In memoriam - Климент Денчев

Щях да пиша за две нови постановки, но дойде една тъжна новина - на 29 март (според e-vestnik) е починал актьорът Климент Денчев - бате Климбо. Аз не съм имала удоволствието да гледам "Сънчо" с неговите приказки, но съм гледала много от филмите, в които е участвал - "Петимата от Моби Дик", "Козият рог", "Баща ми бояджията", любимият "Войната на таралежите"...

Лека му пръст.

Голямото плюене

Наблюдавам много интересен феномен - където и да попадна на текст за резултатите от "Голямото четене", все се плюе под една или друга форма по дяда ти Вазов и "Под игото". Много интересно, като има толкова недоволни, как пък този роман взе първото място? Като са толкова много недоволните, ми да бяха гласували те за някоя друга книга. А ако не ги интересува, защо сега са се емнали да плюят? Българинът бил такъв, онакъв. И пишещите по подразбиране се изключват от масата. Виж ти.

Аз гласувах по интернет в съвсем началния кръг и оттогава развоят на конкурса ни за миг не ме е интересувал. Още от самото начало е ясно, че подобен тип проява е обречена на много критики, не само защото, както винаги, взимаме един западен успешен формат и го пльокваме в нашенската си действителност не само едно към едно, а по-скоро едно към гьотере, без да се съобразят елементарни разлики - в културната обезпеченост, традициите и реалността, поне.Изобщо не виждам защо трябва да си хабя мозъчните клетки да седя и да мисля за кой роман да гласувам и кой ще спечели, пък после и да се тюхкам що тъй станало. Обаче от два дена където и да отворя, все на текстове такива попадам и се изнервирах.

Аз, искам дебело да подчертая, никак не съм фен на Вазов (а сега ме изяжте с парцалите). Смятам го за изключително слаб поет и от повечето му неща ми се повдига. Ще кажете, че не съм чела всичко. Аааа, не така. Имахме една луда учителка по литература в гимназията (като казвам "луда", поемам пълната отговорност за твърдението си), която на всичкото отгоре ни беше и класна и която бе обявена, не знам от кого, за една от най-добрите литератори в региона. О, боже мой... Тази жена бе като ходеща византийска колона, с терористични наклонности, пълно неразбиране за добро преподаване на литература, а опреше ли до кръстосване пътеките на историята и предмета й (което, разбира се, става доста често) един от съучениците ми, запален по историята, я правеше дива и красива. Няма да забравя, че в Междусъюзническите войни българите не знаели защо се бият. Ей тъй, просто нямали кауза и си нямали друга работа, та тръгнали на повоюват малко. Така де, то е скучно иначе.
Та тази жена ни бе накарала, в срок от няколко месеца, да научим всички стихове на Ботев наизуст (още ги знам повечето и това е едно от малкото неща, за които мога да й призная, че лично за мен бе полезно), над 30 стихотворения на Вазов (почти цялата Епопея и достатъчно други километрични писания), Чинтулов и другите съм ги забравила. Докато търсех стиховете, които трябваше да назубря, понеже обичам да чета, се заплесвах по другите, та изчетох де що имаше стихосбирки на Вазов (от онези, Събраните съчинения, дето всички ги имате у вас). Вазов е слаб поет и Епопеята не е блестящ образец на поетическо майсторство, но има достатъчно други достойнства, дори и да си затворим очите за залитанията а ла Юго, когото също не харесвам много. Но за мен Епопеята е едно велико творение - без капка ирония. Да не се разпростирам много по въпроса обаче.

Минаваме на прозата на Вазов. Отново ще подчертая, че аз не го харесвам, не си го чета вечер преди лягане и дори в топ 100 на любимите ми книги негова няма да попадне. И на мен ми беше писнало предъвкването му в училище, назубрянето на критика и какво ли още не. Обаче, хайде много ви се моля. Вазов пише в една епоха, когато зад него е нещо като гола пустиня с малко храсталак. Пише в някакви невероятни времена, дето може би само с нашия стогодишен преход може да се конкурират. Ще го кажа по-ясно: прекъсната литературна традиция. Даже - липса на такава. Един вид, започва някъде около нулата. Или мислите, че Толстой и Юго са щели да са Толстой и Юго, ако бяха първите съответно руски и френски писател след около 500 години "на литературния/ културния фронт нищо ново"? Вазов може да не е гениален писател, но създава огромно творчество, което, ако не друго, има две основни достойнства - образува база, върху която да стъпят другите (защото дори да правиш точно обратното на нещо, да го зачеркваш и плюеш, то първо трябва да съществува, за да ти даде възможност да му се качиш на главата) и предава - и то доста добре - духа на епохата. Крайно време е като се преподава литература в училище да се прави паралелно с историята. Но де толкова мисъл у съставителите на програмата...

Да, чела съм, че Вазов е използвал известността си и се е покривал от разни задължения, че е преспал де що с която начинаеща пуетеса се е намирало и какво ли още не. И какво? "Под игото" била тежка, архаична, подклаждала националистически чувства. Ами да, тежка е. И "Властелинът" е тежък. Но той даже губи по точки (а аз съм голяма почитателка на Толкин), защото няма това историческо значение за една нация, която има "Под игото" (кой каквото ще да казва, това си е факт). Архаична - нормално. И Шекспир, и Вийон са писали на език, който сега ни се струва архаичен. Само че аз не бих се осмелила да предложа осъвременяване на романа, защото ако се направи, ще е само по-зле, като се сещам каква некадърност ще се изсипе да се пробва на него. А чувствата са национални. И вече ми писна куцо и сакато да се прави на толерантно, космополитно и хуманитарно. Нищо лошо няма в това да питаеш патриотични и национални чувства. Даже за държавица като нашата е добре, защото инак каквито сме готови на всекиго да се подложим, като нищо ще зачезнем като нация. Всички са патриоти и националисти, само че големите държави като го отричат и ние вдигаме да подковат и нашия крак. Ако не беше така, отдавна да няма и кьорава граница и всички да са забравили как им се е казвала държавата. Или може би французите не са националисти? Може би англичаните? Или, как се не сетих, американците? Хайде де! И понеже в "Под игото" са описани реални неща, които обаче нещо не ни изнасят на теорията за османското присъствие, я обявяваме за остаряла, ретроградна и опасна. Ами викам тогава да вземе да я изгорим публично и да си посипем главите - пак публично - с пепелта й.

Сред трите ми любими книги се намират две от топ 10 - "Малкият принц" и "Майстора и Маргарита". Никой не може да ме убеди, че "Малкият принц" би могъл да стане любима книга на българите. Та тя не може да стане любима книга дори на французите! На нас не може, защото това е, нека го подчертая дебело, френска книга. При превода се губи. При преминаването от тяхната към нашата култура се губи. Идиотското схващане, че е детска книга - не аз, а МОН я е набутала в програмата на началното (сега може да е основното най-много) училище. Толкова просто, колкото може да са само гениално поднесените истини за живота всъщност я правят доста сложна.

При "Майстора и Маргарита" има толкова много пластове, че сигурно се харесва на много повече хора. Само че тези пластове, които я правят велика, ги разкодират по-малко хора. А те обикновено не участват в гласувания с есемеси.
А колкото и да съм поразена от "На изток от рая", не смятам, че това би могла да е любимата книга на българите. Аз съм поразена и от "Ана Каренина" също така и също така смятам, че този велик роман не би могъл да стане любим на българите. Всъщност, интересно, колцина ли са го вкарали в първоначалния списък?

Изобщо, що за идея - да се определи любимият роман на една нация? Като в лексиконите - любим певец/певица. Актьор/актриса. За книгите важи с още по-голяма сила - аз имам поне 20 любими книги. Ама най-най. Само най-любими сигурно са още 50. И затова изобщо не ме трогва, че хората, които имат една любима, избрали "Под игото". Само не разбирам защо други хора, за които също съм сигурна, че имат не само една любима книга, се тръшкат от този факт.

"Под игото" е много българска книга, независимо на кого не му харесва. Много съм доволна, че първите четири книги са български. Ако "избраната" беше чужда (подмятат, че е трябвало да е "Сто години самота" или посочените по-горе мои любимци), щях сериозно да се разтревожа. Никой не може да ме убеди, че можем да почувстваме или разберем чужд писател по-добре от нашите си, независимо колко са ни качествени. А че имаме достатъчно качествени - на световно ниво - аз твърдя уверено. Хайде сега да се почнем на другата ми любима тема - колко селски писател е Елин Пелин и как нашите писатели по-далече от селото си не могат да погледнат. То понеже в селото не живеят хора, а сигур' некви извънземни. Както и да е. Стана много дълго. И да, аз лично бих си препрочела пак "Под игото". Защото съм сигурна, че мрънкащите в по-голямата си част имат за него спомени от ученическите си години. И когато го препрочета и видя, че наистина не е образец за литература висока класа, пак ще продължа да твърдя, че няма нищо лошо в избора му. Лошото е в това, че хората може би нямат представа за останалите книги. Част от хората. Значителна част, може би. Но за това "Под игото" изобщо не е виновно.

Щъркел

Вчера, докато зяпах през прозореца на една сграда в Бизнес парка, видях как най-безметежно откъм нашия блок край реката къмто Лукойл бензиностанцията се понесе един щъркел. Дадох малко заето първоначално, но все пак има логика - имаме си река, това са крайните блокове на комплекса, край тях се шири едно поле - възможно е да се видят такива пернати. Но ако някой ми беше казал, че ще видя щъркел в София, нямаше да повярвам. (Тези, които бързат с ехидна усмивчица да напомнят, че Младост 4 е по-скоро квартал на Пазарджик, да не се обаждат) Та съвсем официално днес вързах мартеничката на едно сливово дърво, което още хабер си няма да цъфти, но вече е покарало листенца. И много се радвам, че видях този красавец щъркел. Банално, но съвсем точно - като нова надежда.

Тихо се сипе...

Направо не мога да повярвам - след като вчера почти всичкият сняг се стопи и даваха "променливо" време, днес сутринта пак тихо и кротко е завалял един сняг... На мен не ми пречи, даже напротив - много е уютно. Е, ще отпадне ходенето на рентген за зъб, например, но по-скоро от глезотия, отколкото заради някакви снежни виелици. Грехота е човек да не си седи у дома, докато навън се сипят снежинките и да не се наслаждава на топлата си стая. Още малко остава, преди да дойде пролетта, и след като вече не вали както някога през зимата, да се възползваме от предоставените ни възможности

Тайбеле пак

Сега погледждам в пощата и що да видя - ДТ "Гео Милев" Ст. Загора пак ще гостува в София, този път, за щастие, без "Двамата веронци", но за още по-голямо щастие - с "Тайбеле и нейният демон". На 22 март в театър "София" от 19 ч. Аз или ще съм на "Азия" тогава или няма да съм, но сигурно няма да го гледам, обаче много горещо ви го препоръчвам. Гледах го миналата година при гостуването им (тогава го играха в "Сфумато") и съм възхитена. Прекрасна постановка, само да си изровя тогавашния пост... Ей го на!

За който не е виждал, да отбележи, моля, как играе Тигран Торосян и да ми каже защо не го гледаме по-често!
Като добавим и чудесната игра на Константин Икономов и Лора Мутишева, удоволствието е съвсем пълно.

Другата постановка на театъра, на 21. март в НАТФИЗ (за да давам пълни сведения) е "Тестостерон". Като гледам, в нея играе онзи актьор, който никак не харесах и който ми навлече гнева на анонимния в коментарите в предишния пост, да взема да ида да го гледам, само за да го коментирам пак, току-виж онзи коментатор дебне публикациите за идола си в нета... ще е забавно

Сега сериозно - "Тайбеле" е номиниран тази година за "Икар" в разтърсващата категория... "Сценография и костюми". Изобщо няма да коментирам Икарите, то кое ли не е на тоя принцип в тая държава, че театърът да е цъфнал и вързал. Имам чувството, че добрите постановки се възприемат като заразно зло.

В този ред на мисли, гледам, че ще се играе "Пиеса за бебето" днес в "199", също горещо препоръчвам, алтернативата е чак през април, на 28-и.

Кротко се смея на половината отзиви, които са в прикрепени към програмата за "Тайбеле", но няма да поствам тук, че някой ще ме обвини в присмех и заяждане. Само един много ми хареса (не заради изсмуканото от пръстите последно изречение): Вестник „7 дни” – Ст. Загора /15.02.08/ „В "Тайбеле и нейният демон" са си дали среща в точното време и на точното място талантът на режисьора, на артистите, на автора на музиката и на сценографа. И в крайна сметка се е получил артефактът, наречен спектакъл, който заслужава да се гледа. ... "Тайбеле и нейният демон" е притча. Притча, която диша любов. Любов, която диша поезия.” Тихомир Етърски

Love of my life

Никога до сега не съм гледала Мюзик Айдъл, но предишните няколко дни се уцелвах пред телевизора към 8 часа (не си бях у нас, иначе въпреки че го дават по БТВ и може да се гледа през интернет, никога не би ми хрумнало да си го пусна). Едно изпълнение ми направи силно впечатление - прекрасна песен и много добър музикант. Песента аз лично чух съвсем наскоро - любимият ми (който наистина е The love of my life) ми я пусна първо в изпълнение на "Скорпиънс", после и на Фреди, наистина е омагьосваща. Ето я тук в трите варианта:

Дом

Пак филм - този път от програмата на София филм фест 2009. Казва се "Дом" (Home) и е френски или така, като гледам, швейцарски? Много е странен. Темата е интересна, харесва ми как е заснет, но има някаква лудост в него от тази, която ме дразни - истерична, болнава и некрасива. Като цяло бих казала, че филмът не ми хареса, въпреки отделни неща, които ми допаднаха.

Историята е за едно семейство, което живее насред нищото, край изоставен път. Аз много се дразня, като има някакви висящи краища. Какво правят там, защо живеят там, майката е някаква невротичка, която явно се е вкопчила в това място и не можеш да я накараш дори пътя да пресече, как така ще живеят точно до път, който преди 10 години е започнат, значи ще се го има... изобщо - абсурдно. То и цялата ситуация е абсурдна, но какво пък. Това е затворен тип семейство, наскоро бях превеждала един сериал за мормони и ми напомни за тях, лъха ми на нещо неприятно.

И един ден на бърза ръка магистралата се асфалтира, слагат мантинелите и край - пътят и за училището, и за работата на бащата е от другата страна. Шосето минава точно до двора им, край марулите, прането, басейна и шезлонга. Скоро магистралата става натоварена, а положението - истерично.

Все пак е интересно да се види, интересно поднесена интересна идея. Само да не ми беше пролазила толкова по нервите :) Има я неотменната тема за отчуждението, общуването или липсата му, поколенията, разпадът, семейните ценности, урбанизацията - предполагам каквото поиска, това може да види човек.

Филмът е награждаван. Оказва се, че режисьорката Урсула Майер е млада, това е игралният й дебют, а на мен ми приличаше на филм на по-възрастен режисьор.

Прожекциите са:

14.03. - 19:00, Френски културен институт

16.03. - 18:30, Люмиер

19.03. - 16:30, Одеон

Вики, Кристина, Барселона

Има някакъв шанс да гледам кино извън това, което превеждам, този СФФ, но това няма да стане, докато съм още болна. Затова се задоволявам с работните материали, по принцип нищо особено или добре познати хитове, закупени след години от някоя телевизия. Но след приятният "Благослови детето" ми попадна "Вики, Кристина, Барселона" на Уди Алън, който на всичкото отгоре е и доста нов - от миналата година, ако не се лъжа.
Не съм никак запозната с творчеството на Уди Алън, миналата година гледах само "Scoop" (забравих как беше преведен) и не бях особено впечатлена. "Вики, Кристина..." обаче ми хареса много. Леко и неусетно разказана история, омешана с Испания, Барселона и една веселичка песничка, която от началото до края звучеше между сцените и ми напомняше на пъстро виенско колело или старовремски велосипед, каран с висока скорост по слънчев път. Хитра и закачлива, като самия филм - без да знам за какво се пее в нея, защото е на испански.

Историята е за един от многото периоди, които всеки преживява в живота си - започваш от някъде, имаш възход, после спад и пак отначало. Две американки, с различно виждане за любовта, прекарват лятото си в Барселона и случайно се натъкват на Хуан Антонио, художник и - дон Жуан (съмнявам се съвпадението на имената да е случайно). Вики е сгодена за перспективен бизнесмен, а Кристина, скъсала с поредното гадже, търси нещо, но знае само какво не иска, какво иска - не знае.

Като се замисля, историята можеше да бъде поднесена така, че да е трагична, разтърсваща и съдбовна, защото чувствата са искрени и дълбоки, порядъчно оплетени, въпросите и дилемите са също толкова порядъчно объркани, жизненоважни, фундаментални, основни и т.н. - разбира се, защото всичко се върти около любовта. Но е поднесена усмихнато, спокойно и докато се усетиш - вече е разказана, без прекалено много драми, но с много голяма усмивка.
Няма смисъл да разкривам още подробности около сюжета, препоръчвам филма и дано хареса и на някой друг :)

Ето ме днес съвършено разлистена...

И много разболяна. С невероятно чувство за време един злобен грип ме нападна точно на рождения ми ден. Толкова за приятното прекарване...
Много благодаря на всички, които ми честитиха :)
Хубавото на болестта е това, че напълно ме подминаха всякакви мисли за години, минаващото време и такива подобни. Изобщо тоя рожден ден мина между капките ;)
Дори следващият ден - осми март (ако човек не е болен, става приятно двудневно празненство) - мина малко по-празнично (само дето тогава никой извън семейството, любимия и неговото семейство не ми честити, но пък малко ли е).

Преди време пращахме телеграми за рождените дни. Беше едно такова хубаво да избираш от 4-5 (максимум) вида цветя на едната страница, да напишеш пожеланията, да ти преброят думите на гишето. Пращаха се и картички. И най-вече се говореше по телефона.
После телеграмите увехнаха, минахме на имейли и продължихме с телефоните.
Напоследък и имейли не получавам, нито дори електронни картички, но за сметка на това имам коментари в МайСпейс и надписи по стената на Фейсбука. Нищо, че особено в последния влизам от дъжд на вятър. И смс-и. По телефона май се обаждат вече само най-смелите хора - които не се притесняват да им кажеш две думи след поздрава, или да им изгубиш малко време, знам ли...
Проблемът ми със смс-ите е, че някак не върви да отговориш. След като човек не ти се е обадил, се предполага, че иска единствено да ти пожелае нещо, а отговорът сигурно не е толкова важен. Но аз нали съм учтива, пък и да не си помисли нещо подателят... Знам ли, странно е едно такова.
А ако нямах фейсбук, половината от гласовете по стената ми нямаше да знаят за моя рожден ден (а аз внимавам в списъка с приятели там да са наистина само хора, които познавам и до някъде са приятели).
Преди си водех един много пълен календар с рождените дни на всички хора, които познавам и са ми приятни, не само приятели. При един ремонт се загуби, но трябва да си направя нов. Римайндърите по скайп, кю и прочее са бошлаф работа.
Като казах кю и се сетих. Не съм си го пускала от миналата седмица. Обзалагам се, че като го пусна, ще има офлайн месидж за светлата дата. Нещо като смс с амнезия ;)

Това са само някакви разсъждения, аз си се радвам на смс-ите, искам да уточня, да не се засегне някой :)

Майстора и Маргарита

"Майстора и Маргарита" е една от книгите в личния ми топ три, но никога не съм гледала нито една екранизация. Тази година СФФ са решили да прожектират всичките серии на сериала на Владимир Бортко и мисля, че е една много добра идея да се отиде и да се гледа До колкото знам, сериалът може да се намери и в нета, обаче друго си е някак на кино...

Wrong

Има поне два поста, които трябва да напиша, защото ми е "подадена щафета" (ама не салам). И други работи, но не става - над главата ми не като дамоклев меч, ами като добре наточен сатър се полюшва наближаващия срок за предаване на незапочнатата дипломна работа (бррр) и куп нормална работа, затова само малко откъслеци - видеото към първия сингъл на Депеш от новия албум. Пак "бррр" за клипа, а песента направо и откровено много ми хареса

Прекъснатият полет

Ровичкайки в блогове, когато ми се чете нещо интересно, и следвайки линк след линк попаднах на постинг за Висоцки (неотдавна бе рожденият му ден) и линк към книгата на последната му жена, актрисата Марина Влади, за него. Лично аз винаги много съм харесвала Висоцки, но никога не съм знаела много около него, около ситуацията, когато е бил жив, почти нищо за живота му и също толкова нищо за това какъв човек е бил. Някак си, въпреки че никак не ме интересуват личностите на музикантите, чиято музика харесвам, има някои изключения и Висоцки е едно такова. Но винаги съм отлагала за "по-нататък" четенето и осведомяването, защото подозирах, че ще е много, сложно и въздействащо. Но някак си от чисто любопитство се зачетох във "Владимир или прекъснатият полет" и въпреки дедлайните и многото работа без дедлайни, не можех да спра, докато не я прочета. Книгата толкова силно ме развълнува (въпреки някои дребни недоизкусуреници при превода), че ми се ще да я споделя:

"Владимир или Прекъснатият полет", а блогът, откъдето стигнах до нея, е Блогът на Павел Николов.

