Гершуин и други подобни

В петък слушах едно разкошно изпълнение на Гершуин - "Концерт във фа за пиано и оркестър" в зала България, солист беше Людмил Ангелов. Наистина свири разкошно този човек, а като добавим, че аз не си падам много по Гершуин, а се възхитих, става ясно колко е добър. Слушам много класическа музика, но диск на Гершуин не бих си взела - не е точно мой вкус. За сметка на това изсвирен на живо е вдъхновяващо изживяване. Както и повечето класика, между другото. Обичам да седя и да гледам музикантите, затова и когато ходя на опера обичам да сядам на първия ред (не съм го правила в Софийската, но в Бургаската се случваше редовно) и да гледам в оркестрината. Представям си музиката в главата им, понякога се отплесвам и си мисля за живота им, за ежедневието - и винаги се сещам точно за романа на Богомил Райнов "Черният лебед" - за репетициите, за това какво ли изпитват, когато свирят, когато репетират, когато разучават ново произведение, когато свирят някое за стотен път, когато се карат помежду си, когато са част от оркестъра, когато са солисти... Интересно ми е. Мисълта ми много скача, когато слушам класика, освен, ако не съм задълбала в произведението, а това, да си призная, не се случва винаги. Мисля си и за начина по който четат нотите, как аз чета нотите, как различно възприемам нещо, когато го слушам и когато съм го разчела и зрителната ми памет наслагва върху останалите усещания и нотописа, какво ли си мислят за композитора, за талантите и за гениите, гледам как движат ръцете си, как са изправили гърбове, как са скръстили крака, как подхващат инструмента, с какво са облечени, как си правят знаци понякога, мисля си за по-малко използваните в оркестъра инструменти - какво е да решиш да учиш за арфист, например...
Залата беше препълнена и след края на концерта овациите просто не стихваха. Людмил Ангелов изсвири два биса, на първото не чух името, а второто беше "The Man I Love", което си харесвам така или иначе. Във втората част оркестърът се справи чудесно с Дворжак и "Из новия свят", но и Дворжак не ми е от любимците. Просто беше крайно време да послушам класическа музика и то пиано.
За съжаление не бях разбрала, че по това време на площада, заради 9 май имаше концерт, на който са свирили моите любимци от Би-2. Сигурно друг път няма да дойдат в България, а аз да не разбера изобщо! Страшно ме хвана яд, когато разбрах. Ама страшно!
За сметка на това се забавлявах допълнително да дебна ръкоплясканията в зала България. Хората се научават, или може би този път в залата бе пълно предимно с хора, които знаят къде се намират. Плахите опити за ръкопляскане между трите части на Концерта на Гершуин бяха наистина ужасно плахи и бързо се отказаха от намерението си. Мнозина може би го смятат за снобско, но е вярно, че частите на едно произведение са органически свързани - нека приемем, че композиторът ги е направил три не защото са му плащали на минута, а заради формата и заради това, което е искал да каже. Тоест паузите се явяват нещо като поемане на дъх или като способ за разграничаване на две различни изречения, на две случки, на два разказа, на две настроения, част обаче от целия разказ. Не ръкопляскаме, когато някой разказва виц и направи драматична пауза за по-голям ефект, нали? Нито в аналогична ситуация, което чете разказ или стихотворение пред публика. В театъра публиката го прави доста често, но там е по-различно (аз не винаги съм съгласна с тази реакция).