Не знам как се присетих за албума "Tyranny of Souls" на един певец, наричан галено от мен Брюс. Албумът ужасно ми харесва, но не си го бях пускала от има-няма три годинки. Няма как, свързвам Дикинсън и Мейдън с едно същество от мъжки пол, което ми отрови живота (разбира се, ще призная, че съм имала и дивиденти от познанството ни, боже, как хубаво и проливно вали навън...) и всъщност ме запозна с творчеството на гореизброените. За да подкрепя теорията за EICTE - ден, след като ми се дослуша албумът, се разминах с въпросното същество на входа на един мол и това до някъде катализира написването на този постинг.
Просто не става така.
Не върви някак след всичко, което се е случило - а то няма нужда да се описва, случвало се е милиони пъти в най-различни варианти и е втръснало на всички, та дори може би и на участвалите в него - да установиш едно, условно да го наречем, примирие във войната на чувства. Хубаво, равно, спокойно време, с всичките му малки изтъквания, атаки, парирания, редки изблици великодушие и дълги периоди безразличие. И тъкмо, когато отсрещната страна е решила, че нещата са стабилизирани, да направиш някоя простотия, от тези, които в твоите очи може би са най-правилното нещо на света, но отстрани изглеждат като пристъп на циклофрения. Меко казано.
Както не върви да твърдиш, че си умел манипулатор, а после - че си разбрал истинската същност на някой (с когото си делил - до колкото си допуснал - живота си) от 2-3 часа на кафе с бегъл негов познат.
Може би върви да даваш обещание и да не го изпълниш. Но не върви да дадеш същото обещание втори път и да не го изпълниш. А после - и трети. Особено след като никой не ти вярва.
И не върви да правиш нещо, за което предишния път си се извинявал. Логично е то да прелее чашата.
И така нататък, и така нататък...
Но това - как да е.
И после се срещаме на луксозната летяща врата на мол-а. Ти носиш тъмни очила, както винаги, ти носиш тъмни очила дори когато няма слънце, този тип поведение, което аз никак не обичам. Аз много добре знам къде са очите ти и дори без да се замислям, по инстинкт, те поглеждам в тях, знам, че те гледам в тях, въпреки черните очила. И разбира се, че отмествам поглед, вече не заслужаваш да те забелязвам. А ти ми кимваш. Като на бегъл познат, като на случайна среща. Ха-ха. Ето това вече съвсем не върви.
Просто не става така.
Не върви някак след всичко, което се е случило - а то няма нужда да се описва, случвало се е милиони пъти в най-различни варианти и е втръснало на всички, та дори може би и на участвалите в него - да установиш едно, условно да го наречем, примирие във войната на чувства. Хубаво, равно, спокойно време, с всичките му малки изтъквания, атаки, парирания, редки изблици великодушие и дълги периоди безразличие. И тъкмо, когато отсрещната страна е решила, че нещата са стабилизирани, да направиш някоя простотия, от тези, които в твоите очи може би са най-правилното нещо на света, но отстрани изглеждат като пристъп на циклофрения. Меко казано.
Както не върви да твърдиш, че си умел манипулатор, а после - че си разбрал истинската същност на някой (с когото си делил - до колкото си допуснал - живота си) от 2-3 часа на кафе с бегъл негов познат.
Може би върви да даваш обещание и да не го изпълниш. Но не върви да дадеш същото обещание втори път и да не го изпълниш. А после - и трети. Особено след като никой не ти вярва.
И не върви да правиш нещо, за което предишния път си се извинявал. Логично е то да прелее чашата.
И така нататък, и така нататък...
Но това - как да е.
И после се срещаме на луксозната летяща врата на мол-а. Ти носиш тъмни очила, както винаги, ти носиш тъмни очила дори когато няма слънце, този тип поведение, което аз никак не обичам. Аз много добре знам къде са очите ти и дори без да се замислям, по инстинкт, те поглеждам в тях, знам, че те гледам в тях, въпреки черните очила. И разбира се, че отмествам поглед, вече не заслужаваш да те забелязвам. А ти ми кимваш. Като на бегъл познат, като на случайна среща. Ха-ха. Ето това вече съвсем не върви.
Е, мен дори не ме поздравява. Не да се прави на разсеян и да ме подмине - дори си направи труда да прояви това лицемерие. Просто не отвърна на моето "Здрасти", а погледът му мина през мен, сякаш никога през живота си не ме е виждал. В крайна сметка е въпрос на учтивост, на първите седем години, дет се вика. Каквато и омраза да чувстваш, и най-големият ти враг да е... Не го разбрах тогава, не го разбирам и сега. Но пък в крайна сметка никой никого не е длъжен да разбира. Толкова е простичко.
ОтговорИзтриванеНе знам, аз се чувствам длъжна и се опитвам. Може би това ме кара да го изисквам насреща си.
ОтговорИзтриванеА и при създалата се ситуация, след като се държах учтиво, дойде време да гледам през него - той сам си го постигна. Но като цяло е гадно, от време на време дори ми иде да му "простя" и да му драсна един ред какви хубави ревюта пише. Нали съм си такава добра вещица ;)