Търново, Ловеч, Туистед, WASP - I част

Миналата събота рано-рано се запътих към Централна автогара, за да хвана автобуса в 7:30 за Велико Търново. Времето беше просто чудесно, но аз не предполагах колко горещо ще е в пустото Търново, да му се не види. Бях си предвидила време да разгледам някои от местата, които не съм разглеждала там - ходила съм няколко пъти и вече си имам любими местенца, но още не се бях качвала на Царевец например. Целта на посещението всъщност беше награждаването от студентски конкурс за превод на поезия, в който, както се оказа, спечелих второ място (преведох три стихотворения за 5 часа общо, така че да речем, че за награденото съм отделила 2 часа, който е правил превод на стихове, ще разбере колко нищожно малко време отделих, така че и второ място си е направо чудо. Но нали винаги се сещам да седна да върша всичко в последния момент, а и не можах да реша кое от трите стихотворения - от английски, руски и френски да преведа, та подпуках и трите. Изпратих преводите точно в 23:56 на последния ден от срока ). Но преди да вляза за пръв път във ВТУ, имах време да разгледам Археологическия музей и Царевец.

Музеят много ме разочарова, ама много. Единствено копията на колоните с надписи в предверието бяха нещо по-интересно (оригиналите са пак в Търново, в църквата "Свети Четиридесет мъченици") - сещате се, "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него..."
Омуртаг.

Царевец
е друга работа, особено в този топъл ден, с прежурящо слънце, лазурносиньо небе
и малко хора за събота, тъй като беше работен ден. Камъните се бяха нагрели, заоблили гърбове, приканващи новите ми обувки да им видят сметката,
отдолу реката се влачи мързеливо с маслено зелено настроение,

навсякъде цъфтят като луди кестени и ароматни рози, от маслодайните - изобщо - разкош.
Ако човек си отпусне въображението, става чудно. Особено с Балдуиновата кула, която си е и доста страшничка за изкачване, малки стъпалца, теснички, покрай стената на кулата, над пропастта - вкопчих се в парапета и слизах бавно-бавно.

Номерът е да си намериш автентичен камък, защото много е реставрирано и е нововнесено, да сложиш ръка на него и да се заслушаш - с кожата си, със слуха, който чува морето, когато собствената ни кръв изнася симфония в залата на някоя раковина, с "вътрешното око", наречено въображение, което лично мен ме кара да потръпвам, когато чета някои исторически книги, с мъничката част от съзнанието, която те определя като българин, с мъничката част от мозъка, която пази "родова памет", заключена за логичното и разумно съзнание, четима само от връхчетата на пръстите при такова докосване, от крайчетата на косите, когато ги развява вятърът край някое тракийско светилище, от мимолетните клетки на кожата, която ги докосва небето над връх Вихрен. Примерно.

Разгледах, нямах време да мина през любимата Самоводска чаршия и "Стратилат", но на паметника на Асеневци имаше интересен фолклорен фестивал.

След като ме наградиха, се оказа, че се сдобих с огромен куп книги, които помъкнах с последния автобус към Ловеч. Там се убих да търся четиризвездния хотел "Президиум", но го намерих тъкмо навреме за пресконференцията на Туистед систър.