Старите приятели

Говорим си по скайп. Аз имам някакви бегли идеи да отскоча до Варна. Тя ни кани - мен и останалите две от "Великолепната четворка" - да й отидем на гости още откакто се върна да живее там. Отидохме веднъж - на сватбата й.

Тя - една от нас, от мускетарките, единствената, напуснала златния кръг в столицата, за която винаги се сещаме, когато излизаме на нашите женски седмични събирания, на която все се каним да гостуваме, с която се чуваме от време на време. Времето минава, но някак не успява да се настани в отношенията ни - повече от две, ако не вече и три, години тя е на 500 километра от нас - дори да не се чуваме по цели месеци, тя си е една от нас. Четвъртата, която не виждаме с очите си, но не отдалечаваме в сърцето си. Въпреки километрите. Въпреки че е омъжена. Въпреки всичко. И всяко лято кроим планове как точно този път ще минем и през Варна да я видим.
Сега съм решила, че може и да стане номерът. Но може и пак да минем метър.

Тя: Тук наистина е невъзможно горещо през деня, а аз имам известни проблеми с кръвното, а и шкембето ми понатежава и затова през деня се крия.

Аз (мислейки си как пак е почнала да си мисли глупости - та тя е слаба като клечка): а, нямам претенции, ще пием кафе и толкоз, даже нали ти казвам, може да се прибера вечерта, не е нужно да оставам да преспивам

Тя: Е, какъв е смисълът да дойдеш за няколко часа - ще преспиш, че кой знае кога пак ще те видя. Чудех се няма ли начин и [друга от нас, кодово име - Атос] да намине насам

Аз: Хм, силно се съмнявам :) Но може да пробваш да й се обадиш - те са още в Созопол - и да я навиеш.

Тя: Ок, ще пробвам. Созопол е на един хвърлей с малко повече желание, не мисля че ще проблем. Тази година е момента да се видим - другата става много сложно. Осигурявам идване с преспиване само срещу дундуркане.

Минават четири минути, докато осмисля информацията и реша как да реагирам.

Аз: Ще те убия - защо не си казала, че си бременна!


Хванах си маршрутката сутринта в петък и след два часа и половина (кога ще направят магистрала между двата града!) и 120 километра се озовах в слънчева Варна, за да си тръгна чак на другата сутрин, след разговори до четири часа сутринта и след като станах очевидец на неприятните страни на бременността. Но дори и те не успяха да ме разколебаят в увереността ми, че вече съм психически напълно готова за подобна стъпка. Само "по график" не съм - имам наум участие в някакви доброволчески мисии, най-малкото. Не ми е за това думата обаче.

Не сме се виждали от години. В живота и на двете са се случвали купища събития, кое от кое по-различни. Вървяли сме по раздалечаващи се пътища. (Тъй като сме колежки, бих казала "дивергиращи". Бихме се засмели на тази шега.) Радостите ни са били различни. Проблемите ни са нямали нищо общо. Единствено в стремежа си към щастие сигурно сме били еднакви.
Същото важи и за останалите две момичета. С тази разлика, че с тях се виждаме по-редовно.

Ние, четирите, които се намерихме в потискащо студените коридори на мрачния факултет като по случайност. На принципа на краставите магарета. Различни една от друга, но много повече - различни от всички останали. Кой каквото прави - ние сме четирите. Учехме преди изпити заедно, като обикновено не стигахме до прочитане на лекциите, но винаги си взимахме тези изпити. Бяхме в пакет по практиките (поне на последната, когато пълноценно се включих и аз) - на занятия, в прогнилия фургон, отреден ни за спане, в свободното си време, когато аз тормозех един младеж да ни води из Северното Черноморие. "Искаш ли - пита той, - да отидем до Калиакра?" "Разбира се, но нали ще вземем и моите приятелки?". Риторичен въпрос.
Тя първа завърши магистратура, прибра се във Варна, но работата й позволяваше да идва до София. После я смени и ние останахме трите - две софиянки и една бургазлийка в столицата. Вече нищо не беше същото. И с тях почти не се виждахме. Лесно е да се случи, нали?

