Последният ден на февруари се ухили със слънчеви зъби, след като вчера вилня цял ден с някакво подобие на сняг. От което сега няма и следа, улиците са сухи, градинките не са кални...
Та думата ми беше за ветровете. Вятърът, моят приятел. Сигурно защото още не съм ходила на север, сред ледената пустиня, или на юг, сред пясъчната, където ветровете, озлобени от липсата на зелени клони, сред които да се люлеят, и на златни жита, в които да шумолят, се вихрят смъртоносно.
Трудно се показва вятър - нали не може да се нарисува :) Но да опитам:
със слово :
Пролетен вятър (Н. Фурнаджиев)
Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!
Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
колко нежна любов ги обичам.
А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.
Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.
Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.
с картина (Зеленият шум, А. Рилов)
(Много обичам тази картина, вятърът - топъл - направо духа от нея)
с музика и стих (Паша Христова)
Повей, повей, скитнико ветре,
и всяка болка в нас
с обич разпилей
Няма коментари:
Публикуване на коментар