Песни и пляски, най-вече пляски/ На мъжете с любов

След шейсет и кусур години Ансамбълът за народни танци "Игор Моисеев" отново гостува в България. Аз, като виден любител на всичко (почти) руско и на танците по принцип, нямаше как да пропусна. Наистина чудесен спектакъл - шаренко, пъстричко, почти акробатични номера чат-пат, да съберат очите на публиката, железни професионалисти, широки усмивки, заразително настроение, залата се пръска по шевовете. Като отбелязка, мое лично мнение, разбира се - колкото и да се стараят, танцуват ли чужд танц, оставят си отпечатъка на нещо руско отгоре. Може и нарочно да го правят, но на мен не ми се нрави много.

Седя си и гледам как играят сиртакито и си мисля, че някак без душа го правят. Убедена съм, че това не е така, просто тяхната руска, така обичана от мен душа, не е като гръцката (не особено долюбвана от мен, но пропита с един аромат, който неделимо се вплита в летните ми вечери в град, където трудно можеш да намериш човек, който да няма няколко капки гръцка кръв във вените си). Широкото руско, славянско, на безкрайните степи, на огромните реки, на дъхтящата пръст и ронещото се жито (примерно) и обруленото от друг вятър гръцко, дъхтящо на солен прибой, маслини и мастика, скалисто парче земя, мъничка кръчмица край пристанището (пак примерно). За удобство на повествованието на останалите характеристики не се обръща внимание Ами не се получава, да те запали, да ти се забърза пулсът, да ти иде и ти да скочиш - не както като го танцува някой от тукашните земи.

Седя си, гледам си и си мисля - танцът е страхотно нещо. Родил се, за да изразява, дори и сега, фризиран, накъдрен, хореографиран, трениран и вкаран в коловози, той продължава да изразява същите неща. Те танцуват сиртаки, но ако си представим хасапико и още повече - зейбекико. Мъжки танц, който аз харесвам именно, защото откривам в него една същност на мъжа, която е над всичко, което можем да кажем и изпишем, и в същото време е много, много дълбоко. Тя говори на езика на онова, което наричаме мъжко приятелство, мъжка дума, на онова, което се крие на дъното на очите на мъжа, когато е наистина влюбен и наистина обича, на езика на топлите, големи длани, обвили ръката ти, на широките рамене, които се изправят срещу вълните и вятъра, на повдигнатите в обръча на прегръдка ръце, защитен зид срещу всякакви беди, на дишащите равномерно в тъмното гърди, на които могат да се опрат две по-малки длани като на земна твърд, заключили в себе си страхове, страсти, вледеняващи тръпки и бушуваща ярост, стичаща се като мед нежност и рошава безпомощност. Мъжът, който води, когато по-важното е да вървиш, отколкото да стигнеш, който се смее по-силно от слънцето и плаче като слънчево затъмнение. Дълбок, топъл, силен, истински, който превръща залитането в движение на танца, плясва радостта си на челото на земята и сдържа мъката в едно движение, в което се преместват звездите. Мъжът такъв, какъвто повече или по-малко, по-плитко или по-дълбоко, се крие у всеки мъж (но в един голям процент от случаите, за съжаление, бая кòпане трябва да падне). Груб, сприхав, нежен, ядосан, усмихнат, спокоен, протяжен като песен, стремглав като поток, стремителен и ленив, насмешлив, разтревожен, объркан и уверен едновременно. Хубаво нещо са мъжете, някои от тях, части от тях. Но затрупано под толкова много други, най-вече неприятни и най-вече други неща, това зрънце, костилка, плодче, юмруче е стиснато и диша едва-едва, на пресекулки. Понякога (у едни често, у други - рядко) се случва нещо, което го изкарва на повърхността, вятърът го отнася за кратко или покълва... и мисля, че този танц е такъв случай.
Наздраве, тъй да се каже!