Неделя сутрин

Имах странната представа, че в неделя сутрин в осем часа ще е подходящо време да се разходим по плажа и из Морската - времето хубаво, грее едно слънце, кой ли друг ще скочи толкова рано да се разхожда из града, супер.
Да, ама планът се оказа изцяло и изначално погрещен. Силно съм подценила двигателната сила на народонаселението над една определена възраст, което целокупно се бе запътило към плажа да се разхожда и диша йодни пари, най-вече предполагам пради липса на отворени толкова рано плод-зеленчук и хлебарници.
Всъщност, нищо лошо - възрастните хора в Морската сутрин са си дори много приятна гледка - чудесно е да види човек толкова енергични хора.
Проблемът се оказа друг - освен тях и редовните кучкари, които в Бургас са в пъти по-малко, отколкото в София (там сутрин само пред нашия блок има повече, отколкото срещнах днес за 2 часа, обхождайки почти 3/4 от плажа), имаше и изумително количество други хора. Малко излезли да тичат за здраве, малко рибари, други, които не тичат, а само се разхождат, седят или правят упражнения, учудващо много хора по алеята - почти колкото вечер.Групи пенсионери, които правеха разни неща или се изчакваха да се съберат, така и не разбрах за какво, едните сякаш почистваха плажа. И накрая - една тумба странни хора, които се бяха събрали в кръг и сякаш се молеха или нещо такова - като секта. За разлика от всички останали, те ми бяха неприятни. Има едни, които се събират край Парк Хотела и си припяват и правят упражнения, те са симпатични. Има единични, които - по време на вечерната ни разходка - седят на хавлии с йога-подобни пози, припяват мантри и правят странни движения. И те са симпатични. Но тези не ми бяха. Не мога да кажа конкретно защо, може да е от излъчването

Човек да не може да си намери място да седне!
Накрая се паркирахме малко след Евиния плаж, даже се полу-окъпахме. Водата е разкошна, но много силен вятър духа.
Есента си идва...

Но, за щастие, още има летни цветове :)
Въргаляме се в пясъка като невидели :)

Тъжно

Починал е Патрик Суейзи. Един от най-любимите ми актьори. Просто не мога да повярвам - не знаех, че е бил болен от рак.
Няма какво повече да пиша, освен - почивай в мир.

Септемврийско лято

Много ме е яд, че не си взех фотоапарата.

Когато свършиш някоя работа, дори после да те чака още неизброимо количество такава, все пак ти става леко на душата и ти се иска да се поотпуснеш. Точно тогава кучето, изнервено до крайност да те чака да го изведеш на първа разходка, започва да подскача неистово из стаята и буквално не ти оставя друг избор. И така, книгата в чантата, голяяяям чадър, защото небето е сиво и синоптиците обещаха буря с 50 мм дъжд, жилетката, каишката и - навън.

Оказа се, че не е студено като за жилетка и капка дъжд не капна. Но след двата мрачни и дъждовни дни, в Морската градина и на плаж няма ни-ко-го. Рай, рахат и прочее. Излизаме в края на охраняваната зона на плажа, до бившата - много бивша - дискотека "Палм Бийч" и газим в пясъка. Няма спасители, флагчета, хавлии, чадърите са свити. Очаквам да завали всеки момент - небето е разгърнало една палитра в сиво - ум да ти зайде. Какъвто нюанс не си се сетил, само него няма. Но и да завали, ми е все едно - чадърът наистина е огромен, а дъждът все още е от топлите и като се смеси мирисът на дъжд с този на мокър пясък, водорасли и море...

Само че не заваля.
Вместо това морето ухаеше необикновено силно, особено като се има предвид, че почти нямаше водорасли, явно замъкнати към дълбините след голямата понеделнишка буря.
Дара се втурна напред на юруш - да препуска из вълните и да се въргаля в пясъка. Тръгнахме по бреговата линия, всяка със своята крачка.

В такова време морето свети. Слънцето се е пропило в облаците навсякъде, цялото небе излъчва светлина, отразява се в морето, което попива светлината и свети. Цветовете са различни при всяко помръдване на облачната структура отгоре, която постепенно започна да се разкъсва и да оголва светлосините кости на есенното небе. Бледосиньо и бледобяло. А над хоризонта - сива мъгла, заплашително нехайна.
Няма вълни, морето изглежда гладко, в същото време се разбива с грохот и пръски. Но няма вълни, а самото то се надига, надига нагоре, възправя се в една стена от зелено, пронизана от светлина и лъчиста като изумруд, протяга се и се пльосва с доволен грохот, с ленива демонстрация на сила, с насмешлива показност на фойерверки от бели пръски. Залюлява се страшно, пак се протяга, надвисва и се стоварва само върху себе си. И блести, блести, накъдрено, назъбено, просторно.

По пясъка не е стъпвал почти никой от два дни, той се е напоил с морска пяна и е станал пухкав, шуплест, стъпалата ми потъват почти до глезените. Върви се леко и - меко. Пяната залива пясъка с шипящ звук, а когато се оттегли, той я изпуска със звънтящ, подобен на звука от триенето на криле на насекоми. Малко по-нататък се е образувала мини падинка, пълна с мидени черупки, и когато вълната се връща, ги увлича, те се търкалят, тракат и звънтят, като древен амулет от черупки, разтърсван от вятъра - само че този е най-древният.
Гласовете на морето. Тътенът, грохотът, шумоленето, свистенето.

Все по-силната миризма на море - каквото и да представлява, смес от съхнещи водорасли, дъх на пясък, тръпчив намек за сол.

Чайки с остри издължени криле - падащи есенни листа - се борят с вятъра, вятърът се бори с тях, но това не е вярно - те се сливат едни в друг, замръзнал кадър на провесена в бездната птица, на замръзнал в усилието си да я оттласне вятър и после внезапно някой пуска лостчето и крилете се свиват в аеродинамичността на рибешката смърт. Нагоре-надолу подскачат черните пумпали на кормораните.
Не влизам във водата, а чакам тя да дойде, ако реши. Пяната да оближе босите ми стъпала.
Скоро излизам на участък, който е твърд като скала. Пак се върви лесно.

