събота, 1 март 2008 г.

Belladonna

Гледам, че по стъклото отвън има капки. Сигурно е валяло, значи.
Седя от обяд пред компютъра и почти нищо не съм свършила от целия куп неща за правене. Да бях поне прочела нещо интересно.
В петък си бях уговорила час при очната ми лекарка, и без друго не бях ходила на редовния годишен преглед, а и преди месеци си настъпих очилата и ги счупих.
Мислех си, че имам малък диоптър, а то се оказа, че съм имала малък астигматизъм, който обаче се криеше при нормални зеници и за да е сигурна, лекарката реши да ми ги разшири. Един допълнителен час в кабинета (4 пъти капки през 15 минути) и накрая излязох с известна сума пари по-малко (поръчах очилата) и великолепни очи. Да ме погледне някой в тях и ще се загуби, ще пропадне и ще има да пропаааада, каквито са тъмни, тъмни, направо черни, ако се вярва на антропометричната таблица от 4-и курс, в която моето тъмно кафяво попадаше в графата "черно". Навремето дамите нарочно си капели отвара от беладона, за да им се разширяват зениците и така да изглеждат по-привлекателни. Единственият проблем, който стоеше пред мен, бе, че не виждах нищо наблизо (успях да се досетя, че съм получила смс, но никакъв шанс да видя от кого е или какво пише, нито да позная кой ми звъни, преди да вдигна, нито колко е часът) и - да де, проблемите са два - нямаше мераклии да ми пропадат в очите. Язък, а можеше да съчетаем полезното с приятното. :)

Почти в този ред на мисли, в сряда бе последната премиера за сезона на театър "Сълза и смях" - "Опасни игри". Постановката е компилация от текстове, единият доста феминистичен, а от другия е взета линията на герой - гей, изигран от Дони. Времето - бушуващо съвремие, посрещане на Нова година. Място - Лондон, по-точно тоалетна на лондонско заведение (със същия успех можеше да е в България, разбира се, но тоалетната нямаше да е същата). Герои - сума ти жени, един мъж и един гей. Темата - самотните бели жени. Едната мацка - Джейн (Жени Александрова, нищо не ми говори) - е зарязана от приятеля си, който искал "повече свобода". Другата - Дороти (Елена Атанасова) - иска да даде урок на гаджето си, който й кръшка и на всичкото отгоре живее на неин гръб. Гаджето Дик (Иван Радоев) бива ловко заключен в тоалетната и прекарва почти цялата пиеса там, докато навън Дороти опитва да си върне последните 50 долара, които й е взел, Джейн реве по бившия си, а сестра й Кет (Нети) се прави на независима непукистка. Малко е депресиращо, ако човек познава добре материята (тоест, ако е жена или ако е мъж, който е отделил време да се замисли за някои неща) и доста отчайващо, защото нищо позитивно аз не видях като предложение от страна на авторката. Героят на Дони - Саша - внася повечето свежи моменти и дръжа да подчертая, че този човек играе наистина много добре, браво.
Хубаво, малко тягостно представление, което с едно изречение мога да опиша така: взема пръчката и започва да ръчка и разбърква клокочещата отвара, която представлява проблемът "умна, интелигентна, хващаща окото, сама и самотна жена около 30-те". И толкова. Ето ти раната, ха търси й сега лекарства и превръзки.

Нищо ново за последното време. Кой ли не се изреди да казва и показва, че въпреки многото нови начини за комуникация, с които разполагаме, общуването между хората стремглаво се е засило по дяволите (не казвам, че средствата са виновни, а че се случва дори въпреки наличието им. Дали са виновни или не, е предмет на друг лаф-моабет.) Добре, а какво да правим? Понякога въздишам по отминалите времена, когато е имало строг код на поведение и всичко е било ясно - едно пърхане с мигли - кавалерът произнася сонет, две пърхания - целува ръка, изпускане на кърпичката - "как силно аз те либя", не-изпускане на кърпичката - "оди се пéри" и т.н., и т.н. Знам всичките "обаче", които могат да последват. Знам.
Но отказвам да приема, че се е променило не друго, а разбирането ни за любовта.
Всъщност искаме човек, на когото може да се разчита. Който може да даде и понесе определено количество любов и отговаря на скромен набор критерии, не повече от тези, които сме достигнали сами за себе си. Една прегръдка, в която можеш да се сгушиш с цялото си доверие, когато те е страх, когато се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш. По-точно, някой, пред който можеш да си позволиш да те е страх, да се тревожиш, да не знаеш какво да правиш.
Общуване, при което разговорът отива до там, но и обратно.
Персона, която си носи винаги бански във вътрешния джоб, защото умира от удоволствие да се гмурва в очите ти при всяка възможност. Ей такива неща.
И то не говоря за онези жени, които и моите нерви не биха издържали и чиято функция се свежда до това да са сърдити и да тровят нервите на заслужили или не подобно отношение. Говоря за жени с мили усмивки, акъл повече от напръстник и понякога - съблазнително разширени зеници.

2 коментара: