четвъртък, 1 март 2007 г.

Разказвай ми тихичко...

Ретроспективно: 18:30 профучавам през вратата на офиса и скачам в таксито към центъра. От Младост 4 до "Цар Асен" за половин час е мечта, която се оказва изпълнима. Упражнението води до среща, която вместо да разреши някои въпроси, повдига куп нови. Тук става някакъв водовъртеж, последните седмици, някой е решил да види колко несигурност на единица човешко време може да се побере у един индивид и все добавя, добавя - чак на мен ми става интересно колко мога да поема. След салатка набързичко, кандисвам да отида и да видя какво е туй "Лига на разказвачите" и има ли то почва у нас. Един ден след събитието аз още нямам отговор.
В "Грамофон" е приятно, почти както го помня от пост-абсолвентската си вечер. Само този въздигнал се до него хотел ми събра очите...
Кратко резюме: от двама в началото участниците набъбнаха до осем. Тема - "Ден извън календара". Какви истории могат да се разкажат пък по това? Ами такива:
Първи разказа случка от младежките си години Емо Петков. За мен това беше фаворитът. Нека да подчертая - това се води лига на разказвачите. Не на писателите. Писменото слово е друго - там усещането е интимно, освен при публични четения (затова може би е най-трудно и най-провалящо се с най-много гръм и трясък четенето на поезия (нова скоба в скобата - освен ако не е площадна) - като най-личното от словесните изкуства), докато разказите - де е Благолаж - са за да те чуят другите. А за да те чуват, трябва да им задържиш вниманието. А за да им задържиш вниманието, трябва да им е интересно. Не само историята е важна, а и как я представяш. Равно, монотонно каканижене, тихо, та всички да се напрягат да чуят, претрупана литературност (на хората им се струва, че се превземаш) - това НЕ помага. Емо разказа смешничко, със самоирония, епизодче от типа "потънах в земята от срам" (хората винаги се смеят на тъжни неща), живо и експресивно. После дойде Йордан с историята за господин Мъ, който си ценял времето и го събирал в кутия. Не беше чак толкова лошо. Стефан разказа за препускането към изпит, което май се оказа сън? Не разбрахме. Това беше като вицовете, които свършват, а ти не знаеш къде да се засмееш. Наум вися по боксерки от балкона - още една "неудобна" ситуация, която сама по себе си носеше достатъчен заряд да е интересна и смешна, но не би, плюс, че момчето не беше с перфектна дикция. Казах, че става дума за разказвачи, на никой нямаше да му пука за дикцията, ако четеше това, но там се слушаше! Максим бе на фестивал, някакви хора се напушваха, а той летя напред-назад, докато накрая не успя да прелети един басейн. Джеф, въпреки че разказа изцяло на английски пак "неудобна" история, я разказа добре. Две момичета завършиха вечерта - Гергана с някакъв фентъзи ужас (не хорър, просто ужасна история, ужасно разказана) и Мария с нещо, което започваше в гълъбово синьо и не чухме как завърши, но беше импресионистично и писателско. Тя взе втората награда и публикация. Първата бе за Йордан, а третата - за Максим.
Тук аз следва само да запитам - защо? Как се оцениха разкази, които не бяха разказани добре? Няма значение как ще изглеждат на хартия, нали бяхме на лига на разказвачите...
Няма какво друго да кажа. Само - Охххххххххххххх................

Няма коментари:

Публикуване на коментар