Козата или Коя е Силвия

Много ли, малко ли е театъра, не знам, но това е положението. Месец октомври театрите като се юрнаха и заизсипваха премиера след премиера, понякога и по две в един ден. Направо да падлудейш! Смятам да споделя наблюденията си над "Жените в Народното събрание" малко по-късно, а сега с чиста съвест ще пусна това, което писах в "Словеса" за "Козата или Коя е Силвия", защото просто нямам какво друго да кажа или друг начин, по който да го кажа. Освен това, че наистина не ми харесва какво се случва в българския театър. С две думи мога да го определя като спад на нивото. Мисля, че съм писала по темата, пак ще пиша след време, като натрупам още впечатления, но въпреки пълните салони, за мен театърът ни е в криза. Та тази постановка наистина ме порази.



Съвършената постановка

Явор Гърдев режисира пиеса на Едуард Олби, а самият Олби пристига в България, говори за пиесата и постановката, всички очакват с нетърпение премиерата, защото каквото и да излезе накрая, ще е интересно да се види, а и се очертава да е скандално.

Да. Това витаеше във въздуха преди публиката да има възможност да види "Козата или Коя е Силвия". "Скандална пиеса" и големи имена. Как да пропусне човек?

Но само минути след началото става ясно, че спектакълът надвърля всякакви очаквания. С много. До толкова, че скандалът в темата някак се смалява и вече не е водещ. Това, което изпъква, е актьорската игра. Размахът на драматургичния текст. Режисурата и сценографията. И чудото, което тяхното единство сътворява.

Защото на камерната сцена на Народния театър виждаме, че всъщност можело да се играе добре. Не, не добре. Да се играе вдъхновено, до край, с бушуващ вътрешен огън. Да се играе в пълно сливане с образ, толкова плътен и истински, че да погълне без остатък за час и половина цялата ти личност. Да се играе така, както би трябвало да го правят добрите актьори винаги и на всяка сцена.

Бойка Велкова (Стиви) излиза на сцената след колебливото представяне в "Любов номер 2". Няма да крия скептицизма, с който подходих в началото, подплътен от повечето й превъплъщения в последно време. Скептицизъм, който се разби на пух и прах, за мое най-голямо удоволствие. Тя играe като фурия - и не, не само когато чупи керамика и изстрелва нажежените до бяло фрази от гениалния диалог на Олби. Още с първите стъпки по сцената, първите жестове, първите думи. Блестяща игра, въздъхвам облекчено, чисто удоволствие.
Михаил Билалов (Мартин). Той изчезва от сцената след като през 1994 г. получава Аскеер за изгряваща звезда (в постановката на Здравко Митков "М. Бътерлай"). А сега се завръща с гръм и трясък. Не можеш да повярваш, че толкова години не е играл. Изпълнението му се лее, обгръща те, приковава те в неудобния стол и те всмуква във вселената на героя му, където ситуацията толкова отдавна е преминала отвъд простото неудобство, че чак ти става неудобно от твоя собствен уютен и защитен свят. Привидно без никакво усилие Билалов изгражда образа на човек, чийто живот изневиделица се засилва към бездната без никакви изгледи да набие спирачки.
"Бележки към дефицинията за трагедия" е подзаглавието на пиесата. Сещате ли се как в древногръцката трагедия току изскочи от някъде някой абсурд и се стовари връз нищо неподозиращите? И върви после се оправяй, защото се е стоварило не какво да е, а съдбата. Ирационална в цялото си великолепие.
Олби обаче не се нужда е от такива свръхчовешки помощници, за да забърка своя катаклизъм. В съвременното ни ежедневие има достатъчно примери и възможности. И ето - щастлив преуспяващ архитект, който на всичкото отгоре е влюбен - и то наистина - вече толкова години в жена си - се влюбва - едновременно - и в една коза.

Скандалното е може би не толкова сексуалният акт с животното (добре ли познаваме "тъмната страна" на не толкова отдавнашния бит?), колкото искреното уверение на Мартин, че е влюбен в козата.

Михаил Билалов играе шеметно. Виждали ли сте в живота човек като Мартин? Познавате ли такъв, говорили ли сте с него? Разбира се, че не. Как тогава знаем, че актьорът играе достоверно? Не знаем. Билалов просто го стоварва върху ни и ни оставя с отворена уста. Интелигентна и изящна игра, проникновена и вдъхновена, дълбока и разтърсваща. Стихия от разумен тип.

Ролята на Юлиан Вергов (Рос) е на известен телевизионен водещ, приятел и оръдие на съдбата. От онези, които в Елада са ги играли героите - хем не си от ранга на божество, хем вършиш някаква съдбовна работа. В случая - намесваш се там, дето не ти е работа. Защото смяташ, че е твоя работа. Твой морален дълг. Юлиан Вергов игра Рос не само тук и сега, в интерпретацията му се загатва за Рос от младите години, годините на идеали и силно приятелство, прозира пътят към известността и съпътстващите промени в светогледа и понятието за приятелство и морал. Олби пише за героите си не само в сегашното, но и в миналото и бъдещето им. Юлиан Вергов без проблем го изиграва.

Очакванията са слабото звено във веригата да е Иво Аръков - третокурсник от НАТФИЗ, превъплътил се в ролята на Бил, синът на Мартин и Стиви. Но нали споменах какво се случва с очакванията в тази постановка. Иво играе интелигентно и отдадено, без нито една фалшива нотка - в роля, която лесно може да поведе към такива. Може би си личи известна доза притеснение, която обаче бързо ще се стопи.

Сценографията на Никола Тороманов е пленителна. Поразяваща в изчистената си мащабност и в малкия детайл. Само най-близо седящите до огромната библиотека зрители могат да забележат заглавията на книгите по нея, но и това не е малко. Списания, алманаси, енциклопедии - изкуство, дизайн, архитектура; Шекспир ("Крал Лир" - можем ли да го тълкуваме като намигване към Явор Гърдев?). И Маркиз дьо Сад.

В живота на един човек се случва нещо странно. Страшно. Неестествено и абсурдно, извън границите на разума и нормалното. В живота на едно семейство се случва нещо. В живота на малка общност от хора. Защо се е случило? Какво следва да се направи? Как ще се реагира? Кое е най-страшното? Как всеки отделно и различно възприема най-страшното?
Какво се случва?

Олби не дава отговори. Той забърква коктейла от въпросите, налива го в непреодолимо привлекателна чаша и ни оставя да се борим с него. Една доза истинско изкуство. Което бърка надълбоко, не раздвижва само традиционно дъвкани теми, които набраздяват повърхността на блатото и после утихват. А разравя тинята.

Защото... само аз ли изпитах облекчение, когато разбрах, че заканата на Стиви да замъкне Мартин в бездната със себе си не се материализира в нейно изказване пред пресата, съсипващо репутацията, кариерата и живота му, а в хладнокръвно убийство на толкова скъпия обект на искрените му чувства?

После се засрамих заради това облекчение.
Но се чувствах и особено добре - защото имаме още една постановка по гениална пиеса, която блести на ниво, на което компания й правят твърде малко спектакли. И още един сред тях е повод да си помислиш с неприкрито удоволствие и силна надежда: "Можело, значи!"