Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...