събота, 14 юни 2008 г.

Призраците, които не можем още да обичаме

Вървиш си по пътя, сред бурените и храсталаците на неутъпканото и неизгладено минало, което си мечтаеш един валяк да го прегази и да се лъсне назад, ненадигащо глава на всяка втора мисъл, да лежи спокойно като езеро, та ако ще от време на време спящото вътре Неси да разпорва повърхността и да предъвква по някой тон водорасли или заблудила се лодка - това са косвени жертви, които си готов да платиш. Но няма валяци и над езерата духат силни ветрове. И на всичкото отгоре дори ямите, които си зарил по уж подходящия начин, напълнил с ред пясък, ред камъни, слой шума и камара колички с пръст, добре си ги трамбовал и си скачал отгоре с удоволствие, за да се слегне възможно най-добре, после си полял две ведра вода и дори си засадил малко борче, дори тези ями се отварят понякога и оттам надават глава съвсем невинно изглеждащи обитателите им, ухилени до ушите, с тревичка в ъгълчето на устата, нахлупили сламена шапка, протягат се на слънцето и те питат: "О, как си, от кога не сме се виждали." Срещаш ги случайно, докато слизаш по огромните каменни стълбища и няма как да им се изплъзнеш. Примигват чаровно насреща ти и обясняват колко си красива под залязващото слънце, държат се мило и в очите им играе пламъче, което ти обяснява как всичко е различно. Въпреки опита и дебелите книги, в които пише, че такива промени са невъзможни, защото иначе ентропията в системата ще достигне критични нива и за неутрализирането й ще са нужни поне три катаклизъма в четири различни краища на света и един - в галактиката, ти се хлъзваш по наклонената плоскост и цопваш в мини езерце с лили и припичащи се костенурки. Те бавно кимат с глава, сякаш да потвърдят - не се стягай, отпусни се, свали бронята, ризницата, шлема, бучни тука меча сред тръстиките, айде по-лежерно го давай. И слънцето грее, и птичките пеят и лилиите ухаят на смокини и черници, ширва се лятото, на сърцето ти е леко и се чувстваш добре.
А после разбираш, че ентропията не е гъска и си пази перцата и никакви такива промени са невъзможни, и ти се приисква катаклизмите да се случат, че да ти влязат в тон, а после, много скоро, ти минава, но ти става мъчно, много мъчно и много тъжно, и много самотно, и езерцето е само една обикновена локва, спомен от пресъхнал гьол, в който си се накиснал до мозъка на костите си, и започваш бавно отново да обличаш брони и ризници, обаче изобщо не ти пука за тях, защото костенурката седи на камъка си и те гледа с блесналите мъниста на оченцата си, сякаш ти обяснява, че не случайно си я заривал тази яма преди, че реките текат в една посока и те съветва да се обърнеш към Талес за по-нататъшни указания.
И си слагаш една кесия от амбалажна хартия на главата, докато не се научиш да се държиш като голямо момиче, докато бавно и методично натъпкваш в ямата не само ухиления й призрак, но и малкото момиче, което се събува босо да тича под дъжда и се натъжава, когато призракът отказва, за да не простине; което тръгва на пътешествие от половин дума и се натъжава, защото призракът е затрупан с много работа и никъде не може да отиде, което иска още да тича по улиците и се натъжава, защото призракът се прибира, че утре ще става рано. Което създава само проблеми, защото тези неща ги знаем еее, от кога, а може би призракът не може да стане друг, а ако стане друг ще е друг призрак. Кой кого заблуди сякаш няма значение, хайде в ямата и повече да не сте се показали.
Писна ми! От 100% уговорки, предпазливост, от ежеминутно погребение над спонтанните изблици, съвпаденията и чудесата. Призракът ми преди поне вярваше в знаците и случайностите.
И с някаква подигравателна усмивка навън изгря дъга.

Ред.: Щях да го напиша и после се отказах, но тъкмо започнах да пиша ревю за книгата "Мостовете на Медисън" (от Робърт Джеймс Уолър) и препрочитайки попаднах на това, няма как да не го сложа, в името на вълшебствата и съвпаденията по неслучайност, надявайки се:
"Ако не бяхте баща ви и вие двамата, щях да тръгна с него, дори и накрай света. Той настояваше до го сторя, молеше ме как ли не. Аз обаче отказах категорично, а Робърт бе прекалено чувствителен и внимателен, за да се бърка в живота ми. [...] Но за да съм честна, трябва да ви призная, че още от самото начало Робърт разбираше по-добре от мен какво е станало между нас двамата. Аз започнах да го осъзнавам едва по-късно, след време. Ако го бях проумяла още тогава, докато бяхме заедно и той ме молеше да замина с него, вероятно щях да го последвам. Според Робърт хората са станали прекалено разумни и вече не вярват във вълшебства. Често съм се питала, дали когато взех решението си, не съм се ръководила прекалено много от здравия разум."

4 коментара:

  1. Относно изравянето на стари ями, може би все пак преповтарянето на уроци ще свърши работа като оправдание... А с предпазливостта човек не е добре да прекалява. Но знам ли - универсален съвет няма, пък и не е поискан май, след толкова лично звучащ метафоричен текст.

    ОтговорИзтриване
  2. сцената на дъждовния кръстопът/кръстовище към края на филма е една от най-сърцераздирателните, за които се сещам.

    ОтговорИзтриване
  3. @змей: напротив, ако не беше поискан, щях да спра коментарите (или изобщо да не напиша поста). Няма да прекалявам с предпазливост, а и смятам да си остана с интуитивното и спонтанно мое аз, пък да става каквото ще :) Благодаря за включването.

    ОтговорИзтриване
  4. Още един глас "за" дъждовното кръстовище.

    Не знам как е в книгата - но във филма нямаше чак толкова съжаление и синовете й научиха някакъв урок. Пък аз мисля, че точно от родителите си не научаваме такива неща.

    ОтговорИзтриване