Минорно

Днес ще ни е тъжно.
Понякога си трябва.
За да не подсмърчам сама, ще помагат две разкошни песни, написани по стихове на двама мои любими поети. (Клиповете са каквито има под ръка в нета).

"Конче мое", т. Борис Христов, знаете кой пее. Мен гарантирано ме разплаква.


"Заклинание" (не "Мъко моя", нищо, че пее Петър Чернев, известен още като Петър Мъката именно поради тази песен, пята също и от баба ти Лила), т. Миряна Башева


За последно - още нещо разкошно пак до голяма степен благодарение на текста на друг невероятен поет:
"Синева", т. Павел Матев (пише, че се изпълнява от "Диана Експрес", защото тогава Васко (наричан по това време Васко Синевата, традицията повелява) е вокалист на групата. Аз лично не понасям версията на Георги Христов и още по-малко на някаква си Люси Дяковска)

Краят на играта

Хайде, всичко свършва и кой - откъдето...
Да, ама не всеки е навит да си тръгне доброволно.
Колко е дълбоко отчаянието? То ли крепи основите на света? Каква е силата на инерцията да живеем? Откъде тази сила за съпротивление пред смъртта, пред нищото?
Да му се не види на Бекет, ама бърка надълбоко.

Текстът за "Краят на играта" мисля, че се получи и въпреки че някои от четящите не обичат такова линкване, няма да пействам части тук. Само ще препоръчам, в допълнение към статията, постановката на Лили Абаджиева (както, между другото, и "В очакване на Годо", за съжаление вече без покойния Димитър Манчев). Предупреждавам да не ходите неподготвени, по-тежко е, отколкото да ви удари с чорап с паве вътре в него, дългичко е ("Играта" е почти 2 часа, "Годо" не беше много по-кратък) и е абсурдизъм пар екселанс, но с това не откривам топлата вода.

И да наблегна отново - прекрасна игра на актьорите. Без залитания, без излишъци или недостатъци, те сякаш бяха едновременно калъп, в който наливат Бекет (и Лили), и мека глина, излята в калъпа на Бекет (сигурно и на Лили, но Бекет води с много дължини). Препоръчвам, ако ви се гледа висока проба актьорска игра.

П.П. Ако сте се решили, не пропускайте и "Крап" в Народния. Тук вече не става дума за паве в чорап, а за валяк.

Колизей

Човек като започне да си гради реноме, трябва да е последователен. Явно е, че се заяждам за език и слово, тъй да се каже, да продължавам без да се стеснявам - отдавна чака ред да се вреди една мисъл моя, сега й е времето, в подходящата обстановка на наножиците.

Аз в Рим не съм ходила, за съжаление, но някой ден се надявам да променя този факт. Обаче така внезапно, превеждайки си едни неща, се натъкнах на Колизея. Не да съм се блъснала в него или да съм го видяла на филм, ставаше дума за Брус Ли (а за него ще стане дума в друг пост) и как снимал в Рим един филм (отчасти). И се сетих един приятел и колега ми разказваше, как превеждайки (мисля, епизод от прекрасно решените да се казват "Мегаструктури" - не винаги крайният резултат е плод на преводачески напъни, както ще спомена след малко) си, както си му е редът, после актьорите (те винаги знаят как е най-добре да се каже и промени, просто да се чудиш защо не са станали преводачи) си променили Колизей на Колизеум. Че що пък да не? То е логично, нали? Така трябва да е, не за друго, ами защото на английски така се пише. Може би и на немски, а, както знаем, Римската империя си е патила от германски племена, та мнението им трябва да се взима предвид, най-вече в българския.

Казват, че имало правописни речници, но особено най-пълният (и срамно остарял) става идеално да се затиска зелето в бидона.

Защо толкова се пеня за един Колизей? Защото непосредствено до него се нарежда примерно Изис. Сещате ли се коя? Ще подскажа, това е Изида, ама по ингилизки. Плътно зад нея крачи Плато. А, не вярвате? Виждала съм го, вярно, в документалка за пирати, ама и те са хора, може да са чели Платон навремето. Виж, Плуто още не съм виждала, но и за това има време.

Изписах сто неща, а всъщност само ми е интересно защо така лесно Колизеят мина под ножа?

наножици

Как бихте прочели горното?
Първият поглед към тази дума ми създава усещането за настръхнали таралежи.
Но нека си представим следното - вие сте (или ние сме, все тая) водещи (водещ, водеща, може и водещо) в сутрешно предаване по радио. Дали са ни да четем разни неща я като новини, я като любопитни факти, между песните и рекламите. Не сме длъжни да знаем всичко, разбира се, но пък и радиоводещите сигурно минават през разни цедки, докато ги "селектират" за тази много отговорна работа - да забавляваш хора... по радиото... сутрин най-често в задръстванията... не е шега работа, нали.
И четете (четем) някакъв материал, в който не само, че се споменава горната дума, ами е и ключова, сиреч се повтаря няколко пъти. Как бихте я прочели?

