За ходенето на театър

Въпреки че го пиша след поста за скъпия ни Димитър Манчев (ужасно е, когато осъзнаваш, че никога повече...), ще го мушна по-надолу, защото тази тема не заслужава да засенчва такъв талантлив актьор, било то и в последния му път.

За какво иде реч - ами за театър. Мислех си вчера, че има няколко от премиерните постановки по софийските театри, за които исках да напиша, но нещо ги пропуснах. Не, че се смятам за експерт, никак даже, но обичам да гледам, съпреживявам и пиша за театър, та да си начеша крастата Имам свои виждания за писането за театър, или, ако щете, театралната критика. За такава може би все още не е правилно да говоря, но съм се амбицирала, защитя ли си дипломната по превод (което хипотетично е възможно да стане април, при все, че още не съм написала дори и един ред от нея), да се поинтересувам в дълбочина каква точно е магистратурата, имаща нещо общо с театралната критика в НАТФИЗ (дочувам нещо като "театрален мениджмънт" и се чудя). Лично аз не целя да пиша като за сп. "Театър" или в. "Култура" - нямам нищо против академичния стил, но не ми се ще да се напъхвам в тези дрешки. От друга страна направо си ме отблъсква писането от сорта "гледах и ми хареса, ама защо - не знам". Стремя се да пиша на ниво средно между разбираемото за широка публика споделяне на впечатления и задълбочения анализ на драматургично, сценично и каквото още съществува ниво. За да ме разбират хората какво пиша, от една страна, и от друга - за да има това написано все пак някаква стойност.

Както и да е, отплеснах се, за друго ми беше думата. Попаднах случайно на блогове, където се споменаваше инициативата "Блогъри отиват на театър" (мисля, че така беше) и покрай това се замислих. Театърът отдавна е в подем - залите са пълни, поставят се какви ли не пиеси, текат ремонти, проекти и какво ли още не. Модерно е да се ходи на театър, театри не са били закривани, за разлика от кина, имаме си местна продукция, поставят се и класически и модерни чужди автори, актьори се превръщат в звезди и се пренасят на телевизионния екран - оправдано или не...
Но общата картинка на мен ми изглежда малко в сиви краски. Защото не се сещам за повече от 2-3 силни постановки в последно време и то с уговорката, че изобщо не се сещам за помитаща и разтърсваща такава (не съм гледала "Родилно петно", за която чувам превъзходни отзиви). Не се сещам за нова "звезда", поразила ме с таланта си. За потресаваща българска пиеса. Има, разбира се, много добри неща, ала за които като кажеш "много добри" следва "обаче" и уточнения. Има неща, които на фона на останалото изпъкват и поради липса на по-добро започваш да възприемаш като върхове по-високи от това, което са си. Има и купчини награди, които се връткат и насосват според зависи. Изобщо за мен положението не е "Култура по време на криза", каквото е мотото на предстоящия Софийски театрален салон, а по-скоро театралната култура в криза.

Имах преди време интервю със Стефан Вълдобрев и когато го питах за това, той каза (цитирам по памет): "А по-добре ли е както преди, докато салоните бяха празни?"
Кое е по-добре, да имаме пълни салони и не особено качествена продукция на сцена, или добри постановки, гледани от 5-10 души в залата? Мисля, че нито едно от двете. Защото преди премиерата на "Нора" в Армията (не блестяща с нищо постановка според мен с неудачен избор на Анастасия Ингилизова за главната роля) чаках отвън и видях как две двойки влязоха "да видят какво дават" и после си излязоха с някакво сумтене и репликата "абе що да не му идем на едно кино".
Нищо лошо няма в това ходенето на театър да е модерно. Нито пък в това да излезеш без предварително да знаеш какво ще гледаш (само че напоследък билетите предварително се разпродават и е трудно). Просто ми е мъчно, че нивото на постановките пада, сякаш се прави това, което ще се гледа лесно и ще се хареса на публиката. А освен такива спектакли трябва да има и такива, които да "вдигат нивото" на самата публика, да я "образоват", колкото и претенциозно да звучи това, да й задават някакви стандарти. Гледам сега случайно по БиТиВи анонсче за "Колекцията" на Пинтър в Армията и Нети обяснява, как софийската публика (поради по-големият избор) започнала да си подбира на какво да ходи и да гледа неща, в които има баланс между смешното и трагичното. Абе не съм много съгласна, ама айде...

Та - хубаво е да се ходи на театър, много даже. Ще ми се просто културата на публиката да вземе да започне да се вдига, за да има по-високи изисквания от театралите и съответно те да предлагат по-качествени неща. Омагьосан кръг се получава малко, но ужасно се дразня, когато публиката в залата реагира на елементарни смешки, плосковати похвати, телевизионни прийоми от типа "кучето на Павлов" - наложени от телевизионния екран стандарти за комичното, когато на определен тип жест или интонация, публиката реагира със смях или ръкопляскане, най-често поради вдигането на светещ знак в студиото, които режисира реакцията й. Много мога да пиша още по темата за неадекватното поведение на публиката в залата, което за мен е голям проблем именно заради занижаването на стандартите, но то си е за отделен пост, който не знам кога ще напиша.