Странно е, но с дългата тежка пола, понесла в едната си ръка сгънатия голям чадър, а в другата - обувките, в тази пустота, се чувствам като кралица. Стъпките ми са изпълнени с достойнство, тежки от отговорност и леки като живота. Траят цяла вечност, до заличаването им от вълната. Вълната, чиято пяна в толкова много легенди е съживителната сила. От едната страна е морето, от другата - земята. Прекосявам безбрежни пустини, спускам се по шеметни дюни. Пясъкът е ту жълт и сух като в Сахара, ту антрацитно черен, като от някое място, което не познавам, но което ме привлича със същата пагубна сила. Безвремие, безбрежност и величие. Вървя по ръба на света, по линията на живота, по тъничката, вечно промелнива ос на морската пяна.

Усещането е страхотно. Километри плаж без хора, слънце, море и небе, умити от курортистката препеченост, от червеното на изгоряла плът, от избухващите ярки изкуствени цветове. Барът като от списание - бяло, дърво, шезлонги и хамаци, е обрал възглавничките и е увил в найлони машините, магазинчето за какво ли не напъхва останалата стока по кашони, една котка се припича безметежно насред крайбрежната алея.

После минаха и две ездачки на прекрасни коне, все така по оста на пяната - кучето панически избяга от страх, силуетите на конете с ездачите, изрязани в черно на контражур си изглеждаха внушително.
Яздила съм веднъж и не ми повярваха, че за пръв път се качвам на кон - веднъж в живота ми да има нещо, което естествено ми се удава. Някой ден ще яздим с коня точно по тази линия, а Дара ще трябва да престане да се паникьосва

Closer

Днес, освен рождение на света Богородица, беше и международен ден на грамотността - сиреч, за ликвидиране на неграмотността; както и ден на международната солидарност на журналистите. Смятам, че има някаква ирония в цялото това нещо, но както и да е.

Струпването на тези "дни" обаче ме накара да седна и да напиша няколко думи за трагедията в Охрид.
Навсякъде чета възмущения от думите на някакъв свещеник. Аз го гледах по телевизията и като чух какви ги плещи, смених канала. Такива и да им обясняваш, и да ги уволняваш, и да ги наказваш, и да ги пишеш - файда няма, в главата се върти някакъв филм и никой не може да го убеди, че не е така, както той си е решил.

(Теодора Димова представяше новата си, непубликувана още книга на Аполония. Говореше с някаква дълбока вътрешна убеденост, че сме осакатени от това, че като малки не сме били въведени в православието, как не знаем и никога няма да го разберем и приемем така, както ако са ни възпитавали от малки. И такива работи. Тя пише добре, чете много хубаво, приятно беше да слушам откъсите от романа й.
Но защо трябва да се обръщам към Бога според начин, който са си решили преди сума ти време разни свещенослужители, да бъда едва ли не разпределяна към една или друга вяра само според географските координати, на които съм се родила? Боговете да не са си направили подялба на света по зони на влияние случайно?
Много ми харесват някои църковни ритуали, особено интересният синтез, който се е получил по нашите земи от християнски и езически елементи. Обаче не понасям някой, който само има претенциите да е божи наместник на земята, а пък до колко тези претенции са основателни, няма да коментирам, да ми налага как трябвало, разбираш ли, аз да вярвам. По времето, когато са се спазвали строго църковни дати и обреди, те са имали и много ясна, изобщо не църковна функция. Времената обаче се менят и ако църквата държи да си седи вкостеняла и непроменена, да не се учудва, че нещата не се получават както едно време.
Но това е много друга тема, не за това ми беше думата.)

Думата ми е за още по-възмутителното от дори пет изказвания на владици като този, как му беше името, поведение на българските телевизии, в частност мернах само Националната и БиТиВи.

Защо смятат, че след подобна трагедия първото и едва ли не единственото, което като зрител ме интересува, е нахлуването в живота на близките и оцелелите?
Според тях аз жадувам да гледам облените в сълзи и изкривени от болка лица на роднините, едва ли не попивам изхлипаните им думи, умирам да си оплакна очите в нещастието им, да разчопля съдбите им, да се насладя на половинчасови репортажи, на изсмукани от пръстите разговори между две журналисти с покрусени лица, застанали на брега на езеро, обясняващи си една на друга какво се е случило... Ако може - минути след като всичко се е случило, насред шока, та да прилича съвсем на реалити, защото реалността вече е заместена от реалитито, неговата нагласена същност се превърна в еталона и зададе стандарта и истински реалните събития, ако искат да получат популярност, трябва да приличат на реалити, а не на реалност. И какво по-хубаво от едно такова истинско събитие, което направо си е едно към едно към реалитито.

Погнусена съм от ламтежа на телевизиите, от нахвърлянето им като глутница чакали, от страстта, на която дори Шлиман би зявидял, с която ровят и човъркат, изкарвайки на бял свят каквото докопат и ако не е интересно, го превръщат в такова.
Когато изсмучат колкото могат от преките обекти, трескаво започват да издирват нещо, което дори бегло да напомня на тях, мятат се до Дунав да интервюират капитаните на речните кораби, които нямат нищо общо с потъналото в Охрид, после сигурно ще се преместят на водните колела, ако им остане свободно ефирно време, ще го запълнят с детски коментар от тригодишни, които пускат хартиени корабчета в локва - добре, че скоро валя, но и да не беше валяло, локва ли не могат да направят...

Отвратително поведение от хора, чиито лица са двама водещи (и по двете телевизии), които гледат с поглед на бито куче, още малко ще се разреват пред камерата и трябва да дойде някой оператор да им подаде глог и валериан, че да не стане сакатлък. Направо ги виждам в НАТФИЗ, разпределени за евтини водевили...

Новини близо до хората - хайде, моля ви се, да се дръпнете малко по-надалеч, че много ми се приближихте, а не миришете особено приятно!

Weather Report

Докато навън времето е хубаво, някак не стигам до редовното писане в блога. Днес обаче се излива такъв порой, че мога да открадна една-две минутки. За един сутрешен поздрав, доста тематичен - снощи в джаз клуб ОББ в Созопол бе последното събитие за Аполония - концерт, посветен на Weather Report. На сутринта днес в 6:30 започна да се лее проливен дъжд, който си продължава в същия дух - кучето, което даваше зор да излиза на сутрешна разходка, се спря стъписано пред водната пелена, после плахо изтича да свърши работа надве-натри и на бегом се прибра във входа. А обикновено не можеш я накара да се прибере и след часове
Докато намеря време за по-обстойни разкази, ето нещо в тон:

Банско, джаз...

Тази година в началото на август за пръв път отидох до Банско и за пръв път бях на джаз феста. Честно казано, хареса ми. Градчето - не особено. Като изключим много приятната къща за гости, в която бяхме настанени ("Севда") и която се намираше на 10-на минути от центъра. В района й ми хареса - миришеше на пушек, смола и градини в дворовете. Почти като в Самоков, а с това ухание съм свикнала и винаги го свързвам с ваканция... Като цяло Банско много ми заприлича на Самоков, само че много по-чисто и подредено, по-богато и разработено.

Откъс от репортажа за първата вечер на феста:
"След Преображение народът казва, че лятото се пречупва и тръгва към есента. Колкото и Владимир Голев да ни уверява, че август е средата на лятото. Привечер към уханието на борова смола от подготвяните за зимата нарязани дървета, струпани на подредени купчини по тротоарите, се прибавя парливият аромат на дим, а залезите стават по-оранжеви. Но малко преди залез на сцената пред Общината изгряват прожекторите и музиканти от цял свят потапят жителите и гостите на града в друг сезон, съвсем извън времето.

По традиция Васил Петров вля глас в последните слънчеви лъчи и заедно с Мери Танева и биг бенда на джаз феста в Банско препълни фестивалния площад. Много настроение и енергия в топлия спектър беляза началото на фестивала и зададе гамата на вечерта - цветово и звуково - кристална мелодичност в златисти отблясъци - като от красив глас, като от медното намигване на саксофон, като от уиски.

Уиски, които следващите изпълнители за вечерта - Ото Хейниц трио - поднесоха под формата на водопад от звуци, изливащ се от барабаните на Ото (основател на групата), контрабаса на Щефан Бартуш и пианото на Ондржей Крайнак. Роялът „Бьозендорфер“, докаран преди броени часове и гордост на феста и кметството, непоклатимо защитаваше световната си слава, докато по него яростно препускаха пръстите и вътрешните демони на Ондржей. Музиката на триото, замайващата острота на усложненото опиянение от изкуството им, също бе в златистата гама на вечерта. Но приличаше на уиски, поднесено в чиния - откритото пространство на площада пускаше звуците на воля като ято кресливи гълъби, остри стрели, забиващи се в неуловимостта на нощния въздух. Интимността на затвореното пространство и приглушаващата безмълвност на стените, между които ценителите да съпреживяват с музикантите, са идеалната чаша за това питие.

А после на сцената се качи Клеър Тийл, за да завърши вечерта. Но освен че я завърши, тя я започна и продължи едновременно. Топлият й глас с характерна звучност и открититото, непосредствено общуване с публиката спечелиха сърцата на всички. Стандартите, които тя поднесе, минаваха през какви ли не музикални сезони и си приличаха по лекотата, с която омагьосваха и очароваха. При все, че пя под сиянието на сребърната луна, Клеър блестеше в сиянието на най-топлото златно.

Първият ден от тазгодишния джаз фест премина без концерт на Арабел Караян (лошо) и без дъжд (добре). Банско започва да спи и сънува в ритъма на джаза, докато из каменните улици отекват импровизациите на местните виртуози - както може да чуе всеки, прибиращ се по първи петли - буквално."

И малко снимки:





Така твърдят в Банско, но за рожденото му място спорят с Доспей (Самоковско). Но друго е, като сложиш паметен камък и изградиш копие на килията му в Атон :) Лошо няма, така се прави, като искаш да привлечеш туристи

Край

Така пише, когато свършват филмите.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.

Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.

Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.

N.O.H.A. в Созопол

Когато N.O.H.A. дойдоха за концерта си в София, не бях чувала почти нищо за групата, затова и не отидох. Когато обаче обявиха мини-турнето по Черноморието, вече знаех малко повече за тях и реших да ги видя. Най-близко ми е Созопол, а и беше петък - съвсем идеално. Впоследствие началото на концерта се изтегли малко по-рано - още по-идеално.
Докато се помотаем порядъчно през деня, стана късен следобед и пристигнахме в Созопол към 7, когато вече няма толкова хора, които да предлагат квартири на слизащите от автобуса. Затова си взехме стая в хотел "Созопол" - намира се точно до спирката, леглото е по 10 лв., обаче е малко мизерно... Но пък за една нощ става. По-късно, когато се поразходихме, видях на много места надписа "свободни стаи" (все още тук-таме пише "free rooms"...) и като цяло градът ми се стори не толкова пълен с туристи, както по същото време миналата година.

След порядъчно размотаване, някъде към полунощ влязохме на градския стадион, за да хванем края на сета на DJ Skiller и DJ Phoenix. Първият беше уникален, без да имам особен афинитет или познания по отношение на бийтбокса, от раз ме спечели за каузата. Явно се хареса много и на публиката - много добър, много.

NOHA не се бавиха много, за да излязат на сцената. Публиката беше чудесна - все хора, които много се забавляваха, знаеха какво да очакват и се оставяха да бъдат поведени от групата в каквато и да е посока, изключително позитивно. Самата група са чудесни професионалисти. Атрактивна вокалистка, умел барабанист, вдъхновен басист, леко резервиран диджей, отдаден саксофонист и неуморен бийтбоксър за разкош - пъстра, насищаща сетивата група. Много съм доволна от това, което видях.