Колежката от някакво си радио, някакво от разклоненията на Дъ Войс, я чете тъпо, но упорито на-ножици. Т.е. с ударение на "О". Чудих се аз какви са тия ножици, докато не загрея, като навлязохме малко в темата, че става въпрос за нано-жици. Да, думата е странна. Nanowires може да е супер, ама wires има и други значения на български, аз бих се постарала да си поблъскам главата повече, за да намеря по-хубав превод. Обаче да приемем, че хората, специалисти по нанотехнологиите, са си решили да се казва така. Не можеш тук нищо да кажеш, ако ще да си най-великият преводач, защото е специфичен термин.

Чудя се само цедките преди назначаването на радиоводещи дали не прецеждат общата им култура...

Красотата спи

От сума ти време седи една чернова за представлението "Одисей" на Теди Москов в Театъра на Армията и така и си остана ненаписана. Затова ще я вмъкна в сегашния пост, касаещ "Красотата спи", пак на Теди, но в Малък градски. Тъй като, по незнайни причини, премиерата мина без пресконференция, се порових из Гугъл и гледам, че вече е била поставяна на сцената на Варненски куклен театър. Та сега това явно е софийската премиера.

Представлението е типично за Москов, разпознава се от километри, че е негово. С една колежка обсъждахме след спектакъла и тя каза, че й е харесало повече от "Одисей". При мен сякаш се получи обратното. Уговорката е, че аз много харесвам работата на Теди Москов и дори когато представлението не ме поразява като нещо уникално и велико в цялостта си, съществуват достатъчно отделни елементи, за да съм доволна, че съм го гледала, а често и да го гледам пак.

Гледахме "Одисей" на премиера, по време на която Теди си седеше в залата и непрекъснато се намесваше, спектакълът още не беше доизкусурен. Това създаде много странен краен резултат и със сигурност е много по-различно от завършеното представление. Може би по този начин по-лесно се разкриваха кодовете на режисьора, препратките, идеите и изобщо човек се оправяше по-лесно из цялата мешаница. Чух, че сега, когато се играе без "участието" на Теди, било далеч по-безинтересно. Това предстои да се види.

"Красотата спи" за мен беше по-малко резултатна откъм "разбиране". Имаше някои персонажи, които все още не схващам какво представляваха и защо бяха там. Иначе играта между "Спящата красавица", фройдистката теория за сънищата, намесата на "Сън в лятна нощ" и сигурно още доста неща, бе доста приятна за гледане. Отново имаме типичните скечови елементи, директна препратка към "Улицата" с небезизвестния епизод, когато Мая Новоселска, чистачка в агенция за "розов телефон" си говори с Лафазанов и двамата се представят за снажни и високи и красиви, а после се срещат в парка и накрая, когато се отдалечават, са сплескани като кюфтета... Имаме една роза, която много ми напомня за Розата от Малкия принц, въпреки че май никъде в спектакъла не се спомена това (и по-добре). Имаме принц и принцеса и от плоскостта на приказката с целувката се извъртаме към плоскостта на "роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет" и изгодната женитба за принц. Имаме жена, която иска дете, неродена мома и нероден Петко. И още - "Госпожиците от Авиньон" и един доста вулгарен Пикасо, квадратни глави и квадратни светове, затворнически решетки, които възпроизвеждат музика, малко Шекспир (за къде без него), малко смърт.

Изобщо - хубав спектакъл, наситен с хрумвания и все пак пронизан от една идея - смърт/сън/мечта/реалност - сливането, разминаването, превръщането.
За актьорите мога да кажа само добри думи, въпреки че Александър Кадиев (по-известен като "синът на Катето Евро") ми хареса много повече в "Великолепният рогоносец" на Мариус. Светлана Янчева играеше така, че на моменти ми се струваше, че на сцената е Мария Каварджикова. Същия глас, същата интонация - ще ми се да разбера дали е нарочно.

Сънчо

Явно напоследък е тръгнало да пускам постове с клипчета. Но какво път...
Аз си нямам телевизор и не знам сега преди новините по БНТ (или както сега се казва Канал 1, знам ли вече как го кръстиха) дали дават Сънчо. Но дори да го дават, сигурно е нещо, което няма да ми хареса. Сетих се днес от поста на Петър Събев за анимационните филмчета и почнах да ровичкам из нета - и си намерих на едно място всичките (поне така се надявам) шапки на Сънчо. Помня, че имаше пролетна и зимна, есенна и лятна... Оказва се, че е имало празнична също. Ето една пролетна, а другите - тук.

Пьотр Налич - Guitar

Тъкмо се канех да пиша нещо, но попаднах на много приятно забавно клипче, така че ще го споделя, а писането - после

Открийте разликите

Попаднах на нещо много приятно, открадвам си го от Петър Събев:



Разбира се, това може да стане една много сериозна тема за музиката и музикалните фрагменти, които свирят на "тънките ни струни", обаче - някой друг път. Много се размрънках напоследък, така че се надявам това да ви усмихне, какво усмихна мен. Ми така де

In memoriam - Димитър Манчев

Почина любимият ми Димитър Манчев - такива неща никога не са очаквани, но този път е съвсем неочаквано за мен. Много криво ми става... лека му пръст. Публикувам съобщението на Сатиричния театър:

На 14 януари 2009 г. ни напусна големият български актьор Димитър Манчев.

Любимец на поколения зрители. Една от най-ярките звезди на българския театър.

Целият му театрален творчески път е на сцената на Сатиричния театър.

До последната си роля той остана верен на любимия си театър – Сатирата.

