петък, 28 септември 2007 г.

Ужасните родители - театралният сезон започва

Премиерата в театър "София" на пиесaта на Жан Кокто "Ужасните родители" приятно ме изненада. Представях си - Кокто, Възкресия Вихърова, театър "София" (който винаги ме е отблъсквал с монолитната си, студена сграда, в която гледах доста късно "Пир по време на демокрация" в празен огромен прашен салон, с оттенък на мизерия) - амалгамата придоби отблясъка на студена артистичност и авангардно лопнати кепенци пред посредствената ми душа. Нищо подобно обаче.

Още с пресконференцията започнах да се стоплям. Обичам ги пресконференциите в театрите, когато не са в голите, кънтящи фоайета (както имат навика да ги правят Сълзата и Народния), а в някоя заличка, стаичка, където се намира покрита с плюш маса, поизтъркан дебел мокет, някой и друг шкаф, тук-таме пиано, ;) прозорци, които предоставят скришни гледки към вътрешен двор, примерно. Театралите палят цигари, така забранените вече повсеместно цигари, които обаче толкова добре си пасват с обстановката и я допълват някак си със синкавия си дим и острата миризма, че тя става лека, пухкава и уютна. Изобщо няма значение, че понякога се говорят глупости, че понякога се говорят умнотии, че трептят високопарни фрази, че повечето в залата са престарели бабички (и до сега не съм разбрала бивши журналистки, театралки или какво са), луди представители на гилдията (имам си колоритни любимци), журналисти от ресор "Култура", които в повечето случаи ходят както на такива пресконференции, така и на промоция на новия албум на Преслава, примерно, и пишат разни дивотии. Като например тук. Изобщо нямам претенции да пиша добре за театър, но поне се старая да имам някакъв добър стил и език. Това прилича на съчинение в училище. Какво значи "Според мен от този сюжет и текст винаги може да се изкара нещо ново..." или финалът: "Представлението потапя в размисъл всеки зрител. Кара ни да бъдем по-искрени и непринудени в отношенията си с околните." И по-добри, да си мием ръцете и да си изяждаме закуската. "Режисьорската адаптация на текста е успешна" - тоест?
Както и да е.

Самата постановка е много добре изградена, а пиесата си е класика. Ако не се лъжа, постановката на Михаил Събев (в ролите Славка Славова, Васил Бинев, Юлияна Караньотова, Васил Димитров и Таня Масалитинова) в Театър 199 е най-дълго играната изобщо на българска сцена. Чудесна актьорска игра, въпреки малко фалшивите нотки на моменти, предполагам дължи се на предпримиерата, много добра сценография и хореография. Само ми се стори, че краят е попретупан, но е възможно просто да не съм наясно с текста. Лично на мен много ми хареса как игра Лилия Маравиля, много повече дори от играта на Петя Силянова. Доста добре се справи и младата Искра Донова, всъщност направо чудесно. За мъжката част - Сава Пиперов като бащата бе почти идеален, само имаше един момент, в който преходът от затворения в своя си свят мъж към решително нареждащия и изнудващ тип нещо не ми се разреши спонтанно. Росен Белов се носеше вихрено по сцената, без ни най--малко запъване или залитане, задъхано, напрегнато изпълнение, грабващо вниманието от раз. Само да не беше това коремче - доста грозно седи, като тръгне да се съблича. Може да е пресилено, но тялото на актьора е негов инструмент, защо не го поддържат поне малко, той е млад, няма да му е трудно... Както и да е.
Пиесата, постановката - препоръчвам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар