Да му се не види...

Баш от тех съм, как’ Нуше Ейджънси

и

Саралия & Тригуна Пъблишинг

Имат удоволствието и честта да ви представят откъс от все още ненашумялата книга “Ноу-Хау”. Не, това не е двуезичен разговорник между английски и индиански, а компактен наръчник за всяка ситуация, който ще ви измъкне от всяко положение и ще спаси репутацията ви, дори да се наложи дишане уста в уста. Съвети и практични предложения се редуват с богати илюстрации и празни страници, на които записвате бележки или правите хербарий. Обмисля се и възможността за колекция от пеперуди, но вероятно ще бъде предвидена в допечатката.

Из Раздел трети – закупуване на стоки

Глава 24 Убий простака с мълчание, или как да си купим кафе и билетче

[- Джъъъъц, бръмта-думта-бухта-скръц-ииии! (спокойно пътуващ тролей, по хлопането на табелката с номера отдалеч се познава, че е номер 9).

Стъпки на пресекулки и притичвания на прибежки между превозни средства, създаващи почти осезаема сфера от звуци, до един от категорията – шум.

- Ало? – Не – И тя каз... – Ето оттук – Да влезем – Накъде - ...и когато - ....просто да не ти разправям, възмутително! (фонов шум)]

Магазинче тип “клек” на оживена улица. Имате половин час до театър/ кино/ среща и решавате да си купите нещо* от някъде**. Забравете старомодната троица: “Може ли” – “Заповядайте” – “Благодаря”. Запознайте се с новата хипер актуална и напълно внедрена в практиката

Програма в 7 стъпки:

1. Пристъпете към набелязаното “някъде” и приклекнете с приветлива усмивка (да не забравяме – “човека тя привързва към човека”!);

2. Така усмихнати, заговорете благо (Блага дума железни врати отваря!). “Извинете, имате ли кафе/ билетче/ арпаджик/ бяла ряпа?”;

3. Ще чуете:
- “Мхгъ”. В този случай попитайте “Моля? Не ви чух, прощавайте.”

- “Ми то нали пиши!”, в този случай отговорете “Аз само питам, може да са свършили”.

4. Усмихнете се.

5. В първия случай няма да чуете нищо, ще идат да правят кафе с физиономия тип “докато седях на този мравуняк, мравоядът ми изяде закуската”. Във втория ще чуете “Ако нямаше, щях да я махна. То на българина само му дай да пита!”, произнесено с идентично на горепосоченото изражение.

6. Можете да се вбесите, но аз препоръчвам да си припомните древната мантра (за по-сигурно си я запишете на листче и я носете в джоба си) – “Оти да се косим, като че ми мине” (Шопски и колектив, “Самиздат”, Сф. 1000). С хладнокръвно спокойствие си вземете обратно вече протегнатите към търговеца пари и се врътнете, но не се хабете да е демонстративно, и без друго ще чуете изпровождащи речетативи.

7. Извадете си предварително приготвения термос с кафе/ кочан с билети, употребете една част, разпънете сгъваема масичка и завъртете търговия с останалата част. В началото подхождайте към клиентите си мило и усмихнато. След като търговията се развие, може да си позволите гореописаната маркетингова стратегия. Чийто дълбок смисъл е да осигури потока на клиенти в най-различни посоки, по този начин увеличавайки ентропията в системата, а всеизвестно е, че това е състоянието, към което се стреми всяка система.
Така ще допринесете за вселенския ред, всемирния мир и спасяването на кондорите в Андите.
---------------------
*нещо – неограничено разнообразие от хранителни продукти, сред които се отличават цигари, кафе, спиртни напитки, билетчета за градски транспорт, вестник, бирен фъстък, солети и шоколад, семки и бонбонки, панталони от рипсено кадифе и чадъри за двукратна употреба;

**някъде – категория, която в първия момент се свежда до плюс безкрайност, а с всеки по-следващ намалява, докато мине отвъд минус безкрайността и се ограничи с най-близкото прозорче на будка, често единствено в района.

Очаквайте следващия откъс – Раздел “Глупаци в чужбина” – Глава 18 “Меню в ресторант – инструкции за експлоатация”.


Бел. а. Всяка прилика с будка за вестници на спирка Орлов мост и магазинче на Раковска е нарочна и изрична.

Историческото съвремие

Не вярвам, че в тази зала има народен представител, който да не е на ясно какво означава физическото унищожаване на над един милион мирно население арменци, но историческата истина е една, а политиката и съвремието - съвършено други.

Според някой си Александър Радославов от Коалиция за България, който

заяви, че е гласувал "против" проектите на решения и на декларация, защото в основата на мотивите на вносителите стои омразата.
По думите му не може омразата да се проповядва от парламента като средство за политика.

Според Нюз.бг.

Аз съм напълно объркана. Да оставим настрана, че в родния ми град има много арменци, че баба ми е преподавала в арменското училище там, че имаме приятели арменци, че обожавам "Егур, Егур" в София, че смятам писмеността им за ужасно красива, че страната винаги ме е привличала, че, че... Няма да го взимаме предвид. Да не замесваме любовта, че не се знае къде ще му излезе краят, като подкараха омразата...

Просто искам някой да ми обясни, като за блондинки, дори обещавам да се замисля да се изруся, ако получа удовлетворяващ отговор, след като историческата истина от една страна и политиката и съвремието - от друга, са две "съвършено", сиреч тотално, абсолютно и непогрешимо различни неща,

ся ко'ш прайм?

Това значи ли, че все едно историческата истина вълци я яли и ще живеем, като й лопнем кепенците под носа, да се оправя?
Или ще я изкилифенчваме, за да пасне на новите дрехи на съвремието?
Или нещо трето, недей си Боже, четвърто, което бедният ми прозт акъл не може още да осмисли и вербализира?
Че аз не съм гений на модерната мисъл е ясно, но дали тоз гу'син ще е тъй любезен да изясни проблемата, която така ме тревожи...

Евтиното е скъпо, а безплатното - чиста далавера

Исках да пиша за втория сняг, когато заваля вторият сняг, защото тъкмо предния ден си мислех как може до края на зимата друг снеговалеж да не видим, а това си е тъжно, откъдето и да го погледнеш. Но снегът заваля, а сега се топи с пълна сила, което също си е тъжно, откъдето и да го погледнеш.

Но днес ми пристигна поредната пратка CD-та и им се зарадвах като на малко дете - освен новия албум на Серж Танкиян и още две-три удоволствийца, си поръчах всичко, което нямах на "Пинк Флойд" на оригинален носител. Единствено по-голяма радост ще ми донесе, когато успея да направя същото с албумите на "Бийтълс". Та гледам ги, красиви обложки, с красива музика и за да не е този пост безсмислено за читателите прехласване от моя страна, реших да драсна накратко някои размишления за купуването на музика. Забележете, не на легална музика по принцип, а на музика на физически носител - компакт-диск, плоча, та ако щете, и магнетофонна лента.
Опитах се да обясня на един познат защо си купувам дискове. Защото вече мога да си го позволя, казах. Е те парите може и да за друго да ги харчиш, а музиката да си я сваляш.
Вярно е.
Защото ми харесват обложките на албумите, продължих. Е то сега в интернет какво ли няма, сваляш обложки, текстове, принтираш и е все същото.
Вярно е.
Защото обичам да колекционирам. И с книгите съм така, купувам си ги и ги нареждам по лавиците, обичам да си ги гледам.
Е тогава си купи на Живков трудовете, стоят внушително.
Вярно е.
Ама не е съвсем така.
Защото не искам да си харча парите за друго. Не защото така подпомагам музикантите, не, наясно съм, че така подпомагам лейбълите, музикантите не получават кой знае колко от продажбата на носителите. Но просто хубавите неща имат цена и аз съм готова да я платя.
Защото не е същото, когато обложката е свалена от интернет. Поради същата причина у дома ми никога няма да има репродукции на картини.
А искам обложки, защото в повечето албуми, които искам да притежавам, музиката върви в хармонично цяло с така нареченият "артуърк" на обложката.
Защото наистина обичам да колекционирам. Определени неща - книги и музика. Стойностни и то. Не за да ми стоят красиво на лавицата, а за да ми харесва, като го гледам там, преди и след като съм го прочела. Това е някакъв вид любов, колкото и странно да звучи.
Някои албуми ги свалям. Не съм фанатичен проповедник анти-пират. Не мога да си позволя финансово да купя всичко, което искам да прослушам. Но има някои, които държа да имам както си му е редът. Някои неща трябва да се правят както трябва. Noblesse oblige.
Пък който иска да ме смята за глупава, че си купувам книги и дискове. И без това по презумция ме смятат за глупава, като си купя повече от един чифт ботуши, повече дрехи, по-скъп парфюм, грим и така нататък. Нали съм жена. Обаче съм си изработила парите до стотинка и съм доказала на който трябва и не трябва, че мога да нося отговорността да правя избор. Така че ще си купувам горните, защото така искам. Мога. И трябва.

HP

А, де... В какво се забърках, се питам аз.
Тази бутилка вино е с капачка на винт. Като шише ракия се отваря, тоест. Мен ме устройва, хич не съм добра с тирбушона.
Завърших седмия Хари Потър. Искам да споделя с уважаемата публика някои свои наблюдения.
Като оставим настрана много достъпния език (само първите една-две страници ми се искаше да си я чета на български, че бавничко го карах, после като включих на скорост, втората половина на книгата я прочетох нощес), който понякога се класифицира като недостатък, с което аз не мога да се съглася, книгата е разкошна. Много добре оплетена интрига, към края става толкова интензивна, че почти летях по страниците, добре балансирана откъм поука и приключение история, характери, които търпят развитие.
Аз съм голяма почитателка на хепталогията, не ме засяга комерсиализацията около нея или поне не ме дразни толкова, колкото дразни разни хора. Филмите ми харесват. Идеята ми харесва. Харесва ми как е написана. Какво е вложила вътре. Обвиненията, че главният герой е прекалено голям късметлия и нахално хлапе, ми се струват странни - ами да, ако не беше късметлия, нямаше да му се случат тия събития, а щеше да си лежи кротко поумрял и книга нямаше да се напише. Обикновено така стават нещата.А нахален и прочее черти - зз деца светци не познавам, особено навлизащи в пубертета, особено с тежко детство.
Ако разгледаме героя не като желанието на някаква си там жена да спечели пари (което кой знае защо стана нещо лошо), а като психологически профил на момче, какво не е наред? Нямаше да й повярвам на авторката и нямаше да чета книгата, ако Хари беше някакво ангелче-генийче, призвано да спаси света. Мирси!
Проблемът с книгата е следният (внимание, спойлер! ЧЕТЕНЕТО НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ! ;) - стана ми тъжно накрая.

Страшно ми домъчня за Петуния. Още повече за Снейп. Може и да е трябвало да умре, обаче аз не исках. Още по-малко така. През цяяяялата книга мислех, че той нещо замисля, че всъщност не е на страната на Тъмния Лорд, обаче към края вече се отказах да го вярвам. И тъкмо тогава се оказа, че наистина е било така. Тюх, друг път няма да се отказвам толкова лесно. Много съм чувствителна към несподелена любов, продължила толкова дълго. Ей това просто ме докарва до сълзи. Ако някой ще се смее - да си излезе сега, аз отговорно заявявам, че ми се къса сърцето за Снейп. И за сестрата на Дъмбълдор и за него като малък. Да не продължавам, но изводът за мен е един - щом така дълбоко ме развълнува, романът е нещо качествено.

Мисля си, за цялата тая патардия - съвременници сме на раждането на класика в детската литература. Убедена съм, че когато са публикували приказките и историите си други автори, останали сега като класици, пак е имало такива брожения и отхвърляне. Само че това не остава в аналите, не това е важното.
Всъщност не ми се искаше книгата да свършва.
Сега отивам да си намеря противоотрова. Имам нужда от нещо пак така фантастично, но в съвсем друга посока. Почвам да препрочитам Фондацията.

А грамофонът се върти...

Като съм отворила едно бяло вино, с ударение на последното "о" ;) и като съм му седнала на топло, и като не върша нищо съществено, та чак яд ме 'фаща. Затова, преди да се захвана сериозно за работа, или по-скоро - вместо да се захвана, си драскам в блога.

Разпределението на висшите гръбначни в стаята е следното - едно двукрако (въпреки, че е от клас Бозайници, които пък принадлежат към надклас Четирикраки) от разред Примати, семейство Човекоподобни, се кьори пред компютъра до печката, едно черно четирикрако от семейство Коткови се е изтегнало между клавиатурата и монитора ми, след като изгони дъщеря си от коленете ми. Тя се позиционира на килима под стола. Третият представител на разред Хищници се е изтегнал с цялата си дължина на леглото върху одеялото, след като от своя страна дойде недвусмислено да заяви, че не е съгласна котката да е толкова близо до мен - ревност.
Сега всичко е мирно и спокойно.
Заредила съм страшен плейлист и освен това си съставих поредната разорителна поръчка дискове. Не съм писала за музика откакто се спомина "Ритъм" и това ми липсва. Ще изгубя форма, затова ще видим сега дали няма да пописвам от време на време за Metal Katehizis.

Ето пак - проблемът с контрол и шифт. Вече не го ползвам за превключване между езици, но го използвам за маркиране на думи, за да ги превърна в линк. Е? Това поне е стандартна комбинация клавиши. Ще взема да пиша на тия от Блогър по въпроса!

Как се отплеснах. Щях да пиша за две неща, подбудени от два блога.
Нека първо да се наприказвам за музиката. Видяно при Змея.
Вместо да му пиша километрични коментари.
Признавам без бой, че за мен винаги и открай време най-важни са били книгите, литературата, писането, четенето, говоренето. Чета от много малка, пиша от много малка и такива ми ти работи. В училище с музиката бях много зле. Имам предвид - нови певци, групи, фенщини - хич не ме засягаха. Още не мога да се начудя как пеех в хора, след като нямам добър слух и пея фалшиво. Свирех на пиано (и още свиря) - аз съм от редкия вид деца, които настояват да ходят на пиано, а не родителите ги карат. Мина доста време, преди майка да реши, че това не е поредният ми каприз и да ме запише на уроци, поради което започнах доста късно, към 5-6 клас, не помня точно.
После изслушах всичко на Бийтълс и това стана любимата ми група.

От няколко години, примерно десетина, се интересувам по-сериозно от музика. Даже все по-сериозно. Както в повечето случаи, се навързват едно след друго събития, които водят до все по-задълбочения ми интерес към музиката. Може би защото не съм имала тийнейджърски години, пропити с трескавото търсене на информация за любим изпълнител и презаписване на касетки, моето отношение към музиката е малко по-различно. Към любимите си стилове прибавям нови и с малко изключения дори жанрове, които не можех да понасям, започвам да опознавам (не винаги харесвам). Получавам забележки и обвинения в еклектика и коментари относно склонността ми да си купувам оригинални дискове. Пука ми. За лицензираната музика все се заричам, че ще пиша в отделна тема, но ще го оставя за след като свърша един материал за "Мениджър" относно съвременната ситуация в музиката (музикални компании, интернет, такива неща). Поне планът е да го пиша, още нямам срок, да видим.

Не знам дали музиката е възникнала преди словото, защото "музика" в смисъла, който влагаме ние в понятието, не са птичите песни сами по себе си, а нашето осъзнаване на птичите песни като музика. Което не знам кога се е случило (имаше, още я имам, чудесна книга "История на музиката в картинки", която горещо препоръчвам). При всички положения аз съм повече книжно-словесен тип, но смятам да дълбая в музиката още и още. Дали мисля, че ще ми омръзне - едва ли. Съумях да съхраня способността и най-досадния шлагер да чувам като за пръв път (освен в случаите, когато съм в "настроение" и просто ми доставя удоволствие да мрънкам, да се заяждам и да роптая. Което не е много рядко напоследък). Ако нещо ми липсва, това са хора с любим стил, слабо познат за мен, които да ме въведат в нещата. Такива хора са рядкост, защото не стига да кажеш "Ей, тая група е много яка, чуй я непременно", а трябва да имаш умението да подбереш точно парчето или факт, които да заинтригуват ухото. Казвала съм го и друг път.

Дълбоко уважавам музикантите и ми е мъчно, когато някой талант зареже попрището си, поради каквито и да било причини. Може би моят отчасти "научен" интерес към музиката й пречи да се изхаби? Не знам. Може би интересът ми към всяка област на изкуството, любопитството ми към творческата страна на Човека помага? Сигурно. Може би има пръст и желанието да ставам все по-добра в това, което правя? Съчетанието, че пиша за музика?
Тъжното е, че има толкова малко хора на такава вълна. Втриса ме, когато попитам: "Каква музика слушаш?" и отговорът е: "Ами всякаква." Какви книги четеш? Ами интересни. Какво обичаш да ядеш? Бе там да се нахраня с нещо. И аз си купувам полуготови храни, разбира се...

А дори и хората, с които можеш да се разбереш, постепенно се превръщат в хора със следните отличителни черти:

- не слушат, а говорят, опиянявайки се от своето красноречие и/ или своите познания;

- твърдят (и си вярват), че са много толерантни към другите;

- събират се в събота (за да не са другия ден на работа) и пият много, ама много;

- говорят все едни и същи неща;

- говорят с авторитет и апломб, който има покритие, но е досаден;

- към 2 часа дори и аз, с моя преблаг характер и нескончаема толерантност, вече се отегчавам (не съм изпила съответстващо количество алкохол) и ми става жал.

Не знам за мечтите, но жужащите думички, като желанията, живецът и животът поизбледняват така.

Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

Един зимен ден по шосето

Кучетата, както и котките, имат най-изумителни начини да спят. Друго си е, като си качиш краката на врата или си завреш носа в петите, нали. Дара спи на съвършен кравай, а Весна, бялата гръмогласна котка, се опитва да ме убеди, че точно в този момент трябва да излезе от стаята. Което е трудно, защото - незнайно как - тия джувотни са потрошили вратата на кухнята. Прибирам се днес сутринта и долната й панта дала фира. Не знам какво са правили, люлели ли са се на нея, какво ли... Те котачките вярно я ползват за трамплин да се катерят по горните шкафове и редовно може да получиш котка по главата си, ако рачиш да затвориш кухненската врата без да погледнеш кой упражнява еквилибристика отгоре й, ама все пак... Научили са се да преровят всички шкафове, които могат да отворят (а вече отварят страшно много, не ги спира ни магнит, ни бидон "Горна Баня" отпред), за да търсят храна, ама аз съм хитър и затварям храната или във фурната, или в хладилника и така я спасявам. За сега. Такива ми ти работи у нашенско. А Дара вчера я прибрах от хотела в с. Лозен, където беше временно, докато аз временно не бях тук. Брат ми я закарал и после си заминал за Бургас барабар с ключа от колата и аз трябваше да я прибера с подръчни средства и материали.

Село Лозен е моята Тера Инкогнита. Казано по друг начин - хал хабер си нямам къде се ситуира в пространството. Чувството ми за ориентация сигнализира, че е някъде отвъд и че има някакво поле между моето село - четвърта младост - и това, прекосимо лятос с цената на няколко часа и кило тръни по кучето. Обаче зиме - цък. Затова обръщам поглед към моторизирания транспорт, не-личен. Маршрутка 42 бясно се носи по сивото Цяриградско, изръшква Герман и влиза в Лозен. Подминавам отбивката за хотела, защото не знам изобщо къде е, а когато питам шофьора, той любезно ми казва, че сега като завие да се връща, ще ме остави. Супер. Сядам и чакам. Той, типично по маршруткаджийски, нон стоп говори с колеги по джиесема. В резултат към Герман (защото го познах, нали преди малко бях там) разтревожено го питам "Тоя хотел не беше ли в Лозен?" и той притеснено се плесва по челото (образно): "Аз се заговорих и забравих..."
Обади се на колегата си и ме стовари на Враня, айде ловим маршрутката в обратна посока, която беше вече инструктирал и айде пак, през Герман за трети път. Не знам какво са се инструктирвали, обаче този също щеше да подмине хотела. Добре, че аз вече бях научила къде е, так си го спрях.
Хората в хотел "Чопър" са много любезни, ама повече кучето си там няма да дам. Елементарно е - сетерите не обичат да остават сами. Ако има нещо, което им къса сърцето повече от това, че си купил кренвирш и не си им го дал на мига, то това е да ги оставиш сами. А в този хотел кучетата са в боксове на двора, самички в това мизерно пространство. А, не. Никога повече. Дара пощуря от радост, въргаля се в снега, търча като изоглавена, изобщо пълна програма. Натоварихме се после на абсолютно раздрънкания червен икарус на автобусна линия номер 5, който дрънчеше и трещеше като бръкмата на последния некадърен писар в Ада, и слязохме на Печатницата (нали така й викат на спирката на Цариградско над разклонението за Дружба). И оттам, бавно и кално, до Младост 4 пешачката. Взе ми се здравето. Не стига отвратителното време, калта, колите и неприятелски настроените улични псета, ами има и разни добри улични-блокови, които просто не искам да виждам. Тръгват към теб с безпределно доверие, завъртели опашка, свикнали, че хората ги хранят. Една майка с провиснали до земята цицки и окървавена лапа, от която оставаха яркоалени следи, куцайки, с най-милия израз на муцуната си, тръгна след нас към улицата. Кое куче по-напред да гледам да не сгазят колите. Трябва да е забранено със закон да има бездомни кучета. Те по-малко и от хората са направени да живеят на улицата. Кучетата нямат работа там. Не трябва да има кучета в града, които си нямат дом и не са обичани.
Прибрахме се, обущарят ми е запразнил, без да счете за нужно да остави бележка до кога няма да работи и оставам без обувки за Нова година. Какво обикаляне ще пада днес, а как мразя точно преди празници...

Apologize

Има една не-музикална телевизия, която се нарича Вива - просто там между дебилните реклами за рингтонове от време на време пускат музика. А сред тази музика от време на време има нещо слушаемо. Случайно чувам как се представя "новата песен на Тимбаленд feat. One Republic".

А, викам си, що за животно е това? А то какво се оказа, човекът взел песента на момчетата, пипнал я тук-там и сега просто я представя, но явно името му е по-вървежно, та някои направо му я пишат негова. И вече бях готова да се настроя анти-Тимбаленд, нещо много почна да се показва напоследък, и си изнамерих оригинала на песента. Еми, не мога да си кривя душата, тоя човек знае какво прави. Без да я променя изоснови е направил къде-къде по-добра версия. Само старият клип ми харесва повече:

Коледна порция Шрек

Много харесвам анимациите за Шрек и затова още не смея да гледам третия филм - всички казват, че бил много зле...
Коледно обаче излезе една половинчасова история за телевизията - "Shrek The Halls", на която много се смях. Има я в Ютюб на три части, ако не ви се занимава да дърпате от торенти, поствам първата част:

Весели празници

Да пожелая много хубаво изкарване на Коледните празници. Аз се надявах на бяла, снжна Коледа и затова се занесох в Мюнхен, а то какво се оказа - нито една снежинка, за сметка на това е много студено и на всичкото отгоре вкъщи няма келява украса. Хич нещо не го улавяме коледното настроение. За щастие си почивам като никога до сега - ям, спя и гледам филми цели два дни. Хубавото е, че из града има коледен дух, а и направихме културно посещение на близкия Залцбург, където имаше някакъв хилав снежец, а къщата на Моцарт се оказа доста голямо разочарование (освен това не можеше да се снима вътре. Не, че имаше какво. Сигурно за това не дават - да не се види, че няма нищо). По-подробен бюлетин в някой следващ пост. О, забравих още нещо - немците не пускат нищо чуждоезично по кабелната си телевизия, а аз немския така и не научих. Очертават се ама и празниците....

Копче за сън

Копчето ми за сън сигурно ми е жестоко обидено, защото пак оплесках нещо сроковете и се наложи да будувам цяла нощ. Поне беше интересно. Толкова е патетично на моменти да се гледа документален филм за социализма, правен от американци, бяха му издокарали и финал съвсем в тон, ще постна може би после. Докато си пия кафето обаче и се чудя как още не са ми окапали вкочанените пръсти ;) 
да напиша за едно чудесно филмче за много малки деца.
Блогър е отвратителен! Едно, че си е навил на пръста, че комбинацията Контрол+Шифт, която Аз изпозлвам за смяна м/у кирилица и латиница, той я разбира по негов си начин и редовно ме вбесява!

А и незнайно как решава да тегли по някое време едни свръхдълги редове и ми иде да го фрасна с нещо, стига да му намеря витруалното теме!!!
 
Анимацията се казва "Maisy"
(ето, за да мина на латиница се наложи да мина през визуализация, 
глупав, глупав! и разбира се, пак почна да чупи линии! бъгав! бъгав!)

Ох, няма явно да обяснявам за мишката Мейзи, ако минават от тук учители на малки деца или майки на такива, мисля,че може да да им послужи филмчето и сайтовете са с доста полезни ресурси.
Добре, блогспоте, предавам се!

Един прозорец още свети...

Четири часът. Всъщност вече минава. Ставам случайно да се поразсея, преминаването от една задача към друга винаги е трудно. Импулсът, че работата е свършена и иде заслужена почивка трябва да се потисне и да се започне следващото задание. За целта се използват разсейващи механизми, като ровичкане из интернет, въртене на едно място, тип "шаване", измиване на чинии или зареждане на миялна машина, както и всякакъв род дребни домакински работи, ограничени в пространството около работно място (тоест плочките в банята няма да ги огрее точно сега), правене на какви ли не сортове кафе и прочее. И ядене на сладки неща, ако са в наличност.

На дневен (ако не е още дневен, след час-два ще стане) ред е мляко с нес. Кутията мляко в хладилника до прозореца и погледът ми се зарея някъде в тъмното зад прозореца. Всъщност не е тъмно. Отсреща мижат няколко прозореца. Чудя се. Четири - това е едно такова никакво време. Дали са станали хората толкова рано за работа, толкова късно да са се прибрали или и те като мене си работят цяла нощ? Има бяла неонова светлина като от кухня, има топла оранжева, ярка жълта, а има и приглушена с опулено синьо телевизорно око. Опитвам се да разгадая къде какви хора има и какво правят. Може да им е скучно, може да не си доспиват, може да закъсняват със срокове и да им е ужасно напрегнато, може да тъгуват и да не могат да заспят, може сън да не ги хваща от други причини, може просто да имат една вечер, в която са решили да стоят до късно и просто ей така, да гледат телевизия, може... може... Може да пишат, да рисуват, да готвят, да перат, да чертаят, да топлят сънено шишето с млякото, да се тревожат за болен, да пушат след секс. Може да пекат баница, да довършват приятелски запой, да ближат рани, да избиват комплекси.
Имам един бинокъл, с който дебна птици лете, въоръжена с определителя. За разстоянието на което са блоковете, все ще ми свърши някаква работа. Но изобщо не съм изкушена да го взема. Имам си мой, идеално преносим бинокъл, с който гледам и виждам където и каквото си искам. Имам си и филтри за него. Тази нощ съм сложила един, който прави всички прозорци да светят в по-топлата гама и пълни будните стаи с по-безгрижни хора, отколкото може би са. Ще ми се някой път, както съм се залепила на стъклото, (защото не може да стане, когато гледам отдръпната, подпряла се на кухненския плот) или когато съм отворила прозореца и съм се облакътила на рамката, да съзра някоя фигурка в отсрещните светли очертания. Понякога има - тъмен силует със сигналната лампичка на цигарата. Да съзра силует и да отгатна някак, че ми се усмихва. Може и да помаха, за по-лесна комуникация. Няма ли да е чудесно - ще сме като два обитатели на две отдалечени звезди (хайде да е по-реалистично, планети), които си махат по съседски при перигей на орбитите. Не. При както се нарича точката, при която орбитите на две небесни тела са в максимална близост. Как сте, как сте? Захладня тази нощ. Имате право. Да не забравите да почистите вулканите. Благодаря, благодаря, непременно няма да забравя. И после планетките се отдалечават и се стапят в светлината на изгряващото огнено слънце.

