понеделник, 18 август 2008 г.

Аутопсия на болката

Този пост е много личен, в него се говори само за мен, предупреждавам овреме (може и да се намират една-две общовалидни истини, но не са особено нужни никому).

Пиша, защото това е единствената терапия (освен тъпченето с валериан, но все ми се иска да го оставя за по-нататък, ако положението не се оправи), която познавам в такива случаи. Въпреки че съм забелязала как в двете крайности на емоциите - когато съм много щастлива и когато съм дълбоко нещастна, не мога да пиша. Само че сега ми се иска да напиша част от нещата, които ми минават през главата, отчасти за да се опитам да се излекувам по-бързо, отчасти заради други неща.

Кога изгубих това малко парче цветно стъкло, което ми беше едновременно прозорец към света, чадър при силни бури и одеяло? Парчето, наречено щастие? 29 години се смятах за щастлив човек и не съм мислела за живота като бреме, като нещо гадно, като нещо мъчително - той беше за мен нещо много, много хубаво. Даже до вчера. А днес вече едно мъничко, само по себе си не толкова значително нещо, преобърна всичко. Хвърлям поглед зад рамо и откривам, че не може да съм била щастлива, щом съм нещастна сега. Осъзнавам, че от няколко години съм изгубила свободата си. Свободата си да бъда себе си - да се отпусна, да действам, да говоря, да чувствам това, което искам, което съм истинската, не много съвършена, но достатъчно добра аз. Аз, която като цяло не може без човек до себе си. (Мислете си каквото искате.) Аз, която изпитвам нужда на някого да обръщам внимание и някой да ми обръща внимание на мен. Ако се опитам да го редуцирам минимално - аз, която изпитвам нужда да се гушкам в някого и на някого да му е приятно да се гушне в мен. И да можем да си говорим ;) Последните мъже в живота ми са ме принуждавали, по един или друг начин, да слагам юзди на спонтанната ми същност. Няма лошо, това ме научи на много неща. И точно, когато открих човек, с когото нещата да са оставени да се случват просто и естествено, без ограничаване, намесване и насилване от която и да е страна...

...случва ми се за втори път. Мразя бившите приятелки, с които мъжете решават да пробват още веднъж какво ще се получи. Господи, колко ги мразя! Миналия път ми бяха нужни три години, за да се възстановя. Не мисля, че сега ще ми отнеме толкова, проблемът е...

...това само по себе си не кой знае колко значително събитие бе камъчето, което се сурна надолу по склона и предизвика каменна лавина. Боли ме, боли ме, боли ме, ужасно ме боли. Осъзнавам, че голяма част от болката е по загубеното "нещо мое". Друга част е от безсилието, че нищо не мога да направя, нищичко. Трета част - защото съм пренебрегната, нали, а егото си е его. Четвърта част - защото толкова много ми липса простата възможност да прегърна някого, да заспя, гушната в някого (да му се не види, та аз нямам и един приятел, когото мога да прегърна така, у когото да отида на гости, да ме изтърпи с многото ми думички, да знае какво пия и че никога не отказвам шоколад, да ме прегърне по някое време и да заспя - секс може да има или не, това няма никакво значение, никакво - защото, ЗАЩОТО! аз бих направила същото или поне това, от което се нуждае, в такава ситуация. А още по-малко имам (ако е възможно това) такъв, с когото горното може да се случи и без да съм на ръба на депресия. И да, говоря за приятел в мъжки род, с приятелките е различно, а и изобщо, това е друга тема).

Но осъзнаването не помага. Болката си остава. Добре, че съм в Бургас, добре, че след обяснението получих солидна доза Кредъл ъф филт (страхотно е да се изпразниш от всичко за миг и да оставиш да те напълнят чужди крясъци, чужди барабанни удари, да те срязва не парещото чувство някъде около стомаха, а звукът на китара), че се разходих посред нощ из улиците от детството ми, запазили атмосфера, която е като мехлем, добре, че ревах на рамото на брат ми... но това помага само временно.

Понякога настъпват и моменти, когато не усещаш нищо. Не те боли, просто всичко е наред. Идват неочаквано, не знаеш какво ги провокира. Изчезват скоро, а ти се опитваш да ги удължиш, защото те са глътките въздух, без които се задушаваш. Буквално.

Доста по-често очите ти плувват в сълзи. Не ти пука, че хълцаш по улиците, защото те са празни. Пресичаш - на пешеходна пътека - и наистина, с цялото си същество, се надяваш да те блъсне кола. Не за друго, а за да усетиш болка, която да отвее тази. Това чудесно свойство на човешкото тяло при две огнища на болка, просто да игнорира по-слабото... Блъскал ме е мотор, беше много отдавна, но тялото ми помни усещането и сега, когато се гърчи в центрофугата на изтощаващата болка, иска нещо по-силно, по-помитащо, но физическо, локализируемо и лечимо, което да го избави от тази фантомна, призрачна гадост...

Каква вещица, каква фея - няма в мен вече никаква, никаква магия. Нищо не е останало, освен интуицията ми, която не е от особена полза напоследък. Аз съм пресъхнал извор, смачкана сянка, ненужно парче онзиденшен вестник, шепа безинтересен пясък. Изчезвам между процепите, между плочките на тротоара. Кому съм нужна? Чий живот правя по-добър? На кого нося нещо хубаво? Никому. Ничий. На никого.

С кучето ми безразсъдно се привързваме. Тя - защото такава й е природата и по инстинкт. Аз - защото такава ми е природата и въпреки всичко. Въпреки страховете, въпреки че знам каква болка ме очаква. И ако ми се удаде възможност знам, че пак ще го направя.

Винаги съм успявала да се възстановя, да си стъпя на краката, да продължа напред (и тайничко се гордеех с това). Намирах смисъл, усмихвах се, животът е хубав. Не е ли иронично - никога до сега не ми се беше случвало и да си вляза в кю-то и да няма нито един човек онлайн. Никога. А сега гледам, как от 60-те човека там (хоп, изтрихме един - 59) онлайн са точно нула.

Нищо не мога да направя. Ето това е. Просто нищо не мога да направя. Каквото зависи от мен - старание, грижи, всичко е налице. И хоп! шамарчето, което си мислех, че съм отдалечила със старателните си, смешни усилия. Ти не си виновна, просто така се случи... Животът е отвратителен.

12 коментара:

  1. Животът не е отвратителен!Комуникацията между хората се изражда и по-слабият отнася целия негативизъм.Прояви мало егоизъм и започни да се глезиш! Боли те, защото си изразходвала много енергия в грешния човек. Зареди си батерията и направи рестарт - ще се почувстваш чисто нова!

    ОтговорИзтриване
  2. e хайде, хайде, ако бях наблизо, щях да те прегърна и целуна и да се опитам да те утеша (въпреки протестите ти?), въпреки, че не се познаваме, но ти си ми слабост и ми харесваш, какво да се прави :)
    не знаех, че си обвързана, макар, че се опитвам да следя действието в твоя роман, но блога ти не го показва; и все пак имайки предвид такта и мелодиката на този блог (1:3 - след всеки тъжен пост следват 3 оптимистични) мисля, че ще успееш да отскочиш. ако не друго, имаш мен - човек когото не познаваш, но който е винаги готов да предостави валидация, когато се нуждаеш от нея. :)
    а, и на мен ми носиш нещо хубаво, така че твърдението ти не е вярно.
    wish you were here.

    ОтговорИзтриване
  3. @joro - ок, а как да стане? Не става сама...

    @читател - благодаря, но оптимизмът скоро няма да се появи...

    ОтговорИзтриване
  4. :(:(:(
    Според мен трябва да се радваш, защото си се отървала от човек, който не е бил сигурен в себе си и не е знаел какво иска.
    Ако бяхте продължили заедно, това щеше да ви създава големи проблеми...

