На изток от рая

Първите ми и неизличими спомени за тази книга са от библиотеката на нашите, която в първата ни къща се помещаваше в спалнята и аз спях там. Гърбът на книгата, с нарисувана, почти скицирана фигура на черен човек, отдалечаващ се в ръка с нож към оранжево слънце, а на земята лежи проснат друг. Представа си нямах от Каин и Авел, но реших, че сигурно книгата е за някакви престъпници и не ми се искаше да имам нещо общо с нея. Както и с една друга, лилава и дебела, само защото името там бе непроизносимо - Съмърсет Моъм. За 6-7 годишното дете, което бях, това представляваше изумително странно съчетание от звукове. Реално до сега не съм и докосвала Моъм, а "На изток от рая" винаги свързвах с някакво отблъскващо пропито с кръв произведение. Минаха 20 години с тази представа.

Един ден с Дайк си говорехме за американските автори. Смятам, че съм чела малко от онова златно поколение, писало в началото-средата на миналия век. Да, обожавам О.Хенри, Хелър, Вонегът и Сароян, но до там. После прочетох "Джони грабна пушката" и прибавих към смипъка Далтън Тръмбо. После почина Вонегът и прочетох последния му роман, а човекът, който ми го даде, ми даде и "По пътя". Има нещо в Керуак, което не ми допада съвсем, някаква ръбатост, някаква типично мъжка чепатост, която може би усетих и в "Спасителя в ръжта" и затова не харесах и него. Но след Kеруак реших да продължа и взех "Улица Консервна". Толкова топла, слънчева и човешка книга отдавна не бях чела. Именно човешка, не мъжка, не женска, не чепата и ината, брутална и хилеща се, не лигава и сълзлива, слабостно разнежваща се в импресии. А силна, помитаща с поток от златна слънчева светлина, промиваща и пречистваща. Разкош.

Съвпадение, но в Турция Елена беше взела "На изток от рая" да си чете и докато влизаше да плува, аз я започнах. Чета сравнително бързо и почти я приключих, но не съвсем. Нямам я в София, та онзи ден я взех от колежка и снощи я приключих.
Хареса ми, страшно много ми хареса. Преплитането на житейските пътища, гледано изотгоре и издалеко, е впечатляващо. Много интересна трактовка на притчата за Каин и Авел, много мъдра, много добра. Малко ми стана неловко от толкова проницателни хора, от това, че чувства и емоции се разпознаваха по едно движение или пробягала по лицето сянка, но може би преди е било по-лесно да се чете у хората.
Освен всичко друго, книгата ми припомни неща за отношенията между хората и ми обърна внимание за някои. Успокои ме, приласка и вля една доза слънце в мен. Станйбек пише толкова леко, почти лесно и притежава свойството и най-големите катаклизми, трагедии и напрежение да разрешава така естествено, че аз, която вътрешно изтръпвам от болка и често плача, чета ли за разни лошотии и несправедливости, този път ги понесох. А и "щастливият край" на места, който вече е започнал да се превръща в синоним на "лош край, некачествен и нереален" никак не изглежда така. Реабилитация! :)
Прекрасна книга.