Човекът, който забавлява

Впечатление от концерта на Ричард Клайдерман, спретнато като за медия, но ме мързи да го напиша по-блогово :)

Когато говорим за концерт на Ричард Клайдерман, трябва да направим няколко необходими уточнения.
Въпреки че несъмнено е виртуозен пианист и че изпълнява пиеси от световната класика, неговата аудитория е различна от тази на един класически пианист и публиката му не присъства на класически концерт. Каквото и да си мислят хората, които слушат неговите версии на „Fur Elise”, Девета симфония на Бетовен и „Рапсодия в синьо” на Гершуин. По-точно на части от тях.

Неговите концерти са шоу, забавление в най-чистия смисъл, издигнато над обикновената зрелищност, но далеч от съзерцателния досег с вселените на музиката – и то не само класическата. Което обаче в никакъв случай не е нещо лошо, ако човек не подхожда с неправилни очаквания. Музиката на Клайдерман е пътят към голямото изкуство за мнозина, а ако стотиците му дисковете не ви запалят да чуете изпълненията на Артур Рубинщайн или Людмил Ангелов, то поне ще ви отпуснат и ще ви накарат да се чувствате приятно. Не случайно дълги години лаундж музиката се отъждествяваше именно с изпълненията на симпатичния французин, роден като Ришар Паже (Richard Pagès) и издигнал се към върховете на славата след изпълнението на прочутата „Балада за Аделина” („Ballade pour Adeline”), композирана от Пол дьо Сеневил (Paul de Seneville) по случай раждането на дъщеря му.

Пол дьо Сеневил и друг френски композитор - Оливие Тусен (Olivier Toussaint) са сред авторите, с които Клайдерман обича да работи. Мюзикълите и филмовата музика, както и най-известните примери от класическата музика също са неизменна част от репертоара му, с които задължително изправя публиката на крака и печели дълги овации. Нищо по-различно не можеше да се случи и на втория му концерт в София, когато пълната зала 1 на НДК чу един своеобразен „The Best of”, придружен със закачки с публиката и мултимедия по двата екрана. От време на време там се показваха кадри, илюстриращи по един или друг начин случващото се на сцената, но определено това можеше да бъде направено много по-добре от просто използване на най-базисни слайд ефекти за снимките. За сметка на недоизпипаната мултимедия поведението на Клайдерман бе добре отработено и въпреки това – достатъчно естествено, за да повярваме, че и той се забавлява поне толкова, колкото и публиката. Шеги на английски със силен френски акцент и шеги с този акцент, няколко фрази на български и сърдечна усмивка бяха достатъчни за доброто настроение в залата.

Може би нямаше да е зле по някакъв начин да се обявяват произведенията – екраните и без друго не служеха кой знае за какво и можеха да поемат тази функция – защото по-голямата част от публиката едва ли разпозна повече от 3-4 парчета от почти двучасовия концерт (казвам почти заради лекото закъснение и антракта по средата). Неизменно се аплодираха грандиозно звучащи мелодии и такива, за които знаем, че „това е известно”, като силно се съмнявам голяма част от присъстващите в залата да знаеха какво точно чуват.

След интродукция, в началото на която „глас зад кадър” представи пианиста – начало, традиционно за всеки концерт от световното турне на Клайдерман, чухме прекрасната пиеса на Пол дьо Сеневил „A comme amour”, последвана от може би най-известната композиция на Raul DiBlasio “Corazón de niño”. Нямаше как в програмата да не присъстват такива запазени марки като „Marriage d’amour”, “Souvenir d’enfance” и Рапсодия в синьо, „Root Beer Rag” и „Kohdo Kohgen”, както и вечната „Балада за Аделина” за финал. Финал, който, разбира се, бе продължен с няколко биса, съпроводени с оглушителни ръкопляскания от изправилата се на крака зала – чухме медли, в което се открояваше мотивът на “Let the Sunshine In” от мюзикъла „Коса”, същинският финал дойде с “Time to Say Goodbye”, също традиционен завършек на концертите от турнето. “Don’t Cry for Me, Argentina” от „Евита” на Андрю Лойд Уебър и версията на началото на Девета симфония от Бетовен, олекотена като френската сметана за кафе, предизвикаха очакваната бурна реакция на публиката, както и грандиозната композиция на Вангелис за филма „1492: Завладяването на рая”. Не чухме изпълнявани другаде мотиви от филмовата музика към „Хари Потър” и „Титаник”, нито втръсналата от прекомерно екслоатиране прекрасна пиеса на Бетовен „Fur Elise”, което в случая е дори плюс, предвид трактовката на Клайдерман на това произведение.

Не може да не споменем чудесното участие на оркестъра на Класик FM – Mtel, които се справиха безупречно със задачата си, ала все пак остава чудно защо бе нужно използването на синбек – бийтове, диско елементи, барабани и синтезатори, при наличието на прекрасен оркестър и чудесен пианист, седнал зад класния роял „Ямаха”. Твърде непривично и изкуствено звучаха тези „вметки”, особено в медлито, трибют на Стиви Уондър, където на моменти всичко звучеше не като концертно изпълнение, а като студиен запис.
В крайна сметка обаче е важно това, че публиката си тръгна доволна, получила точно каквото иска – забавление от висока класа, голяма звезда и лесен достъп към известни музикални шедьоври. А може би това е нечий път към голямото изкуство?