Шекспир аламинут

Уилям Шекспир.
Чувала съм го с ударения на "я"-то. Дано не го чуя с ударение на "и"-то във фамилията.
Из софийските театрални сцени са поставени известен брой негови пиеси, за голямо мое съжаление вече не се играе "Бурята", която бихме използвали за иделаното въведение, решим ли да започнем нашата програма "Опознай Уилям, за да го обикнеш". "Ние" сме аз и Д'Артанян, възмутени от словата на Атос, че не харесва г-н Шекспир. И вместо да я убием с присмех, ние, по девически благородно, решихме да й разкрием света на този мистичен господин.
Кратък обзор на пиесите (без претенции за изчерпателност), поставени у  наше село.
Отписваме "Бурята", както казах.
Прясно-прясно е "Комедия от грешки". С източен (от изток, а не изтънен) привкус, от което не страда никак даже. Не съм сигурна дали е много добра постановка или се върти около средното ниво, защото я гледах на предпремиера в Армията в един безхаберен ден, когато бях силно некритична към света около себе си. Я да видим какво съм писала по неин повод?
Пак в този театър вече десет години шества "Много шум за нищо". Влюбена съм в този спектакъл, гледала съм го много пъти и въпреки че напоследък Иван Ласкин се лигави прекомерно и на сцената не излиза Стефан Вълдобрев, много съжалявам, че няма да мога да оползотворя поканата си за юбилея му другата седмица.
"Крал Лир" в Народния, разбира се. Каквото имам да кажа, съм казала, но да добавя, че много харесах постановката.
Имам чувството, че някъде се играят или са се играли до скоро версии на "Зимна приказка" и "Ромео и Жулиета", но не знам нищо от първа ръка (не съм ги гледала, демек).

Преди две седмици ми се наложи да превеждам кратки анимации от по 25 минути по 12 от пиесите на Шекспир. С оригиналния текст, тук-таме посъкратен, разбира се, с анимации от руски майстори, различни по стил във всяко едно - това си беше истинско пиршество. Не претендирам да познавам и половината от драматургията на Уилям, затова с удоволствие изгледах тези серийки. Много ми помогнаха в разплитането на "кой кой е" при събирателната комедия в спектакъла "Уилям Шекспир. Пълни съчинения", който препоръчвам с две ръце и два крака на всеки. Адриан беше писал, моето мнение е малко по-различно.

Да не се повтарям, но - анимираните пиеси и горната в Театър 199 са най-горещата ми препоръка към който е решил да прочете този текст и е стигнал до тук.
Благодаря за вниманието ;)

Мускетари в поли

Минава 4 часа сутринта и след като внесох малко ред в графика за следващите дни, мъничко си отдъхнах - не защото той е лек, а защото внасянето на ред носи известно (измамно) спокойствие. Сега остава да реша дали да поостана да поработя или да взема да си легна и да поработя утре. И двата варианта не са добри, но така е, като осъмва човек. За известно време разкошната традиция на моя мускетарски екип да се виждаме в събота се измести в петък. Което ми даде възможност да стигна до извода, че в петък по театрите дават предимно неинтересни (за мен) представления. Затова днес почти на сляпо се насочихме да гледаме "Четири чифта пагони" в Малък градски театър зад канала. Изобщо не бях чела нищо за представлението, освен, че е смешно. Закъснях, разбира се, защото е петък и трафикът е ужасно ужасен, но мускетар Д'Артанян самоотвержено бе купила билети и чакаше на студа. Залата на театъра явно е ремонтирана, седалките са страшно удобни и има много пространство (да вземе Сатирата да се поучи от колегите си), но изненадващо (отдавна не съм идвала) е някак по-ниска от сцената и това причинява известни неудобства.

Дори да не знаех, че пиесата е на Камен Донев, щях да разбера - личи си. На моменти актьорите играят като клонинги на Даскала. Скечова, свежа пиеса, не е нещо, което ще гледам втори път (особено при такава цена на билета), но никак не съжалявам за едното гледане, даже напротив - чудесна доза смях.

После се отправихме да хапнем, уж само за малко, а го откарахме до след два. Както казах и на тях, ще преживея без да се виждаме с моите момичета - мускетарки, но когато се видим разбирам, че срещите ни ми липсват. Радвам се, че са ежеседмични, някои традиции са разкошно нещо. След като закърпихме положението с трудовата заетост на Атос, моя милост и Д'Артанян единодушно гласувахме, че е време да поемем шефство над следващата задача, която бяхме започнали отдавна и замразили за известно време - колежката да се дипломира. Както каза Д'Артанян, конспектът за държавния изпит от година на година олеква, молекулярната биология вече не влиза в него (а ние нея я знаехме що годе добре), значи тамън му е дошло времето да научим систематиката (която доста ни куцаше). Приехме и проекторезолюции и по други едни въпроси, при което в един момент си заприличахме на копие на Сексът и градът, затова преминахме към по-други теми, а именно - родовата връзка и влияние между творчеството на Шекспир и сапунените опери ;), дискусия някъде след трите бири и преди кафето и тирамисуто. Или това, което в "Кривото" наричат "тирамису".

Да живеят моите момичета, мускетарки, колежки и прекрасни приятелки, очарователното въплъщение на любимия девиз "Една за всички, всички за една!". Понякога е не само чудесно, но и жизнено необходимо нещо светло и добро от детството да се окаже непрекъсната истина. Как беше, "Нейно величество, негово сиятелство, нашите любими дружба и приятелство..." Жалко, че Портос е толкова далеч в пространството, кой ли ден ще й се изсипем задружно на гости :)

Чаша вино

Или по-точно седем чаши.
Хвърлям от време на време око на един блог на любител на вината и докато се чудех дали да не участвам в една негова инициатива, взех, че участвах.
Своеобразна "дегустация" на австрийски вина в Wineforum (намира се до бившето Мачу Пикчу) - зачудих се какво бих правила там, но пък звучеше привлекателно и авантюристично за любител на виното от моя ранг. А моят ранг се състои в следното - като всеки българин перфектно правя разлика между бяло и червено, но като много малка част от българите не обичам червено, а бялото - ако може да е много сладко. Но пък ако правим само нещата, които знаем, че са в нашата област и ходим само там, където (смятаме, че) ни е мястото... сигурно животът ще е по-лесен, но така и така сме заживели в интересни времена, да се възползваме. Та отидох, беше интересно, приятно откъм компания, с точната доза обучителна част, опитах чудесни вина (както бе казал организаторът - от по-скъпа ценова категория, които не пием всеки ден - да, не всеки ден бих дала над 30 лв. за бутилка) и за пореден път се убедих, че червеното не е мойта бира ;) Но и че някои червени вина си ги бива. Харесах си и сладко бяло австрийско вино (над 30 лв. бутилката ;), което да прави компания на сладкото бяло, което си взех от Атина.
А сега да видим как ще ми се опре зимната депресия!
Когато си тръгвах към 11 часа вечерта - излязох от светлото, оживено помещение и потънах в лепкавата мъгливост и влага на Славянска и Левски, бе като прескачане от един свят в друг. От едно квадратче, в което лека вариация във формата на чашата променя значително аромата на виното, квадратче, в което имаш време да усещаш и даваш име на ароматите, които вдъхваш, към другото квадратче на мокрия паваж и слепите светофари.
Алиса играе шах.