Поклон и аплодисменти.

Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 година в София.

Изиграл е над 150 роли в театъра, киното и телевизията.

Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на Сатирата са:

Коваджик („Свинските опашчици” от Я. Дитл), Щатала („Смъртта на Тарелкин” от Сухово – Кобилин), г-н Фратю („Чичовци” от Ив. Вазов), Хесапов („Островът” от Борис Априлов), Оргон („Тартюф” от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война” от Брехт), Гечев („Римска баня” от Ст. Стратиев), Гаврил („Януари” от Й. Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти” от Ал. Вампилов), Кметът („От много ум... вражалец” от Ст. Л. Костов), Гушак („Лов на диви патици” от А. Вампилов), Кросното („Сън в лятна нощ” от Шекспир), Барах („Принцеса Турандот” от К. Гоци), Данко Харсъзина („Господин Балкански” от Г. Данаилов), Методи („Одисей пътува за Итака” от К. Илиев), О`Хара („Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг), Яковлев („Фалшивата монета” от М. Горки), Сорин („Чайка” от А. П. Чехов), Уилфред Бонд („Квартет” от Роналд Харвуд) и др.

Последната роля на Димитър Манчев е Поцо („В очакване на Годо” от С. Бекет, постановка Лилия Абаджиева) през 2008 г.

Поклонението ще бъде на 16 януари /петък/ от 12 ч. във фоайето на Сатиричния театър.

За ходенето на театър

Въпреки че го пиша след поста за скъпия ни Димитър Манчев (ужасно е, когато осъзнаваш, че никога повече...), ще го мушна по-надолу, защото тази тема не заслужава да засенчва такъв талантлив актьор, било то и в последния му път.

За какво иде реч - ами за театър. Мислех си вчера, че има няколко от премиерните постановки по софийските театри, за които исках да напиша, но нещо ги пропуснах. Не, че се смятам за експерт, никак даже, но обичам да гледам, съпреживявам и пиша за театър, та да си начеша крастата Имам свои виждания за писането за театър, или, ако щете, театралната критика. За такава може би все още не е правилно да говоря, но съм се амбицирала, защитя ли си дипломната по превод (което хипотетично е възможно да стане април, при все, че още не съм написала дори и един ред от нея), да се поинтересувам в дълбочина каква точно е магистратурата, имаща нещо общо с театралната критика в НАТФИЗ (дочувам нещо като "театрален мениджмънт" и се чудя). Лично аз не целя да пиша като за сп. "Театър" или в. "Култура" - нямам нищо против академичния стил, но не ми се ще да се напъхвам в тези дрешки. От друга страна направо си ме отблъсква писането от сорта "гледах и ми хареса, ама защо - не знам". Стремя се да пиша на ниво средно между разбираемото за широка публика споделяне на впечатления и задълбочения анализ на драматургично, сценично и каквото още съществува ниво. За да ме разбират хората какво пиша, от една страна, и от друга - за да има това написано все пак някаква стойност.

Както и да е, отплеснах се, за друго ми беше думата. Попаднах случайно на блогове, където се споменаваше инициативата "Блогъри отиват на театър" (мисля, че така беше) и покрай това се замислих. Театърът отдавна е в подем - залите са пълни, поставят се какви ли не пиеси, текат ремонти, проекти и какво ли още не. Модерно е да се ходи на театър, театри не са били закривани, за разлика от кина, имаме си местна продукция, поставят се и класически и модерни чужди автори, актьори се превръщат в звезди и се пренасят на телевизионния екран - оправдано или не...
Но общата картинка на мен ми изглежда малко в сиви краски. Защото не се сещам за повече от 2-3 силни постановки в последно време и то с уговорката, че изобщо не се сещам за помитаща и разтърсваща такава (не съм гледала "Родилно петно", за която чувам превъзходни отзиви). Не се сещам за нова "звезда", поразила ме с таланта си. За потресаваща българска пиеса. Има, разбира се, много добри неща, ала за които като кажеш "много добри" следва "обаче" и уточнения. Има неща, които на фона на останалото изпъкват и поради липса на по-добро започваш да възприемаш като върхове по-високи от това, което са си. Има и купчини награди, които се връткат и насосват според зависи. Изобщо за мен положението не е "Култура по време на криза", каквото е мотото на предстоящия Софийски театрален салон, а по-скоро театралната култура в криза.

Имах преди време интервю със Стефан Вълдобрев и когато го питах за това, той каза (цитирам по памет): "А по-добре ли е както преди, докато салоните бяха празни?"
Кое е по-добре, да имаме пълни салони и не особено качествена продукция на сцена, или добри постановки, гледани от 5-10 души в залата? Мисля, че нито едно от двете. Защото преди премиерата на "Нора" в Армията (не блестяща с нищо постановка според мен с неудачен избор на Анастасия Ингилизова за главната роля) чаках отвън и видях как две двойки влязоха "да видят какво дават" и после си излязоха с някакво сумтене и репликата "абе що да не му идем на едно кино".
Нищо лошо няма в това ходенето на театър да е модерно. Нито пък в това да излезеш без предварително да знаеш какво ще гледаш (само че напоследък билетите предварително се разпродават и е трудно). Просто ми е мъчно, че нивото на постановките пада, сякаш се прави това, което ще се гледа лесно и ще се хареса на публиката. А освен такива спектакли трябва да има и такива, които да "вдигат нивото" на самата публика, да я "образоват", колкото и претенциозно да звучи това, да й задават някакви стандарти. Гледам сега случайно по БиТиВи анонсче за "Колекцията" на Пинтър в Армията и Нети обяснява, как софийската публика (поради по-големият избор) започнала да си подбира на какво да ходи и да гледа неща, в които има баланс между смешното и трагичното. Абе не съм много съгласна, ама айде...

