Цък, цък, цък, Гугъл, консервиране на гъби.
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...
Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...
Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар