Сбогом на оръжията, Вчера

Бях прочела в блога на Алвин за книгата "Вчера" и тъй като филмът ми е особено любим, а и не съм чела нищо на Владо Даверов , немедленно я закупих и изчетох още по-немедленно. Достигането на информацията до тук обаче стана медленно, както често се случва, което едва ли е от голяма загуба за някого. Особено превид вечността и непреходността на изкуството.

Та много добре написана книга, хареса ми стилът, даже много ми хареса. Лекота на повествованието и хитри диалози, една вибрираща, почти жива атмосфера, осезаем младежки език - ще ми се да можех и аз така да улавям спецификата на говора, за да предам характерното за дадена група, пол, възраст.
Накрая ми стана много тъжно, значи - въздействащ финал.
Една неглижираност, непукизъм, с които се "споменават" дълбоките и важните неща и от това те остават още по-дълбоко къде в сърцето, къде в съзнанието.
Книга, която се поглъща.

А после довърших "Сбогом на оръжията", която влачих безобразно много време.
Реших да прочета нещо на Хемингуей, след като писах статия за любимите му барове (тя между другото излезе, първа публикация в "Далече", притурката на "Мениджър", добре се получи). Тъй като всичко на Ърнест се намира в семейната библиотека в Бургас, която в момента не ми е под ръка, аз своевремненно закупих единствената налична на първата попаднала ми пред погледа сергия за кашонна търговия негова книга, а именно гореспоменатата такава. (Някои хора сучат мустаци, аз суча изречения... Кой с каквото разполага.)

И се започна едно тегаво четене. Много трудно напредвах, а после изведнъж като стана лесно, та дори и интересно и не беше честно да завършва така. От друга страна нямаше как иначе да стане. Първи сблъсък с Ъ.Х. - по-скоро оптимистичен. Но с ръка на сърце ще кажа, че "Джони грабна пушката", също на антивоенна тематика, е в пъти по разтърсваща. Или по-скоро не, не е справедливо. Много по-осезаемо разтърсваща (това е онази въпросната книга, довела до песента "One" на Металика, сигурна съм, че е всеизвестен факт, но хем да не се мина да не го кажа, хем да не подценявам читателите си). Хемингуей вкарва една доза небрежарство (едва свръхдоза дори) и нещо много по-близко до английската невъзмутимост, което печели точки при мен. "Сбогом..." е твърда, зелена, със стиснати устни и добри очи. Така си я представям визуално. Отива американецът, пише се доброволец и се забива в Италия, където, офицер, командва санитарите, пие вино, хапва си и се задява с жени. Раняват го, лекува се, влюбва се, бие се, отстъпва през кални полета, за малко да го разстрелят и навсякъде в този свят има един ред, един отдавна загубен ред, а колко малко години са минали от тогава - става дума за Първата световна война. Леко, стегнато, небрежно, подредено, подострено и мъжкарско и хоп, вече му идва до гуша (пак спокойно, без ексцесии а ла "бате Арни побесне, ей ся ш'ги изколи"), дезертираме, вземаме жената, децата (проектотакивата) и опа - у швейцарско. Всичко това с естествената непринудена аристократичност на анлийски лорд, мажещ тъъънък слой масло върху препечена филийка, докато икономът му съобщава, че Темза тъкмо влиза в гостната. Хареса ми!

И сега какво да чета? :-O