Бързата литература какви ги ражда?

Понеже стана дума в коментарите.
Понякога, когато коментирам неласкаво някой автор, се намира някой да прецени, че го правя, защото завиждам на "успеха". Това, че аз пиша предимно поезия, а критикувам прозаик, сякаш няма значение. Но какво пък, всеки е свободен да мисли каквото си иска. На мен не ми харесва групичката "Бърза литература" и смятам в този самоцелен пост да го заявя, с ясното съзнание, че им правя и реклама. Същата, каквато направих на една книга на Парушев, когато може би бях единственият журналист, отразил премиерата в рамките на Панаира на книгата. Да, не се бях изказала позитивно, но бях писала поне. До този момент кликата просто не ми харесваше. Тома Марков ми е смешен, Парушев ме дразни, Стефан Илиев ми е жалък (защото в него има потенциал, но канализацията не е в ред), единствено Момчил ми харесваше, само че още не знам дали защото представянето на негова книга мина доста оригинално и интересно, или наистина текстът е добър - още не съм го чела целия. Но след споменатата премиера получих лично писмо от г-на Радослава (Ники, знам, че ти е писнало от тая история ;) ама да споделя с повечко хора), чието съдържание няма да засягам, само ще кажа, че натрапващият се извод бе - на голямото афиширано самочувствие на най-добри съвременни български автори критиката на нашето скромно специализирано онлайн издание не понесе, та се стигна до там голямото его да седне и да мисли какво да пише на таз нахална джурналистка, дето не я срам да пише лошо за нас. Като си толко велик, какво ти пука критиката, един вид си мисля аз?
Както и да е.
Може и да са добри писатели. Сигурно има нещо хубаво в стила/ текстовете. Но от външния им имидж ми се повръща. Пост модернизмът, момчета, отдавна замина, дори от нашите земи, с предпоследния влак се изниза, нарамил една бутилка вино, две газети със судоку и половинка суджук, за всеки случай. Да не говорим, че този така пърхащ стил, който са навлекли господата, преди десетилетия редица изтъкнати отвъд океански автори са го изнамерили, използвали, развили, разработили и преобърнали като ръкавица. Още ли минава номера с него да се свалят мацки?
Така. Мисля, че си заслужих едно питие следващия път, когато срещна някой от юнаците. Туй ако не е реклама, здраве му кажи.

Ден за почивка

Вчера, а като гледам часовника, направо онзиден, си казвам: "Аз мога или не мога" и обявих деня за почивен. Не, че сутринта не бях врътнала вече две образователни единици с учениците, но това не го броим. Просто реших, че няма да превеждам и няма да мисля за работа. По-точно, няма да мисля какво и за кога имам да свърша. Грабнах пинсетата и огледалото, да въведа малко порядък в тез писани вежди гайтанови, размазах се под душа, после едно гости по женски на Ели, после един театър, който се оказа и превъзходна комедия, после хапнах и после заспах. 
Чувствах се лека като перце от това, че мисълта ми съзнателно 
заобикаля тресавището, наречено "план-график", а именно - трябва да пишеш статия за театъра, трябва да преведеш тая книга, тоя филм, трябва да оправиш тоя куп неща за университета, да се обадиш на този, на онзи, на третия, на петия, да уредиш тези акредитации, да провериш, напишеш, свършиш... Съзнателното игнориране бе пълна почивка.
Днес, за сравнение, също почти нищо не свърших - помотах се малко, разхождах един час кучето, свърших няколко организационни дреболии, пропуснах един университетски ден, минах да взема касети за работа, да платя едни поръчани ДВДта, да помрънкам по време на "Лига на разказвачите" в Грамофон (ако още веднъж чуя, че Радослав Парушев, когото открито и отговорно заявявам, че не мога да дишам, е "лошото момче на българската литература", ще си направя ритуални оригами ;). Харакирито нивгаш не ми е било страст.) И през цялото време си мислех за статията, която трябва да напиша и филма, който трябва да преведа, за десетките неща за вършене утре. И изобщо не си починах.

На всичкото отгоре на тая Лига имаше един пределно симпатичен младеж, точно мой тип. Ама като си нямам грам идея как стават тия работи, тъй си и остана неосъществено нашето запознанство ;) И после - що си тръгваш сега? Ами - отвръщам аз - аз работя нощем... :-O Така де, ей ме на, чашата мляко с какао и я да видим сега лесно ли се пише за хубави спектакли. (Ако някой се интересува - не, много е трудно.)  

Раз, два, пълна кошница

Има хора, които могат да разказват толкова увлекателно, че да те пленят на мига и да те подтикнат да вършиш наглед безумни неща. Има хора, които са толкова склонни да бъдат пленявани и омагьосвани, че само се оглеждат за подходяща възможност, защото животът им се осмисля от такива безумни неща. Когато преставител на първата и представител на втората група се срещнат, не знам за първия, но втория потрива ръце и преминава в действие, след което се чувства много добре.
Пример: прочетох в блога на Алвин за една книга и написаното от Алвин толкова ме грабна, че тръгнах да си я поръчвам на прима виста, без да я взема първо от някой да прочета, да видя дали ще ми хареса. Ползвам услугите на Мобилис, много съм доволна от тях. Те да вземат да имат още книги на Уортън, аз да взема да си ги поръчам всичките. Клик, клик, готово. Седем броя. Едно от щастливите ми числа. Чакам ги до края на седмицата.
Чувствам се превъзходно. Дано и книгите ми харесат.
А преди няколко дни спорихме защо съм си купувала книги и най-вече - оригинални дискове. Сетих се в този контекст, но това е предмет на друга тема, че настроението й няма да е така лежерно.

