Не мога да кажа, че не съм доволна, задето Манчестър Ю спечелиха снощи - не, че нещо разбирам от футбол, но съм си нарочила за любим английски отбор "Ливърпул" (по разбираеми причини) и ме е яд на "Челси" 
Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.
*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.
Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар