вторник, 1 април 2008 г.

Вечният студент

Някога имах много интересна представа за студентството, породена от книги за студенти в Германия, дето се влачат в Алма Матер половин живот и са си много добре и обикновено се забъркват в разни неща, които карат други хора да напишат романи за тях и това се развива преди няколко века, нещо такова.
После имах двойна представа за въпросното - едната страна изпитана на собствен гръб, чужбинска, ксенофобска, уредена и логична, другата някаква мечтана, приела образа на покритите с патина зелени кубета на Ректората и романтична. Въздишах си аз, колчем се прибирах в България и минавах край Софийския - "ех...".
И нали всеки иска това, което няма, аз пък реших да направя нещо по въпроса и се бухнах право в лоното на въпросното СУ и даже направо в неговото БФ, което не е българска филология, а биологически факултет. Тук третата представа за студентството придоби реални очертания и размери, очарованието на Софийския спадна с няколко пункта, постепенно се вървеше към твърдото ми убеждение завърша ли, повече да не стъпя в БФ, но Ректората все още криеше очарование с тия кубета, които обаче все повече биваха покрити с меден оксид, вместо с патина.
В началото на текущата учебна година, след като до сега влизането ми в Ректората се бе ограничавало най-вече до дипломирането ми, когато се шматках с една от чисто новите (тогава) тоги, влязох там отново, за да си подам едни документи, после да платя едни пари, после да се запиша.
Тая представа за студентството вече не е представа, а осезаема реалност. Можело да бъде по-зле и от БФ (логично, нали БФ е част от СУ, на когото Ректората се явява нещо като родилни ясли, ама да се бях сетила, когато трябваше да мисля). Намираме се в учреждение с кодово име ФКНФ. Хм. Всеки да си го тълкува според настроенито. Тия кубета вече са само покрити с меден оксид, а аз ако доживея, ще направя една карта-пътеводител на вътрешностите на звяра Ректор-Ат, със специални обяснения под линия. И все пак ми е повече забавно, отколкото възмутено, може би заради достопочтената ми възраст, научила ме (чат-пат) да приемам по-леко нещата. Които, в по-голямата си част, са трагични.
Това нали си е моят блог? Я за секунда: "Абе как е възможноооооооо изобщооооо да стават такива неща, как съществува тоя университет, как съществува се сещам, ама все пак сме 2008-а година! Ужас, ужас, ужас!"
Кратък изблик, не обръщайте внимание.
След 10 взети изпита от първия семестър , низ абсурди и шепа полезни неща, се оказва и че ще получавам стипендия (леле каква съм съвестна ученичка), а и за обмен по програмата Еразъм се класирах и ако не се разколебая, ще ида догодина в Бордо. След бургундското в Дижон преди 10 години е време да сменим виното :) Да не си помисли някой обаче, че по тези въпроси някой се бе засили да дава яснота, да публикува информация и прочее? Случайно разглеждам сайта на ВТУ - добре де, как може да е в пъти по-информативен и приветлив от този на СУ??

И какво исках да кажа всъщност - каквото и да правя, както и да го въртя, този студентския дух, който си го представях, леко академичен, леко бунтарски, така и не го заварих, където и да обикалях. Все ме изпреварва с едни гърди и изфирясва яко дим.


5 коментара:

  1. Мълчим и плачем.
    Марш в Бордо, фея с феите зелени!

    ОтговорИзтриване
  2. Ех, СУ, ех БФ!
    Години минаха от както излязох от там! Твърде много години :-(, да не повярваш чак, че е възможно времето да бърза така!
    Големи номера върти това пусто време! Преди месец ходих в родния БФ, този път в ролята на ръководител на дипломант (мъко моя!). И ми стана едно милно, едно хубаво... Ходех по коридорите и се радвах на спомените - прахта, трупана с годините, си беше на същото място, лампите, които и по мое време мигаха, продължаваха да се държат по същия начин, дори растенията по прозорци и ниши си бяха същите! Единственото ново, което забелязах бе в преподавателите - не знам как е възможно, но нивото им за тези 10 (мъка!) години, беше паднало още по-ниско!
    Ех, мили, родни БФ!

    ОтговорИзтриване
  3. Студентство, дързък и закачлив дух, вечния студент - "Пясъчни врати" на Зелазни, ако не си го чела.

    Лично за мен, книгата е извън топ 10 на този автор, но той така или иначе е много силен, така че горното нищо не значи, вкусове всякакви, а и не на последно място, 2-3 часа време не е голяма загуба.

    Кратко ревю от непомня къде беше:

    Работата е там, че, освен многообичната на Зелазни гледна точка от първо лице, тук всяка глава от повествованието започва със своя край, след което се разкрива връзката й с предходната чрез спомените на главния герой, които в голямата си част приличат на deja vu. Разбира се, темата за вечния студент не е особено оригинална понастоящем, особено в онази й разновидност "богат роднина, оставил наследство, за да учи; как да се предпазим всячески от завършване?", но за времето си ("Пясъчни врати" излиза първоначално като подлистник в списание "Аналог" през 1975 г., издадена е като отделна книга на следващата година) сюжетът е бил новаторски. Разбира се, не е за подценяване и факта, че е посветена на един от класиците в жанра – Айзък Азимов.

    A

    ПП. Разкажи ми за Дижон :)

    ОтговорИзтриване
  4. Тц. Няма да се разберем така:)
    Ех, Ректората, ех, ФКНФ, ех, Гълъбарника!
    Когато в първи курс през 1991 г. отидох на откриването на учебната година в Аулата, някой каза, че СУ бил светиня и храм. Аз взех, че повярвах - да, бях впечатлена от старата сграда, от огромните библиотеки, от чаровния вътрешен двор (тогава нямаше кафета, само книжарничката в будката). FFS (това не е име на факултет), бях впечатлена дори от мрамора.

    Бях се отнесла крайно несериозно към средното си образование и реших да не правя така с висшето. Ходех редовно на лекции и упражнения, дори когато имах усещането, че ме бива повече от преподавателя, киснех в библиотеки (моля те, иди в Британския съвет на 5 етаж и ми кажи не е ли страхотна - със стълбичките и книгите покрай парапета... невероятно беше), не че съм била кой знае какъв зубър;), но обичах следването си. Преподаваха ми велики хора като А. Шурбанов, Кръстан Дянков (бог да го прости) и А. Данчев (и него). Беше ми интересно да уча това, което учех. Беше ми кеф дори да бягам от лекции и да ходя в кафенцата на Шипка с изглед към Докторската градина.

    Въх, прекалих, извинявай:)

    ОтговорИзтриване
  5. Хей, Nousha, защо не си признаеш, че въпреки всичко е хубаво да си студент;-)
    и че с пълна сила важи фразата на Пух Мечо: "Колкото повече - толкова повече"

    Горан

    ОтговорИзтриване