщането на Нина до самоубийството. Има талант, но какво става, че на моменти издиша, не знам.


Много добра режисура, имаше една сцена, докторът подава на всеки да си запали цигара. Пушат мълчаливо минута-две и после все гаси, по напълно различен начин, с различни жестове, изражение и т.н. Не може да се опише колко много каза тази сцена без думи. Много добро хрумване.


Накрая заваля сняг и когато изтрещя пистолетът, а в стъклата се блъсна чайка, въпреки цялото ми мърморене (когато Треплев се застреля, зад мен някой се изсмя!!!), тази сцена ме разтърси до сълзи. Харесва ми, че ме разплака - както ми харесва, когато комедия ме разсмива истински. Случва се рядко в нашия театрален пейзаж.


Снимки: Иван Дончев

Няма коментари:

Публикуване на коментар