сряда, 9 септември 2009 г.

Септемврийско лято

Много ме е яд, че не си взех фотоапарата.

Когато свършиш някоя работа, дори после да те чака още неизброимо количество такава, все пак ти става леко на душата и ти се иска да се поотпуснеш. Точно тогава кучето, изнервено до крайност да те чака да го изведеш на първа разходка, започва да подскача неистово из стаята и буквално не ти оставя друг избор. И така, книгата в чантата, голяяяям чадър, защото небето е сиво и синоптиците обещаха буря с 50 мм дъжд, жилетката, каишката и - навън.

Оказа се, че не е студено като за жилетка и капка дъжд не капна. Но след двата мрачни и дъждовни дни, в Морската градина и на плаж няма ни-ко-го. Рай, рахат и прочее. Излизаме в края на охраняваната зона на плажа, до бившата - много бивша - дискотека "Палм Бийч" и газим в пясъка. Няма спасители, флагчета, хавлии, чадърите са свити. Очаквам да завали всеки момент - небето е разгърнало една палитра в сиво - ум да ти зайде. Какъвто нюанс не си се сетил, само него няма. Но и да завали, ми е все едно - чадърът наистина е огромен, а дъждът все още е от топлите и като се смеси мирисът на дъжд с този на мокър пясък, водорасли и море...

Само че не заваля.
Вместо това морето ухаеше необикновено силно, особено като се има предвид, че почти нямаше водорасли, явно замъкнати към дълбините след голямата понеделнишка буря.
Дара се втурна напред на юруш - да препуска из вълните и да се въргаля в пясъка. Тръгнахме по бреговата линия, всяка със своята крачка.

В такова време морето свети. Слънцето се е пропило в облаците навсякъде, цялото небе излъчва светлина, отразява се в морето, което попива светлината и свети. Цветовете са различни при всяко помръдване на облачната структура отгоре, която постепенно започна да се разкъсва и да оголва светлосините кости на есенното небе. Бледосиньо и бледобяло. А над хоризонта - сива мъгла, заплашително нехайна.
Няма вълни, морето изглежда гладко, в същото време се разбива с грохот и пръски. Но няма вълни, а самото то се надига, надига нагоре, възправя се в една стена от зелено, пронизана от светлина и лъчиста като изумруд, протяга се и се пльосва с доволен грохот, с ленива демонстрация на сила, с насмешлива показност на фойерверки от бели пръски. Залюлява се страшно, пак се протяга, надвисва и се стоварва само върху себе си. И блести, блести, накъдрено, назъбено, просторно.

По пясъка не е стъпвал почти никой от два дни, той се е напоил с морска пяна и е станал пухкав, шуплест, стъпалата ми потъват почти до глезените. Върви се леко и - меко. Пяната залива пясъка с шипящ звук, а когато се оттегли, той я изпуска със звънтящ, подобен на звука от триенето на криле на насекоми. Малко по-нататък се е образувала мини падинка, пълна с мидени черупки, и когато вълната се връща, ги увлича, те се търкалят, тракат и звънтят, като древен амулет от черупки, разтърсван от вятъра - само че този е най-древният.
Гласовете на морето. Тътенът, грохотът, шумоленето, свистенето.

Все по-силната миризма на море - каквото и да представлява, смес от съхнещи водорасли, дъх на пясък, тръпчив намек за сол.

Чайки с остри издължени криле - падащи есенни листа - се борят с вятъра, вятърът се бори с тях, но това не е вярно - те се сливат едни в друг, замръзнал кадър на провесена в бездната птица, на замръзнал в усилието си да я оттласне вятър и после внезапно някой пуска лостчето и крилете се свиват в аеродинамичността на рибешката смърт. Нагоре-надолу подскачат черните пумпали на кормораните.
Не влизам във водата, а чакам тя да дойде, ако реши. Пяната да оближе босите ми стъпала.
Скоро излизам на участък, който е твърд като скала. Пак се върви лесно.

Странно е, но с дългата тежка пола, понесла в едната си ръка сгънатия голям чадър, а в другата - обувките, в тази пустота, се чувствам като кралица. Стъпките ми са изпълнени с достойнство, тежки от отговорност и леки като живота. Траят цяла вечност, до заличаването им от вълната. Вълната, чиято пяна в толкова много легенди е съживителната сила. От едната страна е морето, от другата - земята. Прекосявам безбрежни пустини, спускам се по шеметни дюни. Пясъкът е ту жълт и сух като в Сахара, ту антрацитно черен, като от някое място, което не познавам, но което ме привлича със същата пагубна сила. Безвремие, безбрежност и величие. Вървя по ръба на света, по линията на живота, по тъничката, вечно промелнива ос на морската пяна.

Усещането е страхотно. Километри плаж без хора, слънце, море и небе, умити от курортистката препеченост, от червеното на изгоряла плът, от избухващите ярки изкуствени цветове. Барът като от списание - бяло, дърво, шезлонги и хамаци, е обрал възглавничките и е увил в найлони машините, магазинчето за какво ли не напъхва останалата стока по кашони, една котка се припича безметежно насред крайбрежната алея.

После минаха и две ездачки на прекрасни коне, все така по оста на пяната - кучето панически избяга от страх, силуетите на конете с ездачите, изрязани в черно на контражур си изглеждаха внушително.
Яздила съм веднъж и не ми повярваха, че за пръв път се качвам на кон - веднъж в живота ми да има нещо, което естествено ми се удава. Някой ден ще яздим с коня точно по тази линия, а Дара ще трябва да престане да се паникьосва
mrgreen

4 коментара:

  1. Просто прекрасно, благодаря за разказа, изживях го.. и много съжалих, че не живея на морето..

    ОтговорИзтриване
  2. Явно трябва да стане августосептемврийско и залязващо, за да се разпишеш. Поздравявам те с нещо твое - http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=250&WorkID=13319&Level=1
    Обичам когато пишеш, обичам когато си слънчева и лятна, май имам и аз какво да напиша, но ще е друг път.
    И ето, следя и блога ;)
    целувки

    ОтговорИзтриване
  3. С подобен разказ не са необходими снимки.Морето ми липсва.

    ОтговорИзтриване