Разбира се, писала съм в Словеса.

Снимките са малко тъмни и ми се ще да ги пооправя малко, включително да разбера как да приглуша ефекта на попадналите в кадър прожектори, ако се справя, ще ги покажа :)

Земетресение

Преди пет минути, лекичко и все пак - сега ме боли глава. Дали има връзка?
В първия момент реших, че котката особено коварно се е блъснала в стола, като крайна мярка да ме накара да й сипя храна. Но при оглед на периметъра котка не се откри, вместо това се разклати бюрото и освен ако не е бил някой полтъргайст, трябва да е било земетресение.
Последствията, освен главоболието, са, че наместо да работя, аз седя и се чудя дали ще има още едно - не се страхувам (да не викам дявола), но ми е интересно. Ако бях бабичка, сигурно вече щях да съм яхнала телефона и да въртя на гражданска защита и института по сеизмология...

Разхвърляни размисли за "Бургас и морето"

Ако започна отзад напред, има шанс преди следващото интересно нещо да успея да се върна в постовете си до ходенето в Лондон през април... а може би дори и по-назад...

Уж ми се пише, а все не стигам до сядането и написването. Дали заради горещините и налегналия ме мързел, дали заради многото неща, които трябва да се направят... Или заради всичко накуп :) Седя вече толкова време над един филм, чудя се как не са се обадили да ми се развикат защо още не съм пратила превода, уж интересен филм, документален за био-храните, обаче не ще да се превежда и не ще! Чакат да бъдат написани и няколко материала за книги и музика, дори за едната книга имам цял готов абзац! ... Пълен абсурд...
За капак ще споделя каква чудна тема за дипломна съм си избрала: "Ритъмът при превода на поезия - класически и свободен стих (Ламартин и Превер)". Ако не седна да я пиша скоро, ще пропусна да завърша тази година. Тия хора защо не са писали нищо по въпроса! Кой ме би по главата да избирам тая тема, а...

Понякога ми се ще да крещя (алюзията към едноименната песен не е случайна).

И така, "Бургас и морето" 2009 взе, че се проведе в мое присъствие. Тоест - ходих да гледам конкурса. Така и така съм в Бургас, активирах се на местна почва и се изсипах в общината да им обясня, че смятам по-пълно да отразявам културната им дейност. Не за друго, ами защото съм наблизо.

(Тук мога да уточня, че ако някой случайно чете и има желание да сътрудничи на "Словеса", отразявайки събития - музикални, литературни, изобщо всичко, свързано с изкуство и култура - провеждащи се в който и да е град, е добре дошъл. Ама много добре дошъл!)

След като установих връзка с пресцентъра на Общината и поднових вече изградената такава с Операта, служебният мейл започна да се залива от прессъобщения, което е чудесно, а аз се озовах на вечерта с награждаването на конкурса.
Изхабих два часа, за да напиша материала в Словеса и въпреки че със сигурност има хора, които не обичат слагането на линкове, ще го направя. Ей го на писанието.

Неофициално - не съм доволна. Не мога да разбера за какво точно е този конкурс. Уж е за песен, а съм 100% убедена, че зрителите си гласуват за това, което виждат - сиреч, изпълнителите. Освен това за каква песен е? Поп? Би звучало логично. Само че с нивото на поп музиката у нас нещата стоят много плачевно. Моето лично мнение е, че една част от музикантите смятат, че "поп" = "естрада", а останалите, че "поп" не е равно на "естрада", само дето не знаят точно на какво е равно. Нищо лошо няма, лошото е, че не съществува трета част, която да знае за какво иде реч и да може да произведе нещо, конкурентно способно поне на румънските и гръцките пробиви.

Не искам да кажа, че конкурсът не бива да го има - напротив. Че някой сигурно се облажва от него - финансово - сигурно. Че пари за култура могат да се насочат и към още някаква музикална проява, също кореняща се в традициите на Бургас - младите творци, занимаващи се с по-твърда музика - могат. Даже трябва. Ама къде ти, то няма сцена, на която да свирят, аз за даване на пари говоря... Но хайде, да не задълбавам в тази насока.
Обаче като го има този конкурс, да е поне като хората. Ако е национален, да е национален. Ако ще поощрява младите таланти, да вземе да направи нещо конкретно. Такива неща.
Някой ще каже - коя съм аз, че да давам акъли. Друг ще каже - да дам някакви точни предложения, като толкова много знам. Ами аз съм зрител/ слушател и музикален журналист. Най-вече първото ми дава всички основания да говоря по въпроса. И предложения мога да дам, ако някой поиска. Само да се концентрирам върху въпроса и ако може преди това да се наспя, че с този еко филм сън не ме хваща...

Щях да забравя. СНАП бяха страхотни. Върнах се в годините от гимназията. Най-бурно танцуваха и крещяха обаче деца, които не изглеждаха на много повече от гимназиални години. Направо ми е чудно откъде този ентусиазъм по СНАП... Не с лошо чувство, даже напротив. И аз си поденсих - то оставаше и да не, при тази музика. Турбо Би на живо изглежда о-гро-мен! Беше просто - сигурно съм използвала тази дума най-много три пъти в живота си - яко!

Малко нещо така

Насъбрали са се толкова много неща, за които ми се искаше да пиша, но не ми остава време и подходящо настроение. Затова, докато се наканя, да споделя два сайта, които открих наскоро:

FailBlog, който показва абсурдно-смешни грешки във визуализацията на какво ли не;

и сайтът на Евгени Динев, където се намират едни от най-прекрасните фотографии на природа, които някога съм виждала. Отне ми малко време, докато схвана, че за да видя всички снимки в един пост, трябва да кликна на заглавието, за да се разгърне, тъй като няма нищо от сорта на "прочети нататък" или "още"

А-ха и албумът

Вчера случайно попаднах на края на новинарска емисия, не помня по БиТиВи или по Нова и водещата екзалтирано съобщи как скоро ще излезе новият албум на А-ха.

