Аутопсия

на една любов. Даде ми я приятелка, която не искам да засегна, като напиша нещо негативно за книгата, затова предварително да кажа, че има много хубави неща в нея.

И с чиста съвест да премина към лошите.
Не съм чела нищо друго от този автор и не знам какви са другите му книги. Тази започна силно - грабна ми вниманието, започна да заплита сложни кълба от интрига, задълбочено познаване на близка до мен материя - музиката, започна да намята бримките на някаква сложна плетка, която изглеждаше многообещаващо. Задъхано, нахъсано, загадъчно и напоително като тежка вода. Четях на големи глътки, да видя какво има после и още, и още. И тогава някъде към средата всичко увисна - като преразтегнат ластик, като извърбушен хамак и само по инерцията, зададена от вихреното начало, се полюшваше насам - натам. Образите станаха плоски, преувеличенията - преувеличени, арматурните железа започнаха да прозират, а това винаги е грозно, изречения издъхваха, фрагментите се рушаха. Насилвах се да продължавам - не оставям започнатата книга недочетена. Към края положението сякаш се пооправи, но високата летва на началото не може да бъде елегантно прескочена от спънатия финал. Символиката и магичността изведнъж дръпнаха напред, без това да е солидно подковано от изтеклата до сега вода на повествованието, ако приемем, че образът на огнената мадама е изключение.
Силните моменти на книгата - описанията на джазовата музика, душевността на музиканта и твореца, искрите любовни отношения, до някъде и сексуалните сцени (по едно време започнаха да циклят).
Слабите моменти - пропаданията след средата, ужасното впечатление, което оставя несвършената работа на коректора (а ако е авторски подход, то не беше достатъчно последователен в него), неспособността да изведен на съответна височина зададениете в началото амбиции.
Малко ме е яд, защото книгата можеше да бъде огън. А като чета критиките за нея, изпадам направо в недоумение.