My winter storm

Не, това не е пост за Таря или за Найтуиш. Седя и чакам ученичката ми да дойде и се ядосвам, че брат ми е оставил отворен буркан с туршия в кухнята, където за момента е работния ми "кабинет" и съответно цялата кухня мирише на оцет. Как ми се иска ремонтът на стаята-хол да приключи по-бързо и да си водя вече уроците в подходяща обстановка...
И отварям прозореца, за да намаля концентрацията на оцетени пари, а ме връхлита.... нещо. В първия момент помислих, че на светлината на уличните лампи виждам как вятърът разнася с бясна скорост талази мъгла, после, че е много силен дъжд, докато не осъзнах, че край лицето ми прелитат бесни снежинки. Тъкмо днес си мрънках наум, че само вали ли, вали, а сняг няма.
Може би утре този сняг ще се стопи, а може да стане голяма пречка и хората да не могат да се движат. Вторият вариант, колкото и да е бедствен, ми харесва. Ще си стоя в къщи и ще снегувам. Толкова обичам зиме да има сняг, много сняг, да затрупа и да имаш пълното основание да се сгушиш, да се покриеш, да се притаиш. Жалко, че не спим зимен сън - усещам как през зимата имам нужда от дебела снежна покривка, за да презаредя. Аз, която съм луда по лятото, обожавам зимата. Няма думи, или поне още не съм ги намерила, с които да изразя чувството пред покрито с непокътнат сняг поле, проснало се в замръзнала тишина до където поглед стига, пресечено едва забележимо от нечии птичи стъпки или заешки следи, пробито на две-три места от черни силуети на кльощави дървета с бели калпаци. И отгоре блести примижаващо зимно слънце. Безмерно спокойствие. Или пък се спуска синеещ здрач. Почти непоносима, просмукваща се самотна тъга. Понякога отминавам, за да остане непокътната белота още малко, понякога я набраздявам цялата - в зависимост от настроението. Но във всеки един случай снегът действа пречистващо, без празни приказки. Имам нужда от тази снежна покривка, миналата година в началото на пролетта, с която и без друго имаме обтегнати отношения, се чувствах изморена и мръсна.

Навън виелицата се вихри. Забелязала съм не само у себе си, че човек обича стихиите. Катаклизмите. Природната ярост. Дали ги обичам, защото мога да си го позволя, защитена от не-знам-колко камерната дограма и изолацията на покрива?

Йон, без кита

Може и да се казва Джон, но не сме малко хората, които сме решили да му казваме Йон и това си е. Малкият човек с големия глас. Това съм го чувала за доста музиканти, на прима виста се сещам за Дио, но важи с пълна сила за Йон Андерсън. Няма да се отплесвам в подробности, които ПР-ите явно смятат за важни, та разпращат преди концертите - къде отседнал, какво си поръчал за ядене, пък за пиене, пък какво искал, пък какво не искал... Осем часа на 14 ноември, зала "Универсиада" е смутително празна. Аз си знаех, че няма да има много хора, но все пак! Пространството пред сцената е заето от редове столове с кодовото име "оркестрина", където също присъствието е доста рехаво, но за мой късмет и удоволствие се намират неколцина приятели, заели ключови места на първия ред. Което означава, че ще мога да си седя там и да снимам, вместо да клеча или стърча като щъркел на първите песни. Обект на шегички е листа с надпис "Джейн Андерсън", положен на първия стол. Оказва се обаче, че именно там си седна жената на Йон - мило миньонче, която не свали очи от него през целия концерт и си припяваше песните му. Някак много мило ми стана.
Предвид че тя си седеше най-спокойно сред феновете, не бе изненадващо и че на сцената Йон излезе съвсем сам и така до края. Компания му правиха само акустична китара, миди китарата и пиано за едно медли. Концерт за глас. Толкова. Изумителен е, като начало, потенциалът на гласа на Йон, изумително е и в каква форма беше тази вечер. Гласът на прогресива, го наричат приятелите ми. Гласът на кристала, бих казала аз. Ако кристалът можеше да пее, сигурно би звучало подобно. С някакъв звънлив, фино режещ момент на ръба на възприятието, обгърнат от толкова звънкост и мекота, че ти иде да се гмурнеш в него. Както ти иде да се хвърлиш презглава в белите облаци, които се кълбят под теб, надникнеш ли през прозореца на самолета или изкачиш ли висок връх. Слънце до ослепителност, лазурност до главозамайване и разпиляващи се кристални трохи извиращо от глъбините на душата чувство. Ако някой реши да ме пита защо слушам "Йес", да си отметне някъде, че две трети е заради Йон.

Йон в дуетите, или по-скоро в съвместната си работа с Китаро и Вангелис, е гласът на простора. Сега оставяме за малко кристала и си представяме какво щеше да е, ако просторът имаше кристален глас. Щеше да е Йон. Иска ти се да летиш.

И така, хубавото на малкото хора в една зала е, че има голяма вероятност голям процент от тях да знаят за какво са там. Както бе и в случая. Откликът на публиката, според мен, зарадва Йон и се получи много хубаво двупосочно изпращане на позитивизъм. Може да звучи сладникаво, но ако някой ми каже, че няма нужда от позитивност и това са популистки глупости, ще го обява за лъжец или човек, който не е наясно със себе си. На моя отговорност.
Йон забрави веднъж текст и веднъж не успя да изсвири един пасаж. "Така е, човек трябва да се упражнява" - и се застреля с пръст. Хуморът е много силно оръжие. Чудесно обезоръжава.

И после остана и раздаде автографи на всеки, който поиска, размени по две думи с повечето и ги гледаше в очите, когато говореше с тях. Някои музиканти ги разглеждаме само като такива, защото като хора не са ни приятни. Йон е и разкошен човек. Спомена, че след две години може да дойдат с "Йес". И да не дойдат, това означава, че ще има турне и аз смятам да се занеса на някоя от датите.
Преди да посоча сетлиста, в заключение ще добавя, че ако имаше тълковен речник с аудио-визуални средства, към "ликуване" щях да сложа препратка към този концерт.

Jon Anderson Tour, Sofia, Universiada Hall, 14 November 2007

1. Yours Is No Disgrace
2. Long Distance Runaround
3. Time And A Word
4. Give Love Each Day
5. Starship Trooper
6. Italian Song
7. Richard
8. Sooner (работно заглавие на нова песен)
9. Buddha Song
10. Owner Of A Lonely Heart
11. Piano medley: Set Sail/Close To The Edge/Marry Me Again/
The Revealing Science Of God
12. Your Move
13. Wonderous Stories
14. Turn Of The Century
15. And You And I
16. State Of Independence
17. Roundabout
18. O'er

И малко лошо качество картина от края, като си говорим за глас, такъв беше гласът му на предпоследното парче:

Отломки

Разправят, че вещиците били най-опасни на Хелоуин. Хи-хи.
Мина-замина, вече не съм толкоз опасна.
Иска ми се да напиша постинги (публикации?) на доста теми, но вместо това трябва да пиша разни неща за не-виртуалното пространство.
Думата "virtual" означава и реален. Много подло.
Работя много по-добре нощем. Някак трябва да си настроя режима.
Няма да пиша нищо на тема "блогове". Пренаситих се да чета за това тези дни.
Започва "Киномания". Гледам по работа новия филм на Торнаторе и хем ми е страшно интересно, хем обезумявам, че няма да докарам превода на ниво блестящо съвършенство клас "секващ дъха", хем има някои моменти, които загатват, че филмът е гадничък.
Що ли ще да става?
И ей го на, сезонът на мъглите се задава...

Hi!