Аз седя, гледам и не вярвам на ушите си.
Дали този, който е списал въпросната новина:
*не е видял, че албумът излезе миналия месец за повечето страни от Европа;
*или - да допуснем - е писал всъщност за официалното му пускане на нашия пазар, като тогава случайно е пропуснал да каже кой ще е разпространителят? Обаче на мен не ми се вярва албумът изобщо да бъде официално разпространяван у нас;
*или е решил да съобщи на българските зрители супер важната и пряко касаеща ги новина, че албумът ще излезе след няколко дни... във Великобритания?
Който и от тези случаи да е, много тъпо.

Мммм... може и да не съм разбрала и след като на 19 юни издават "Foot of the Mountain", А-ха сега издават още един албум?

Иначе аз го изслушах, доста добър. Може би сега е моментът да представя един блог за музикални ревюта, които си пишем от любов към музиката и писането, там се мъдрят словата ми за "Foot of the Mountain" и за наскоро излязлата компилация от песни на Джордж Харисън.

Кратко следизборно

Много хубаво, че Бойко печели така изразително. И аз ходих и гласувах за ГЕРБ с ясното съзнание, че Зелените нямат шанс да влязат и не ми се ще да гадая къде ли е отишъл гласът ми след разпределението на процентите. С ясното съзнание, че ГЕРБ е по-малкото зло. С ясното съзнание, че нямам ни най-малка представа откъде точно духа вятъра при тая партия. Отначало много се зарадвах на голямата преднина. После дори собствената ми радост ми заприлича на някаква еуфория, която никак, ама никак не ми хареса. Нямаме нужда от поредния месия. Притесняват ме няколко неща:

- ГЕРБ едва ли си дават сметка, че гласовете за тях всъщност не са за тях. Много от гласовете са от хора като мен, гласували ПРОТИВ - ДПС, БСП, знам ли още какво;

- какво ще стане оттук нататък - не ми се ще, но как да повярвам, че картинката няма да се повтори същата, каквато виждаме всеки път - "кучетата си лаят, керванът си върви", като народът в ролята на кучетата даже вече и не лае;

- какво ще стане при следващите избори - на тези ми се струва, че се постигна максимална мобилизация на младите, на тези като мен, определяни като "осъзнали се 30-годишни", на разочарованите и т.н. Ако и този път нещата не се променят, някак имам чувството, че вече дори призивът да се гласува, за да не влезе еди-си кой, няма да помогне...

Случайно мербах Люба Кулезич, преди ужасено да изключа телевизора - хората били гласували ЗА... глупости.

Хайде на Еверест!

До преди няколко години не бях много ориентирана в географията на страната. Нищо, че знам, че Варна е пристанище на Шумен, както разправя Тодор Колев :) Но не бях сигурна къде точно се намира Мадарският конник. Все някъде из Централна Стара планина си го представях. После реших, че лозунгът "Опознай България, за да я обикнеш" не е лош в първата си част - аз си я обичам, значи защо да не я опозная - и започнах да обикалям, където и когато мога. Мадарският конник още не съм видяла (но е в плановете), ала поне научих къде се намира. Или поне така съм си мислела. Защото вчера постъпиха новите данни за географията на България. Мисля, че те са много позитивни и обнадеждаващи. Значи искам да ви информирам, че ако някога сте мечтали да изкачите Еверест, но не ви стигат време и средства, проблемът е решен. Еверест вече се намира в Рила, много удобно, сигурно е накъде зад Мусала, така че може да ги изкачите накуп. После минете и край Седемте рилски езера - Окото, Бъбрекът, Сърцето, Мозъкът, Ухото, Носът и Устата. Не пропускайте да видите най-голямото - Байкалското. Тъй като Рила се дели на три части от Родопите, може и тях да видите. Именно там се намира Мадарският конник. Като го разгледате, отскочете до нос Калиакра. Ама разбира се, къде другаде може да е, освен в планината, наречена "каменно море". Не забравяйте преди да минете в Родопите да видите екземпляри от животинския свят на Рила. Той е защитен от Червения кръст и се състои предимно от говеда (не е посочено дали са сини или червени). Съветвам ви да го направите скоро, защото - ако не се вземат мерки за премахване на проблемите - малко-помалко Рила изчезва. Жалко, защото чрез Боровецката седловина Рила се свързва със Средновековието. Удобно, нали?

Не съм сигурна къде точно се намира Дунавската равнина, в която се отглежда много ориз, предполагам, че с новите изменения ще е някъде в Кресненското дефиле. Но може и да е в Странджа. Ще трябва да се консултирам.

Измененията и попълненията към географията на страната можете да намерите в новото издание на матурите по география от тази година. Само не разбрах Черно море дали е на север или на запад...

Няма и т'ва е

Две неприятни неща.

Поради щото живея в Бургас до Новата поща (за сега), а ако не се лъжа, сирената е монтирана върху нея (или поне е близо), а днес си бях у дома по обяд, в 12 часа нямаше как да не я чуя и това, че си бях сама вкъщи, не ми попречи да се изправя. Дори не е пълна минута, да му се не види. Понеже бях до прозореца, казвам, и гледах долу. Значи майката с количка може да спре и лелката от магазина за 1 лев може да излезе отпред с внучето, и строителните работници, тръгнали на обяд, могат да спрат под слънцето, аз мога да стоя в празния апартамент, обаче чичката с пазарската чанта, всички шофьори на коли по вътрешно-кварталната ни улица, която е и така издълбана от дупки, че и без друго по нея се кара със скоростта на спряла каруца, както още няколко лежерни индивида, включая чичката, който преди, по време и слeд сирените си седя най-спокойно на едни стълби - не могат. Те тия сирени и от ЮАР да си и да не знаеш за какво иде реч, ще те разкъсат отвътре, пък като си българин така се предполага, че си наясно за какво вият. Все съм си мислела, че това просто го чувстваш. Възмутена съм. На хората вече не им е и неудобно. Минаваш по улицата, вие ти някаква гюрултия и някакви луди стърчат като истукани - как ще обръщаш внимание на такива неща, твоята работа е изключително важна и неотложна, къде ще се забавиш 40 секунди.

