неделя, 10 февруари 2008 г.

Буквички

Налага ми се да чета книги.
Ха-ха.
Не така, започвам по-ясно: налага ми се да прочета много книги (за кратко) време, издадени наскоро. Което ми идва много добре - първо понеже рядко чета "съвременна" литература, освен ако някой не ми препоръча нещо специално, второ - защото после ще пиша за тези книги и ако не обичам да пиша, не знам какво обичам.
Но както винаги, сроковете са кратки, а и имам едни много преводи да разчистя, наближава и сесията и се правя на примерна, та ходя на всички занятия в университета (за какво я захванах тази магистратура на стари години...), което ми яде време, пиша увеличеното количество домашни, а и дойде крайният срок и за другите издания, за които пиша. И не си доспивам, и изоставам с финския, ето - не знам дали утре ще успея да отида, както сега е 4 без 15, а трябва да разходя кучо, да завърша едно - две преводчета, да напиша няколко неща и да си измия косата.
Та прочетох новата книга на Михаил Вешим - много добър роман, но не знам защо аз се засмях само на едно място. Преди време мой познат издаде роман, който ми се струва доста по-добър в някои отношения, но го сподели съдбата на всичко, издавано от неизвестн автор и издател, за когото това е първа книга и няма и идея за рекламна стратегия. Ама никаква. Иначе романът "Бах мааму" бих препоръчала на всеки. Има си трески за дялане, които обаче една по-сериозна редакторска работа би оправила... както и да е, стана ми мъчно, че такъв автор като автора му не е така известен на "широката читателска аудитория".

За "Английският съсед", романа на Вешим, мога да кажа:
- третира феномена "чужденци идват у нас и си купуват къщи", "европеизиране на държавната администрация", "българското село и типажите му от по-нов тип"; ;)
- написан е добре;
- чете се леко;
- нещо му липсва, от вчера си блъскам главата да разбера какво, и не мога. Той не е така саркастично-комично-трагичен, както повечето български хумор и може би именно този подчертан драматизъм и трагизъм му липсват, но не го твърдя със сигурност. Какво, само така ли можем да се смеем на българската си действителност? По радичковски, по стратиевски... С изопната до болка абсурдност и мрачна самоирония?

Не знам, но се сетих за двете постановки по Стратиев, които гледах сравнително наскоро - "Рейс" в Народния и "Римска баня" в Сатирата. Чудех се защо така не ме възторгнаха, при положение, че текстът е страхотен, че актьорите са добри... Мина ми еретичната мисъл, че не са актуални, прекалено много са вторачени в спецификата на онова време, с характерните му особености, но може би не е това. Може би просто сега засмиването от тях не е така мрачно и отчаяно, съответно не буди надежда, както е било преди?

Не знам.

2 коментара:

  1. Хм...какво не ти хареса в "Рейс"? Аз ще ходя тази седмица точно на тази постановка...

    ОтговорИзтриване
  2. Ами това съм написала в поста - не знам...

    ОтговорИзтриване