    ОтговорИзтриване
  5. @съзерцател - сигурно си прав, но, както казва и заглавието на поста, основният ми проблем сега е как да разкарам болката, която не се влияе от рационалните обяснения...

    ОтговорИзтриване
  6. Погледни го точно от този ъгъл- какво печелиш от ситуацията.
    Хубаво е да му удариш две- три в компания с някой, който наистина те цени и знае, че си точен човек...
    Надявам се около теб да има някоя приятелка.
    Също така, според мен, е добре, сега е моментът, да си спомниш недостатъците на този пич, както и лошите моменти, които досега са оставали покрити от мъглата в погледа ти...
    Като мине известно време, ще приемеш и лошото, и хубавото, без терзания...
    Но сега си помисли за това...
    Намери някой с по- ужасна история от твоята. :)
    Това също помага.:)

    ОтговорИзтриване
  7. Боли - самата истина! Ама много! И който и да те гушне, няма да се приближи до теб. Само времето помага (старата ИСТИНА). Примиряваш се и чакаш първо да отслабне, после да избледнее тази болка. :(
    А къде ли се намира сега Читател? Може да е наблизо :) На шум, с компания и възпитани обожатели на мен ми беше по-добре, макар не чак добре.

    ОтговорИзтриване
  8. "Мразя бившите приятелки, с които мъжете решават да пробват още веднъж какво ще се получи. Господи, колко ги мразя!"

    Сигурна съм, че щом изречението прозвучи: "мразя м ъ ж е т е, които решават да пробват още веднъж с бившите си приятелки..." нещата ще си бъдат вече по местата:)

    А сега събери своите най-добри приятели, сложи високите си обувки и отпразнувай първите дни от свободата си лудо и без (само)съжаления!:))))

    И нито дума повече за "Никому. Ничийй. На никого"!;)

    Pahad Geburah

    ОтговорИзтриване
  9. Сутринта като го четох, се притесних да ти оставя коментар, защото думите в подобни моменти звучат кухо.

    Ама гледам, че други са писали, та да се наредя и аз до тях. Приеми, че това което се случва, има причина - неизвестна за теб в момента и приеми наистина, че е за добро. Болката ще отшуми с времето, както са казали хората по-горе. Тичай в парка, прави коремни преси или лицеви опори, за да те заболи от тях, а не от удар с автомобил. Натовари се с някаква работа, ама гледай да не е за постоянно, та да не изпаднеш в другата крайност.

    Споко, всичко ще се оправи и ти ще намериш половинката си, както и тя теб :-) Само не се отчайвай :-)

    ОтговорИзтриване
  10. И аз съм била в такова състояние и ще ти кажа как се оттървах от това нещо. Просто отгърни нова страница в живота си. Началото е трудно,но определено е преход към по-добро. Трябва да смениш обстановката поне за две седмици, но да не е в България. Да забравиш за известно време старите "приятели" и да се срещнеш с нови хора и култура. Новата обстановка трябва да ти дава спокойствие и всеки път да ти носи нови емоции. Комуникирай активно!

    След това си намери човек; който на теб ти харесва, който те смята за най-добрия си приятел и споделя всичко с теб. Внимавай с интернета, защото има ненормалници всякакви, но пък аз извадих късмет! Важното е да си обичана и сигурна в себе си.

    Сега обръщайки се назад и срещайки старите "приятели" аз виждам безмислените си предишни дерзания. Аз порастнах и съм наясно със себе си!

    Успех и на теб!!!

    ОтговорИзтриване
  11. Благодаря :) Както писах в последния си пост, сега съм по-добре. Явно ми се беше насъбрало много наведнъж и последната капка преля чашата. Точно си мисля за едно пътуване извън България! :)
    Ще ми се да знам кой ми пише коментари, да насочвам положителната си енергия и усмивките си по-точно ;)

    ОтговорИзтриване