А Ботев живее в тия 40 секунди. Защото колкото и да разправяме, че той и всички онези, които са дали живота си - и това с отдаването на живота не са празни приказки, можем ли наистина да си представим какво е да тръгваш да вършиш нещо със съзнанието, че го правиш най-вече за да може други хора - други хора, болшинството от които не познаваш - да берат евентуалните плодове? Можем ли в прекрасното време на конкуренция, капитализъм и борба за оцеляване в условия на пазарна икономика да си представим как ще тръгнеш да правиш нещо, което застрашава непосредственото ти битие, от което реално смъртта ти дъха във врата, което изисква усилия, работа - организация, агитация, намиране на средства, преминаване на километри, ако щете - дела, не само думи - и чиято цел са другите. Разбираме ли какво означава това? Можем ли да изпитваме такъв порив към останалите край нас, към народа си? Възприемаме ли го изобщо за наш? Бихме ли тръгнали да правим за него каквото и да било? Дори и да не изисква саможертва?

Не търся в момента отговорите на тези въпроси. Това, което знам, е, че Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и хилядите други знайни и незнайни, са го направили. Изобщо не ме интересува добри или лоши хора са били. Те са направили нещо, с което наистина остават във времето. Във вечността.
Но вечността е за хората. Ние я създаваме, като я осмисляме и назоваваме. Тя е като звукът от падащо дърво в гората - ако няма кой да го чуе, то не е шум. Ако няма кой да я осмисля, вечността я няма. Ботев живее в небитие през по-голямата част от времето. В скучното безвремие на прашните шкафове с портрети на възрожденци, на неотваряните страници по библиотеките, на ритмичната смяна на сезоните над гранитните паметници, на изкуственото осветление в глухите музеи, на естественото дихание на вятъра над Вола. Той влиза във вечността за по няколко минути на празниците, когато се сещаме за него, мислим за него, вълнуваме се и създаваме тази вечност. За 40 секунди. За 60 секунди. Не си гледах часовника.

От нас се иска само да спрем за тази кратка вечност. Защото наистина има индивиди, които две неща - да ходят и да мислят - не могат да вършат едновременно. Да спрем. За да се обърнем към себе си. И ако толкова няма нищо вътре, тогава да си продължим.


Другото - рекох да проверя Гласоводителят какво ще рече за политическата ми ориентация. Хубаво, че ДПС на последно място, ама не ми хареса, че най-много ми пасват възгледите с програмата (с обещанията, би трябвало да е) на Синята коалиция и НДСВ. А най-малко ми хареса, че като погледнах, погледнах - ми то който и да бяха сложили отгоре, нищо нямаше да ми хареса.

Аз ще гласувам, обаче за кого?

Tragedy

Толкова е горещо, не мога да повярвам. Толкова е горещо, прилича на лято. Лошото на това да прилича на лято е, че още не можеш да си позволиш да повярваш, за да не се изсипе някой внезапен дъжд.
В десет вечерта се разхождаш и ти е горещо.
В единадесет упорити цистерни мият настойчиво улицата, вече сигурно половин час. Придвижват се толкова бавно и така настойчиво чегъртат със струите по асфалта, сякаш отмиват до последна капка някакво престъпление. Странна работа.

Но всъщност исках да споделя един сайт, който любимият ми прати днес - виждаш коя песен е била на върха във Великобритания на рождената ти дата. На моята са Bee Gees с Tragedy - каква ирония... Но пък и групата, и песента много ги харесвам, така че да се надяваме, че съдбата е проявила просто чувство за хумор.

Ricchi e Poveri + Frontero & Nemo - Depeche Mode

След като стана ясно, че концертът на Депеш Мод няма да се състои (като им гледам как са датите от турнето, не виждам за кога може да се пренасрочи, най-вероятно ще си е просто анулиран) и това направо ми съсипа настроението, да попишем малко за музика пък...

На 12 май в зала 1 на НДК бе вторият концерт на италианците Рики е Повери в България. Предишният бе преди четири години, дойдоха по покана на Фамилия Тоника, а аз не ги гледах. Този път дойдоха по покана на Арт БГ и ги гледах Някаква закономерност няма, просто така се случи.

Концертът беше много хубав и няма как иначе да е. Имат си хората хитове, страхотни музиканти са и умеят да общуват с публиката така, че да ти е кеф да си в залата. За хитовете няма какво да изпадам в подробности, достатъчно е да се кажат някои имена: "Voulez-vous danser", "Sarà perché ti amo","Che sarà", "Mamma Maria".

За останалото - това е група, сформирала се през 70-е, ако не се лъжа, което ще рече, че не са в първа младост. А гласовете им са все така страхотни. Чудесно овладени, мощни, ясни, красиви гласове, италиански Професионалисти са хората. Между песните имаше закачки и шеги, които една преводачка се опита да превежда някъде "зад кадър" - но не й се получи много. Все пак отбелязвам, че организаторите са се сетили за това (може и групата да им е обърнала внимание всъщност). На "Voulez-vous danser" бяха поканени всички деца на сцената, за да танцуват с Анджела и се получи страхотно. Изобщо - имаше чудесна атмосфера. И хората си танцуваха по пътеките и пяха, залата беше пълна, имаше много млади хора - доволна съм.