До момента, в който се организирахме. Обикновено аз ги ръчкам - те някак много доверчиво се оставят да избирам на какво културно мероприятие ще ходим, да подхвърля списък с разни по-екзотични места за хапване, на които бихме могли да отидем след това, а те избират от възможностите. Резервациите обикновено оставяме да ги направи Атос. Д'Артанян дава ценни съвети. Виждаме се почти всяка седмица. Искаме да се виждаме, държим да поддържаме тази наша връзка. Която, като умни жени, знаем, че няма да оцелее без съзнателни усилия по поддържането й.
И въпреки всичко, ако не се обадя да ги сръчкам, ще минат седмици, месеци...
А във Варна изобщо не успяваме да отидем.

Седя в маршрутката, която лети на юг, и си мисля как при все всичко това се срещам с нея така, сякаш сме се разделили преди два дни. Проблемите на майчинството й не я карат да омаловажава моите проблеми. Аз не усещам тази стена, която омъжените и бъдещите майки поставят между себе си и приятелките си, които още не са се осъзнали по въпроса. Вече не бихме могли да лудеем по баровете на дискотеките, но в нашия сакрален кръг нейното място не изглежда охладняло. Креслото й е запазило формата на тялото й, сякаш е станала да си сипе кафе. Няма сътресения, няма охладняване.

Седя, слънцето прегаря кристалите сол по косата ми, а аз си мисля. Ще ги натоваря онези двечките, само Д'Артанян да си напише дипломната, ще ги натоваря в колата някой октомврийски слънчев ден, както и трите не работим на нормирано работно време, и потегляме към Варна. Изобщо няма да чакаме бебето да се роди. Щеше да ми е по-лесно, ако желанието им да запазим това безценно, уникално наше приятелство, успяваше да ги побутне да надвият комфорта или болежките си. Но съм приела фактите и положението на нещата. Щом трябва да има някой, който подбира останалите по план, ще вляза в ролята. Защото всички еднакво силно искаме да хвърляме съчки в огъня. И четирите знаем, че ако не го правим, той ще угасне. Защото такова приятелство е като огън, запалил се на речен бряг от случайна светкавица. Рядко събитие, което ще изтлее в прегръдките на белите обли камъни, ако някой не мята в него клони и сухи есенни треви.

И започваме да се сещаме за старите си приятелства и познанства. Аз търся съученичката си, заминала след гимназията в Бордо, във фейсбук. Тя търси по някакъв стар имейл наша колежка, която последно беше в Брюксел. "Здрасти! Отдавна не сме си писали. Помниш ли ме..."

Здрасти! Отдавна не сме се чували! Помните ли ме... Аз - една от вас, ненапуснала златната окръжност на привързаността. Помните ли ме? Видяхме се вчера, минали месец, преди цяла вечност. Ние, които се сещаме за старите приятели и се чудим какво ли става с тях. И ни се иска да ги видим, да ги прегърнем. Ние, които все се каним да хванем един влак, един автобус, един самолет, и да се видим. Ние, които имаме нужда от тази близост. И - без да го осъзнаваме - имаме нужда да положим усилията, за да я запазим. Защото си струва. И защото има нещо изключително насърчително в това да пребориш поговорката за "далече от сърцето, далече от ума" в полза на "старата любов ръжда не хваща".

Усилията не са страшно нещо. Не повече от навеждането да оплевиш розовия храст.
Има и други усилия - да опазиш чувствата си. Да не се разпилеят от някой жест, от някоя дума. "Не идват да ме видят" - и розовият храст се превръща в олеандров - красив, но във вените му тече отрова.

И ето, стоим ние, четири розови храста, отказващи да се сбръчкат от студения вятър, да изсъхнат от прежурящото слънце, плевящи един на друг по някой бурен, с четири различни сорта цветове, различни по ръст, форма, предпочитана почва... Но някъде там, където очите не виждат и остава само същественото, корените са се преплели така здраво, че всеки опит за разплитане ще откъсне парче от всички.

Защото... нали ние сме си същите, както и сега, както и преди...