сряда, 14 януари 2009 г.

А утрините тук са тихи...

Сутрин, розовеещ хоризонт в процеждаща се между сградите сивота - колкото да покаже къде е изток и нищо повече, дори не си дава труда да изиграе някакъв изгрев. Слънцето се е запиляло нейде по топлите екваториални морета и януарският ден започва на safe mode с минималното количество светлина, расейваща се по всички закони на дифузията и дори осмозата, просмукваща се и изчезваща в пъплещите из улиците сиви и черни одежди. Сутрин за шапка от лисица, топли кожени ръкавици и дълъг шал, за горещ душ, горещо кафе и зачервена до уши в усмивка печка с дърва. Котката спи на съвършен кравай. Сутринта е тиха, кратковременно парче безвремие, което се топи като късче полярен лед в чаша хладка тъга.

4 коментара:

  1. Чудесни текстове...Попаднах съвсем случайно на Вашия блог - този текст, а и "Златно" , както и усещанията за смъртта на баба Ви, за Бургас...ми внушиха смирение, чистота и нещо почти като докосване до мястото на моето отдавнашно юношество. Yе ми бъде интересно, ако Вие, съвсем млад човек с такава изострена чувствителност, пък се докоснете до моите "старчески" усещания за смъртта и любимия град в романите ми "Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга.", които бяха преиздадени съвсем наскоро.
    С поздрав и благодарност:
    Димо Райков
    dimoraikov.skyrock.com
    dimoraikov.blogspot.com

    ОтговорИзтриване
  2. Ето я, бе! Ето я Нуша! Върна се най-накрая!
    Ех, колко ми липсваше, докато се беше изгубила...:)

    ОтговорИзтриване