За себе си направих едно умозаключение - като гледам сценичното поведение на тримата и като знам какво влияние е оказала италианската музика (наред с френската и англоезичния рок) върху някои членове на Тоника-та и като знам как се държат по концерти Тоника в различните си формации, мисля, че:
- Или са следвали стъпките на Рики е Повери,
- Или тази музика се прави от подобен тип хора с подобен тертип на себеизразяване :)
Не съм ли просто гений

След този концерт наминах през "Бекстейдж" да видя какво правят момчетата от "Фронтеро" - не ги бях слушала от доста време. Преди тях свириха "Немо" - съвършено непозната за мен група, даже името не им бях чувала. Спечелиха ме на мига с репертоара си - Оейзис, Рейдиохед, много джангърест кавър на отрязък от "Sgt Pepper's..." и фронтменът с тениска на Бийтълс Наше момче, един вид. Свирят и пеят както си трябва, звучат много добре и си имат и авторски парчета.

Фронтеро са задобряли напоследък, не останах до край, за да чуя нещо ново обаче. Данчо е сменил китарата и вместо моята любима черна електрическа изскочи с някаква акустична с много голяма дупка и на светлината на сцената изглеждаше тъмно синя - един чудесен цвят (но едва ли е реален) Мисля, че от това изречение стана ясно какъв експерт по китарите съм Не зная дали заради това или заради клавира или заради сработване или заради усилени репетиции (доколкото ги познавам, репетират, ама да са се скъсали - съмнявам се :) или ги е налегнало вдъхновение, но имаше нещо по-различно в звука (слушала съм ги веднъж в Бекстейдж, така че не е от мястото), което ми хареса повече. Единствено си мисля, че гласът на Данчо не става много за тая песен на ABBA, въпреки че самият кавър явно кефи публиката. Обаче това няма да му го кажа - добре, че едва ли някога ще прочете нещо в блога.
Та така, добра група са. Много ми е неприятно, че някак се разминават с по-широката популярност (доколкото такова нещо има у нас, особено в областта на регето) и не се появяват по реге фестивалите и партитата - омръзна ми от Root Souldja. Но то нещата са толкова комплексни, нали...

Пазарджик, Пловдив, Асеновград

Не в много близък отрязък от време, но в този ред .

Харесвам Пазарджик, ходила съм няколко пъти - веднъж на един Булгакон, друг път на гости при приятели, а миналия месец - за фестивала, организиран от общината (моите хора свириха и стана много добро съчетаване на нещата). Само че си забравих апарата, май ще трябва да наблегна на словесната образност.

Много е хубаво, че се правят фестове като този в Пазарджик - двудневен рок фестивал на открито, безплатен, организиран от Общината, група "Demorage", Младежки парламент и кмета, и то - както трябва. Изкарахме чудесно, въпреки че вечерта беше доста хладна. Отидохме за втората вечер, аз пропуснах да гледам Fyeld, нали както винаги трябва да работя до последно, останалите три групи се представиха чудесно, особено последните. Местенцето е разкошно, добре поддържан парк, само че "Островът" не прилича много на остров, почти нямаше вода в реката, единият ръкав си беше съвсем пресъхнал, жалко.

Едно много хубаво нещо в Пазарджик е църквата Св. Богородица. Разглеждала съм я преди, бях улучила изключително спокойно време, нямаше никого вътре и ме пуснаха да се кача дори горе. Този път обаче нацелихме Цветница, та имаше доста тарапана. Специалното на тази църква е иконостасът и по-точно - дърворезбата му. Няма такова нещо, наистина. Изобщо няма и да започвам опити да го опиша - трябва да се види. Буквално ахваш. Можеш да го разглеждаш с часове - има толкова детайли, кой от кой по интересни, празно място няма, а не омръзва. И ме изумява майсторството на дърворезбарите, прецизността, идеите най-вече, пламъкът на таланта, вдъхнал живот на плетеницата от растения, животни, хора.

Сайтът pravoslavieto.com казва:

"Великолепният дърворезбен иконостас е дело на майсторите от Дебърската школа, показали изключително оригинално третиране на растителни мотиви в орнаментални композиции. Човешки фигури са въведени също в цели композиции. За изработването му са били необходими голяма за времето си сума - 70 000 гроша, наложило се пазарджиклии да вземат заем от Виенската банка.
Пазарджиклии разказват, че иконостасът бил изработен от седем майстори за седем месеца. Но според проф. Иван Батаклиев, автор на книгата "История на църквата "Св. Богородица" в гр. Пазарджик", иконостасът е създаден между 1840 и 1845 година. Създаден е от майстор Макри Негриев Фръчковски от градчето Галичник, Дебърско и четиримата си синове (двама - иконописци и други двама - скулптори). През 1895 година изгоряла част от колонката на централната врата на нашия иконостас, но четири години по-късно майстор Нестор Алексиев от село Осой, Дебърска околия отново я изработил, точно в стила на другите части на иконостаса."
Иконите също са много красиви - точно този стил на мен много ми допада.

Трудно беше да намерим интернет в Пазарджик, в хотел "Тракия" на пъпа на града нямаха дори компютър, от който да пратя нещо, интернет кафенета на хоризонта не се задаваха, слава Богу, че в неделя сутрин в 8 часа издирихме работещ (доста голям и просторен) интернет клуб да си свършим работата за 5 минути.

Друго неприятно е, че както в 90% от случаите с интересните места в България, де що има музей, той през уикенда не работи. Етнографският е точно зад църквата Св. Богородица. Сигурно трябва да си взема отпуск, за да го разгледам. Къщата на Константин Величков пък така и не намерихме. Имаше огромна табела, че е на 50 м, стрелката сочеше в неясна посока нейде през малка градинка към училището "К. Величков", обикаляхме, търсихме - не се показа. Но сигурно и тя щеше да е затворена за посетители през уикенда.

