По пътя

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!

Това е финалът на поемата "Дни на проверка" от Пеньо Пенев. Въпреки че това не е любимото ми негово стихотворение, се сещам често за последния ред. Употребен преносно от поета, все повече си мисля, че той важи много повече от преносно за мен. Несравнимо удоволствие ми доставя пътуването, тръгването и пристигането, както и самият път - сивият асфалт, променящите се мигове, синьото небе, разликите и приликите, спокойствието и промяната, събрани заедно в сравнително кратки периоди от време. Баба ми, лека й пръст, не можеше да спи добре на друго легло, освен нейното собствено. Това, в по-голяма или по-малка степен, го чувам от много хора. Аз нямам проблеми да спя където й да е - дали защото от много отдавна съм свикнала често да спя на различни места или защото непрекъснато не си доспивам и ми е все едно къде ще положа глава, стига да е поне мъничко удобно, не знам. Но е факт, че спя без проблем на "чужди места" - всичко е главата ми и стига да си го направя уютно в представите си, местенцето не е проблем.
Обичам да пътувам, да виждам нови неща, да се сблъсквам с предизвикателството на новото, да се обучавам, малко по малко, да приемам и съжителствам с различното, да се наслаждавам на хубавото, да просмуквам в себе си атмосфера, усещания, гледки, мимолетни настроения, кратки мигове, да си създавам привички и да ги разрушавам... Обичам например на ново място да изпия едно кафе с нещо сладко на някое по-живописно място. Да си купя сувенир, който после да подаря или който използвам у дома, в никакъв случай някакви статуетки или декоративни чинии. Да се държа не като турист, доколкото е възможно. В следващия миг решавам пък да се държа като типичен турист, провесвам фотоапарата на врата си и демонстративно забивам нос в картата. Забавно е.
Има места, където искам да се доближа до хората, да разбера ежедневието им, да уловя специфичното у тях, за да си запазя късче от най-хубавото. Има други, където не ми се иска да се потапям така, а завинаги да ги запазя като експонати зад стъкло, с екзотична, непонятна красота.
Толкова обичам да пътувам! А Гърция започва все повече да ми харесва. Харесваше ми притегателно-митично в началото, докато все още не бях стъпвала там - заради Даръл и Кун. Поохладнях след Атина. Солун и времето, което бе омекотило погледа ми, засилиха една вълна в обратна посока и сега топлите ми чувства отново се връщат. Солун като обект на забележителности не е кой знае какво - ще пусна отделен пост веднага щом проуча какво толкова й е известното на Бялата кула - но пък като обща атмосфера ми се стори чудесен. Ще взема най-накрая да го науча този гръцки език.
Може би най-магическото от всичко е това, че до обяд се къпех в слънце, разхождах се по ефирни блузки и пак ми беше горещо, докато вятър със солен дъх съсипваше прическата ми, а сега зъзна в жилетката си и слушам как неуморно вали дъжд.