сряда, 13 август 2008 г.

Book of ages

Пак е сто часът, а аз разглеждах едни стари снимки и се замислих.
Пет-шест години назад. Освен, че косата ми е била по-хубава и по-дълга, формата на веждите ми малко по-друга и бижутата ми по-различни, като че ли няма друга разлика. Освен това, за себе си, съм вътрешно убедена, че като основа не съм се променила и на йота. Е, станала съм малко по-горчива, доста по-тъжна, много по-целеустремена, в пъти по-нервна и в същото време доста по-спокойна, ако можете да си представите съчетанието. Постигнала съм един куп неща, които в зависимост от гледната точка са много/ големи или малко/ малки. Не ме плаши, че полагам повече грижи за лицето и тялото си - винаги съм обичала да полагам грижи за какви ли не неща. И от години съм убедена, че - ето на, това съм аз и толкова.
Гледам снимките, опитвам се да се погледна отвън като поведение и изразяване на себе си и ми се струва, че нещата са различни. Ние сме две различни жени и който е харесал едната тогава, може би изобщо няма да хареса тази сега. Въпреки че аз/те се смятаме за едно и също, 100% непроменено, монолитно еднакво, съществуващо в пространствено-времевия континуум.
И за пръв път от много време се чувствам неловко. Не на място. Уплашена. Не знам какво да правя. Отвратително е да не знаеш какво да правиш. Да не знаеш какво решение да вземеш. Аз ли съм, или не съм? Защото, искам или не, а аз по-скоро искам, животът ми се влияе много от "другите" хора в него. И ако моето "аз" такова, каквото си го виждам сама, си седи в стъкленичката, а това "аз", което виждат те, вече е отплувало надолу по течението, как да го стигна, дали да го стигам и какво да го правя, като го настигна... А и не по-малко важното - а дали е така? Кой ще ми каже?

Няколко дена на Каваците (първият ми къмпинг на море в живота ми - като си от морски град не се блазниш толкова от такива приключения) в компания на много по-малки от мен хора и вътрешният ми свят се разбълника като морето през август. Свикнала съм с компанията на хора предимно по-големи от мен. Изведнъж попаднах на други - изобщо не са толкова различни, просто са забавни по друг начин, което може дори да не е от няколкото години разлика, а от средата и характерите, на повечето изобщо не им личеше някаква разлика с мен, но един-два момента ме хвърлиха в сериозен размисъл.

До каква степен осъзнаването на възрастта влияе на отношенията ни? Кога и дали забравяме за разликите? И ако ги забравим, няма ли риск да изскочат коварно някой ден, точно в най-неудобния момент? Как можеш да се видиш през чуждите очи, които са в твоето "назад" във времето, след като цял живот си свикнал да гледаш "напред"?

2 коментара:

  1. Точно така съм се чувствала понякога. Все по-често се случва :) , но аз май съм по-голяма.
    Много ми е приятно да навестявам твоя блог :) Тук намирам мислите си понякога :)

    ОтговорИзтриване