Смятам, че създателите и инициаторите на рекламния спот "Чангър-лангър, дрън-дрън, музики разни... Къде ще прекарате почивните дни? (или там каквото в тоя смисъл казват) В България!" трябва да добавят със ситни букви и изречено в скоропоговорка "За употреба само през работни дни." Културните и исторически забележителности и паметници в родината са достъпни в по-голямата си част само от понеделник до петък, от 10 до 16 ч, с около 2 часа обедна почивка, примерно. Ако искаш да разгледаш къщата на Чудомир в Казанлък, вземи си отпуск в сряда. Искаш да видиш защо е толкова известен Котел и да почувстваш българския възрожденски дух? Сигурна съм, че шефът ще те разбере и ще ти отпусне два дена през следващата седмица. Нали не бива да нарушаваме спокойствието на държавния музеен уредник? Какви са назадничави ония от Лувъра, дето почиват във вторник, а в събота и неделя се скъсват да работят. Вярно, ако съм чуждестранен турист, има голяма вероятност да се озова в България през седмицата, нали съм на почивка. Сигурно инициативата "100 национални туристически обекта", мотото "Опознай България, за да я обикнеш" и споменатият по-горе рекламен клип са с таргетна аудитория именно чуждите туристи. Да се чудиш просто как не продават книжката за печатчетата в будката за билетите за лондонския Тауър. А българите събота и неделя да ходят в Гърция и Турция, там музеи и разни вехтории като Акропола работят по това време.

За щастие, не навсякъде е така. Седмица по-късно, по Великден, се озовахме в Пловдив - град, през който само бях преминавала, без да видя нищо от него. Там в събота си работеха и Етнографският музей, и къщите-музеи в Стария Пловдив... Чудесно място, между другото. Очарована съм - съвсем друг поглед към Възраждането, по-точно към бита му, отколкото представят например Копривщица, Панагюрище, Клисура. Повече размах, повече европейско влияние, повече простор. Някак двете неща се наслагват и създават по-пълнокръвна картина. Ходиш из копривщенските сокаци и усещаш едно, разхождаш се из стръмните улички в Пловдид, усещаш друго, нещата се допълват, насищат и вече не са едностранчиви, иска ти се пак да видиш как точно беше в Копривщица, пак да се върнеш в Пловдив, после да видиш като как са се справили русенци...
Та - разхождаш се из стаите на Балабановата къща, на Етнографския музей, и осъзнаваш - добре де, аз осъзнавам, колко малко всъщност знам за този период. Вярно, че съдействието на средното училище се свежда до минимум, стане ли дума за това - изключително скучни и почти отблъскващи уроци по история, не синхронизирани учебни програми по история и литература, почти толкова отблъскващи уроци за литературата на българското Възраждане, евентуално някакви екскурзии до градове като Клисура, Копривщица, Котел, от които учениците едва ли си спомнят нещо повече от това как са се напили, да не казвам по-силна дума. И за капак, когато решиш сам да се образоваш, ти се изпречва табелката с работно време и ти се хили злорадо.

Този човечец е пред сграда на Художествената академия, ако не се лъжа.

Следват малко изгледи от Балабановата къща:

Етнографският музей:

И разни от Стария Пловдив:

Следващият ден бе посветен на Асеновград, от който не видях много, но за който установихме, че има безжичен интернет още в пицарията срещу гарата и че влакът (на всеки час) от Пловдив за Асеновград е супер модерен, като истински . Едната местна забележителност - евтини и качествени булчински рокли - не разгледахме, а се отправихме към Асеновата крепост. Не знам как са я строили тая пущина, освен ако не са преквалифицирали козите в зидари - човек едвам се изкачва, представям си какво е да се мъкнат камъни нагоре... От оригиналните постройки е останала само църквата. Крепостта е от 100-те национални туристически обекта, има си печатче, не проверих дали будката, в която го държат, работи и през уикенда, защото бе минало 17 ч., когато е краят на работното й време. Жалко, но тъй като не успяхме да видим Бачковския манастир (и той в кюпа с печатчетата), ще се ходи поне още веднъж в района, по възможност - в работно време . Към тези обекти е църквата в Пазарджик, както и неоткриваемата къща на К. Величков, Античният амфитеатър в Пловдив, Етнографският музей там (в който входът за учащи е лев, не се заяждат да ти искат книжка - аз всъщност имам, но не я носех, нали завърших вече семестриално) и още разни неща в Пловдив. Всичките събрани на един номер в книжката. Както и обектите във Варна, между другото. Пита се в задачката - при толкова много интересни места в тези два най-големи града след столицата, кой умник ги е струпал на куп, та ако искаш да имаш всички печатчета - защото ходим да разглеждаме и те остават спомен - трябва да си омастилиш едва ли не и кориците на книжката, а София разполага с има-няма 22 отделни позиции, сред които страшно забележителният музей на спорта в Националния стадион (да не си помислите, че като е в София, той работи през уикенда? Ама да не си мислите и че като сте от София, можете да идете да го разгледате - работно му време е от 9 до 17 ч. с обедна почивка и освен ако шефът ви не е футболен фен, единствен вариант ви остава да притичате до музея в обедната почивка. Вашата, не на музея. Дано не работите в Младост 4.) Друго забележително място е НДК. Отиваш, гледаш, цъкаш и ти подпечатват книжката. Какво толкова си видял - а посмей само да питаш.

Нещо позитивно - и спирам с лирическото отклонение - е например НХГ. Тя почива в понеделник, а в четвъртък работи до 19 ч. Най-накрая някой се е сетил. Браво.

Изглед към града от крепостта:

Обичат се хората...

Асеновият надпис

Църквата:

Да се върнем на Асеновата крепост. Вечерта пренощувахме в с. Червен, хотел "Авалон" - много приятен семеен хотел, който ще спомена и поради две допълнителни причини - има безжичен интернет (ако някой се интересува, да информираме) и пускат кучета. За мен това е един много голям плюс. Малко са местата, на които може да се ходи с куче на почивка, а това определено се изкачва много високо в класацията ми. Така като го гледате на снимката, да не помислите, че е до полето - тревата е от малка градинка насред селото, хотелчето си е доста централно, но селото е тихо, все пак, не е като да минава магистрала под прозорците