Любов номер две

Това е името на новата постановка в театър "Сълза и смях". Пиесата е на Нийл Саймън и оригиналното й заглавие е "Глава втора". Не съм я чела, но прочетох, че е с автобиографичен елемент - жена му умира от рак, по-късно той се жени отново. Досещате се, вероятно, каква е темата на пиесата - любовта и бракът. Не е изненадващо, предвид автора.

Има ли любов след брака? Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? И така нататък.

Много хубава пиеса, много добра режисура на Ивайло Христов, обрана сценография, хитро решена - сцената е разделена на две единствено визуално, няма технически изхвърляния, смяна на декори - над час и половина декорът си седи там, където са го поставили в началото, и си кротува. Но пък кротува добре. Сценографията е на Александър Смолянов.

Костюмите на Кирил Наумов са много стилни, в стил 70-те; повечето дрехи можете спокойно да носите на улицата. Харесаха ми, като изключим една-две дрешки на Бойка Велкова, които не й стояха добре.

Пиесата, да се върнем отново на нея, е наистина много добра пиеса, чудесна пиеса, чудесно написана, бих я гледала с огромно удоволствие още пъти, в други постановки - текстът е чудесен. Ивайло Христов е направил съкращения, за да е малко по-къса и да отговаря на "вкусовете на днешния зрител". Днешният зрител много се е разглезил с нещата за еднократна употреба и за единица време, но да приемем, че такава намеса е оправдана - особено с тази актьорска игра малко по-дълго щеше да натежи. Диалогът е мълниеносен точно там, където трябва да е бърз; лек - там, където трябва да прехвърчат искри; задълбочен, в кратките мигове, когато трябва да закове поанта и да създаде крилата фраза; най-вече е естествен, без излишно литературчене :) или излишно впускане в жаргона на ежедневието; красив и смислен. Имаме добре изградени характери и достоверни ситуации с привкус на необикновеност. Изобщо, много добре.

Накратко за актьорите - блестящ Пламен Сираков. Играе леко, вдъхновено, естествено, със силно сценично присъствие, вярвам му до последния детайл.
Кристина Янева има изумителна негърска прическа , стилни тоалети и играе почти изцяло добре, освен в един-два мига, когато ми изфалшивя, а и има няколко типично нейни си похвата, които бих предпочела да не виждам толкова ярко във всяка роля, която играе. Аз я харесвам, да си призная, и ми се ще да виждам по-пълно преминаване от роля в роля, без тези остатъци.
Стефан Спасов... ами да го кажем така: не ми харесва в "Минута е много". Изобщо не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" - когато не беше незабележим, беше дразнещ (може нещата да се се пооправили в годините след първото представление, не знам). В "Боси в парка" обаче ми хареса. И ето че това е трета постановка, в която го гледам, режисирана от Ивайло Христов. Не беше зле. Беше си даже много добре, в около 80% от времето беше удоволствие да го гледам. Останалите проценти бяха преиграни или недостатъчно изиграни, както искате го наречете. Просто трябва още малко, за да стои образът както му се полага на сцената.

Бойка Велкова не ми е любима актриса. Беше чудесна на премиерата на "Трамвай "Желание", но няколко месеца по-късно, когато пак го гледах, беше слабо. Не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф", но пък ми хареса в "Боси в парка". Не смятам, че е версатилна; според мен и тя като Койна Русева си пасва само с определен тип роли. Е, в "Любов номер 2" в началото беше добре. Но през голяма част от времето никак, ама никак не можех да разбера героинята й, да повярвам, че това, което казва и което трябва да мисли и вярва, е наистина това, което мисли и вярва. Гледах как играе жена, готова да чака до края на времето мъжа, когото обича, и не разбирах защо е така. А и не й вярвах. Получи се прекъсване, изгубване. Исках да разбера защо Джени Малоун се отнася така с Джордж Шнайдер, но не можех. А за мен е важно, защото отношенията, описани от Нийл Саймън, са интересни. Имаше страст и лудост, имаше нещо необикновено, нещо красиво, имаше болка и щастие, имаше любов с най-различни проявления... Исках да го видя, да го разбера, исках лицето й да изразява нещо, когато мълчи и когато женската ми логика подсказва, че трябва да си тръгне бясна, треснала вратата, а тя не го прави, а е мила и внимателна - е, искам да разбера защо! Не искам, когато се прибера у дома след спектакъла, да търся текста на пиесата, за да видя кое как е...
Може нещата да се уталожат с времето. Бих гледала постановката отново, сигурна съм, че ще се радва на зрителски интерес, а и според мен си заслужава. Но можеше да бъде още по-добре, наистина.