Иракли, Емине, тия три неща

Важно! Следва пост тип: "Днес на обяд ядох супа, а след това спах."

Иракли е едно много хубаво място. Почти като онова моето край Алепу, което, както писах, е унищожено вече. Така че ще се радвам да се запази. Ако се построи нещо на Иракли, плажът ще се превърне в поредния по нищо неразличаващ се такъв в България. А сега е дълъг, широк, чист, с чиста вода, прекрасна гледка и рядко населен. Харесва ми.

И слънце, слънце, слънце...

Аз обикновено не изгарям. Едно че знам кога да ходя на плаж и много се дразня, когато ме карат да ходя там между 11 и 15 ч; друго, че косата ми пази гърба, трето, че знам как да ходя на плаж. Но днес по изключение се озовах там в 13 и след като хавлията бе постлана (брат ми пак е завлякъл моята, древна поизтъркана хавлия на корабчета), скочих в морето. Винаги стоя дълго, този път около час и половина. Сега имам тен на лицето и раменете, заради този престой, а най-смешното е, че от носа до ъгълчетата на устните се спускат бели резки - непрекъснато се смеех и там не успя да се поопече. За пръв път от години се плациках с нашите и беше ужасно забавно. Татко доошлайфа техниката ми на бруст, с кроулът се справям прилично. Друго нещо за пръв път - всеки, който е бил с мен в морето, е наясно с трите ми забрани - не ме пръскай или карай да се намокря - потапям се, когато реша, може и след час; не използвам дюшеци, топки и прочее надуваемости; не се катеря по хората и не скачам циркаджийски във водата. Е, плувах малко с дюшека на мама и се учех да скачам във водата от раменете на татко (да, не съм на 5 години и тежа ... колкото там тежа, но въпреки това!). Това едва ли ще се случи пак и ми беше страшно хубаво. Няколко медузи, никакви водорасли (ако не броим косата ми, която щом се освободи, се мота наоколо като морска трева), нито един облак, малко хора, зелено и синьо, зелено и синьо, зелено и синьо и малко бял пясък.

Ето ме у дома.

От водата нещата изглеждат по -различни. И брегът се вижда от друга гледна точка.

Един бърз поглед към Емине. Пътят до там е все така разбит, както беше през 2002-а, когато бяхме на лятна университетска практика в Дружба и бях хванала един младеж да ми изпълнява капризите (та покрай мен и на приятелките ми, с които съставлявахем Тримата мускетари тъй наречени, единствените ми приятелки-колежки, неразделни по изпити и прочее. Ето ни, лошо сканирани, млади, баш на носа:


Пусто и диво, морето се е вдигнало над хоризонта и върви към небето, малкото бяло фарче зорко се охранява от някакъв чичка, преди военните ни пуснаха да минем, сега ги няма и чичката е по-зъл и от Цербер.
Гледката оттам:


и гледката натам:


Край пътя крави се катерят по скалите и пасат клонки - без майтап.

Лягам си и - това е щастие - забравеното усещане, паметта на тялото ми - отново чувствам люлеенето на морските вълни. Физически. Оставям за утре материала, който трябва да напиша (баровете на Хемингуей, а сега де) и отивам да поплувам. Лека нощ, изпращам на всеки най-най-хубавите си мисли, усмивки, слънце и щастливи мигове от днес. (Да не се чудите после за сънищата ;) )