За известно време яхнах метлата в южна посока, изпращам на всички преминаващи оттук малко слънчево настроение :)

Формула 1

Престанах да следя активно Формулата, на която бях върла фенка, когато заминах за Франция - там нямах телевизор, а да следиш пресата просто не е същото. Надавах ухо само колкото да се порадвам на успехите на Шуми (на когото и до момента съм голяма привърженичка, да, знам, знам. Обаче!), да разбера името на някоя нова звезда, промяна в правилника или прегрупиране на конструктори и двигатели. И така няколко години, докато снощи не се оказа, че финалът Бразилия се очертава вълнуващ - от сума ти време до последния кръг не е ясно кой ще е шампион. И се наредих да гледам, като веднага метнах око на Хамилтън - падам си по рекорди аз, а и момчето кара добре. Освен това откакто Вилньов не успя да спечели първото състезание, в което участва, на косъм, ми се ще някого да го огрее нещо подобно изключително. Неясни за мен са разпоредбите са горивото в квалификациите и старта, явно пак са изменяли правилата, но ето, Луис тръгва втори, никак не е зле. Аз и Райконен (Kimi Räikkönen) харесвам - защото е финландец, защото изглежда така, защото е от Ферари и защото си заслужава да спечели. А Алонсо просто не мога да го дишам.
И - лош старт за Луис, после излиза от пистата и се намъква обратно на ужасно крайна позиция. Леле, ужас. Момчето се бори мъжки, обаче колата му прави технически проблем и... той все пак успява да продължи и дори да финишира на 7-мо място, като по този начин Кими печели шампионската титла (най-накрая!) само с една точка. Абе криво ми беше за Хамилтън.
Сега разследват екипите на BMW и Уилямс за по-студено гориво след състезанието, ако им дисквалифицират пилотите, ще стане интересно, но не ми се вярва. Едно е сигурно, от догодина засядам през неделя пред телевизора.

Като се върна от Гърция от "Далече" ме пращат да пообиколя и напиша за някои наши ски курорти. Защо някой не вземе да ме прати да пиша за някоя Формула, хич нямам претенции за пистата ;)

Никога в неделя

Ох, колко е студено навън. Някъде, някога в събота съм получила смс "Честит първи сняг", но аз тогава съм спала. Спах безобразно много часове, проспах съботния ден и нощ, но сега е неделя рано сутринта (или както казва баща ми, сабахлем рано призори ;) ) и варя кускус (онази, италианската паста, популярна у нас под това название) с мляко, което беше много традиционната ми детска закуска, в кухнята мирише на горещо мляко, захар, мъничко сирене, котките и кучето закусиха, навън вали ситна лапавица, покривите на колите са бели, полята край Бистрица и Малинова долина са бели, Витоша е в мъгла, тук е топло, кучето спи.
Няколко часа по-късно нищо вече не е бяло и след разходка из пътеките над Пасарел е време да поработя, но никак не върви по следобедному.
Вчера завърших един филм за Седмицата на гръцкото кино в Дома на киното. Казва се "Никога в неделя" (Ποτέ την Κυριακή) с Мелина Меркури и Жюл Дасен. Едва ли някой се сеща за филма, но песента от него "Децата на Пирея" печели Оскар и е достатъчно известна (повече с варианта си "Текила, сеньорита, бонита" и т.н. ;) ). Черно бял филм, по легендата за Пигмалион. Филмът е много приятен - проститутката Иля в Пирея е красива и независима, не определя твърда цена, но си ляга само с когото хареса. По едно време идва американецът Омир, който е философ (бррр!) и вижда в нея изгубения блясък на Древна Гърция. Решава да я пресъздаде (разбирай - образова), за да стане тя съвършена. Има още няколко паралелни сюжетни линии и е много свежо. И не е така тъжно като легендата за Пигмалион и Галатея. Препоръчвам го, а ето и въпросната песен:

Сбогом на оръжията, Вчера

Бях прочела в блога на Алвин за книгата "Вчера" и тъй като филмът ми е особено любим, а и не съм чела нищо на Владо Даверов , немедленно я закупих и изчетох още по-немедленно. Достигането на информацията до тук обаче стана медленно, както често се случва, което едва ли е от голяма загуба за някого. Особено превид вечността и непреходността на изкуството.

Та много добре написана книга, хареса ми стилът, даже много ми хареса. Лекота на повествованието и хитри диалози, една вибрираща, почти жива атмосфера, осезаем младежки език - ще ми се да можех и аз така да улавям спецификата на говора, за да предам характерното за дадена група, пол, възраст.
Накрая ми стана много тъжно, значи - въздействащ финал.
Една неглижираност, непукизъм, с които се "споменават" дълбоките и важните неща и от това те остават още по-дълбоко къде в сърцето, къде в съзнанието.
Книга, която се поглъща.

А после довърших "Сбогом на оръжията", която влачих безобразно много време.
Реших да прочета нещо на Хемингуей, след като писах статия за любимите му барове (тя между другото излезе, първа публикация в "Далече", притурката на "Мениджър", добре се получи). Тъй като всичко на Ърнест се намира в семейната библиотека в Бургас, която в момента не ми е под ръка, аз своевремненно закупих единствената налична на първата попаднала ми пред погледа сергия за кашонна търговия негова книга, а именно гореспоменатата такава. (Някои хора сучат мустаци, аз суча изречения... Кой с каквото разполага.)

И се започна едно тегаво четене. Много трудно напредвах, а после изведнъж като стана лесно, та дори и интересно и не беше честно да завършва така. От друга страна нямаше как иначе да стане. Първи сблъсък с Ъ.Х. - по-скоро оптимистичен. Но с ръка на сърце ще кажа, че "Джони грабна пушката", също на антивоенна тематика, е в пъти по разтърсваща. Или по-скоро не, не е справедливо. Много по-осезаемо разтърсваща (това е онази въпросната книга, довела до песента "One" на Металика, сигурна съм, че е всеизвестен факт, но хем да не се мина да не го кажа, хем да не подценявам читателите си). Хемингуей вкарва една доза небрежарство (едва свръхдоза дори) и нещо много по-близко до английската невъзмутимост, което печели точки при мен. "Сбогом..." е твърда, зелена, със стиснати устни и добри очи. Така си я представям визуално. Отива американецът, пише се доброволец и се забива в Италия, където, офицер, командва санитарите, пие вино, хапва си и се задява с жени. Раняват го, лекува се, влюбва се, бие се, отстъпва през кални полета, за малко да го разстрелят и навсякъде в този свят има един ред, един отдавна загубен ред, а колко малко години са минали от тогава - става дума за Първата световна война. Леко, стегнато, небрежно, подредено, подострено и мъжкарско и хоп, вече му идва до гуша (пак спокойно, без ексцесии а ла "бате Арни побесне, ей ся ш'ги изколи"), дезертираме, вземаме жената, децата (проектотакивата) и опа - у швейцарско. Всичко това с естествената непринудена аристократичност на анлийски лорд, мажещ тъъънък слой масло върху препечена филийка, докато икономът му съобщава, че Темза тъкмо влиза в гостната. Хареса ми!

И сега какво да чета? :-O