Та - хубаво е да се ходи на театър, много даже. Ще ми се просто културата на публиката да вземе да започне да се вдига, за да има по-високи изисквания от театралите и съответно те да предлагат по-качествени неща. Омагьосан кръг се получава малко, но ужасно се дразня, когато публиката в залата реагира на елементарни смешки, плосковати похвати, телевизионни прийоми от типа "кучето на Павлов" - наложени от телевизионния екран стандарти за комичното, когато на определен тип жест или интонация, публиката реагира със смях или ръкопляскане, най-често поради вдигането на светещ знак в студиото, които режисира реакцията й. Много мога да пиша още по темата за неадекватното поведение на публиката в залата, което за мен е голям проблем именно заради занижаването на стандартите, но то си е за отделен пост, който не знам кога ще напиша.

А утрините тук са тихи...

Сутрин, розовеещ хоризонт в процеждаща се между сградите сивота - колкото да покаже къде е изток и нищо повече, дори не си дава труда да изиграе някакъв изгрев. Слънцето се е запиляло нейде по топлите екваториални морета и януарският ден започва на safe mode с минималното количество светлина, расейваща се по всички закони на дифузията и дори осмозата, просмукваща се и изчезваща в пъплещите из улиците сиви и черни одежди. Сутрин за шапка от лисица, топли кожени ръкавици и дълъг шал, за горещ душ, горещо кафе и зачервена до уши в усмивка печка с дърва. Котката спи на съвършен кравай. Сутринта е тиха, кратковременно парче безвремие, което се топи като късче полярен лед в чаша хладка тъга.

Опасни желания, боза и Мерилиън

Току-що наплюх една от двете постановки, които гледах вчера. Постарах се да не е много гадно, въпреки че когато излязох от залата бях съкрушена колко безсмислен и никакъв е този спектакъл. Не е лошо направен, и това е най-неприятното, не мога да кажа, че е некадърна или лоша постановка. Просто е куха, празна, безсмислена. "Опасни желания" в Сатирата.

След това беше "Крадецът на праскови". Олеле...
За него - отделен материал и отделен пост.

А това, което исках да кажа е, че си седя в кухнята, кучето е сложило глава в скута ми, превеждам си и духалката прави стаята много топла, доста топла дори за мен, която съм прословута със зиморничавостта си. И изведнъж тапата на бутилката с боза изхвърча!
Това незначително на пръв поглед събитие всъщност крие дълбок смисъл, а именно - има надежда! Бях се отчаяла от бозите, които след една седмица на слънце пак не докарват и намек за онази резливост, която аз толкова обичам. Но в това шише пред мен става нещо, има вътре някой жив дрожд

А в понеделник ще интервюирам Стив Хогарт от Мерилиън, моля, ако някой се сеща някакви въпроси, да даде едно рамо, моментът с измислянето на въпроси за интервю ме докарва до тих ужас и скръб.

Суинг до дупка

Ако не се стегна да напиша две думи тук, ще си откарам още един месец без пост. После ще ми трябват ножици, за да срежа завесите от паяжини, провиснали из това местенце. Комбинцията от много работа и много време за нас с любимия води до занемаряване на желанието да пишеш разни неща в блога. Не е на добре това, затуй - две думи за снощния концерт на Cherry Poppin' Daddies.

Това, че не пиша в блога изобщо не означава, че ми е минало желанието да пиша, затова освен към екипа на Metal Katehizis, се присламчих към екипа и на MySound, и така се озовах на концерта на суинг-величията, подгряван от КГБ и Шкода. Като цяло впечатленията ми са изключително положителни - обожавам да се намирам на концерт, където музиката те хваща, не те пуска и те кара да танцуваш, да танцуваш, да танцуваш. Много обичам да танцувам, за който не знае. Ама много. Жалко е, че няма много къде, но както и да е. Приятно беше, че емоцията бе споделена с любимия човек, че срещнах много познати, че видях и слушах прекрасни музиканти, че публиката беше много отзивчива и явно й се хареса.

Вечерта завърши в... Black Lodge. Където почитаха паметта на вокалиста на Death, починал на същата дата преди години. Много мъчно ми стана за човека. Пускаха доволно количество песни на Death, а една инструментална композиция точно, когато си тръгвахме, направо си ми и хареса (слушам дет и блек най-вече с голяма доза интерес и любопитство, образователно-познавателно, един вид, та когато открия нещо, което да ми "пасне" и да ми хареса без условности, съм направо щастлива. А условностите са, че обикновено всичко ми харесва, освен вокала...). Само че ми се спеше нещо, та приключихме вечерта малко след два. А ми се спеше, защото някак си успях в четвъртък и петък да навъртя 18 часа непрекъсната работа на компютъра, предшествана от театрална премиера, урок и още работа. Мисля повече да не повтарям това упражнение.

Хайде сега да вземат да отворят и нормално място за по-тежка музика и в Бургас - не знам кое ще е по-резултатно, да пиша на Дядо Коледа или на Арменския поп...