сряда, 9 април 2008 г.

Тя и той

Не знам как се присетих за албума "Tyranny of Souls" на един певец, наричан галено от мен Брюс. Албумът ужасно ми харесва, но не си го бях пускала от има-няма три годинки. Няма как, свързвам Дикинсън и Мейдън с едно същество от мъжки пол, което ми отрови живота (разбира се, ще призная, че съм имала и дивиденти от познанството ни, боже, как хубаво и проливно вали навън...) и всъщност ме запозна с творчеството на гореизброените. За да подкрепя теорията за EICTE - ден, след като ми се дослуша албумът, се разминах с въпросното същество на входа на един мол и това до някъде катализира написването на този постинг.

Просто не става така.

Не върви някак след всичко, което се е случило - а то няма нужда да се описва, случвало се е милиони пъти в най-различни варианти и е втръснало на всички, та дори може би и на участвалите в него - да установиш едно, условно да го наречем, примирие във войната на чувства. Хубаво, равно, спокойно време, с всичките му малки изтъквания, атаки, парирания, редки изблици великодушие и дълги периоди безразличие. И тъкмо, когато отсрещната страна е решила, че нещата са стабилизирани, да направиш някоя простотия, от тези, които в твоите очи може би са най-правилното нещо на света, но отстрани изглеждат като пристъп на циклофрения. Меко казано.

Както не върви да твърдиш, че си умел манипулатор, а после - че си разбрал истинската същност на някой (с когото си делил - до колкото си допуснал - живота си) от 2-3 часа на кафе с бегъл негов познат.

Може би върви да даваш обещание и да не го изпълниш. Но не върви да дадеш същото обещание втори път и да не го изпълниш. А после - и трети. Особено след като никой не ти вярва.

И не върви да правиш нещо, за което предишния път си се извинявал. Логично е то да прелее чашата.

И така нататък, и така нататък...

Но това - как да е.



И после се срещаме на луксозната летяща врата на мол-а. Ти носиш тъмни очила, както винаги, ти носиш тъмни очила дори когато няма слънце, този тип поведение, което аз никак не обичам. Аз много добре знам къде са очите ти и дори без да се замислям, по инстинкт, те поглеждам в тях, знам, че те гледам в тях, въпреки черните очила. И разбира се, че отмествам поглед, вече не заслужаваш да те забелязвам. А ти ми кимваш. Като на бегъл познат, като на случайна среща. Ха-ха. Ето това вече съвсем не върви.



 

2 коментара:

  1. Е, мен дори не ме поздравява. Не да се прави на разсеян и да ме подмине - дори си направи труда да прояви това лицемерие. Просто не отвърна на моето "Здрасти", а погледът му мина през мен, сякаш никога през живота си не ме е виждал. В крайна сметка е въпрос на учтивост, на първите седем години, дет се вика. Каквато и омраза да чувстваш, и най-големият ти враг да е... Не го разбрах тогава, не го разбирам и сега. Но пък в крайна сметка никой никого не е длъжен да разбира. Толкова е простичко.

    ОтговорИзтриване
  2. Не знам, аз се чувствам длъжна и се опитвам. Може би това ме кара да го изисквам насреща си.
    А и при създалата се ситуация, след като се държах учтиво, дойде време да гледам през него - той сам си го постигна. Но като цяло е гадно, от време на време дори ми иде да му "простя" и да му драсна един ред какви хубави ревюта пише. Нали съм си такава добра вещица ;)

    ОтговорИзтриване