Хапчета

Още от концерта на "Пласибо" са се насъбрали неща, които могат да бъдат описани тук. Блогът се превръща в сборник резюмета и репортажи от концерти, музика и филми. Не че ми пречи, то аз самата така си го правя, разбира се, ала сякаш не беше такава първоначалната идея. Ето сега завърших една книга и я редактирам, по нея мога доста да попиша, но на места толкова ме вбесяваше, че по-добре първо да я завърша напълно, за да мога да пускам и цитати за прегледност. Ще стане екзистенциЯлно и филосоВско тогава. А сега ще се върна обратно към концертната репортажна дейност и ще започна именно с "Пласибо".
Вкратце: реших да отида на концерта, защото реших, че "Пласибо" ми харесват. До това съждение стигнах, когато навремето бях слушала една (!) тяхна песен. Много харесвам "Суейд" (на тях съм им слушала цял един албум и набързо записах и "Пласибо" в графата "готини". После не съм ги слушала с години. И ето ти на сега - концерт. Отивам и, както винаги, добрите ми намерения преди събитието да послушам малко от творчеството им не се осъществяват. На входа ми връчват лепенка за фотограф и ща не ща, трябва да си я лепна нейде по дрехите, да се вижда. Много оригинално е направена, харесват ми такива неща - прилича на упътване към кутия с лекарство.
На "Остава" звукът беше лош, особено в "кошарката" пред сцената (замислих се, че ако аз го чувам зле, то първите редове, на два метра от мен, също би трябвало да го чуват зле, а нали хората там са най-върли фенове... кофти. Ама аз "Остава" изобщо не ги харесвам, така че скучах и дори не вдигнах да поснимам, а само съжалявах, че съм си забравила кутията с цигарите. (Това, защото от няколко дни по горещините изобщо не ми се пуши и я махнах да не ми се мота из чантата. После като си я взех в чантата и ми я изпушиха. )
Три парчета снимане и после догледах концерта от трибуните. В началото китаристът/ басист Стефан Олсдал много ме плени - един такъв зъл, гледа лошо (нарочно), дългуч симпатичен пънкарски - добре изграден имидж.






Но първите няколко песни просто продължих да скучая. Едно мазало ми се струваше всичко, не беше добър звукът, пък и не знаех песните, а ми звучаха еднакво. Интересното решение с видеостената, на която сякаш единият сегмент е повреден, ми хареса.

Малко преди биса и самият бис обаче обърнаха мача. По едно време жълта пулсираща светлина и мътна, пулсираща музика, се сляха в някакво трансово състояние, което ме докосна и го усетих. Имаше момент, в който абсолютно разбирах, не с главата, не и със сърцето си, а по-скоро с някакво място над стомаха, в гръдния кош (добре де, знам, че е слънчевият сплит) защо хората свирят на китари. Имаше момент, в който си мисля, че поне малко усетих какво кара хората да ходят и слушат техно, електронна, транс и т.н. (не съм навътре, не знам точните подстилове). Имаше момент, в който музиката влезе в мен като топъл нож в масло, потече нагоре-надолу, да провери наред ли са кръвоносните съдове, потупа приятелски сърцето по рамото, смигна на мозъка и се изнесе нататък. Прибавяме тълпата долу, чиято енергия усещах, и емоцията на музикантите. При все, че бяха изключително хладни и неконтактни, емоцията им, било то и вътрешна си, тяхна, егоцентрична и самовглъбена дори да е била, достигна до мен. Заради това усещане за мен този концерт беше успешен. Заради усещането точно, защото не изпитах желание да си пусна "Пласибо", когато се прибрах. А по-скоро "Суейд".
И друго интересно - никога не съм била на концерт с такава аудитория. Този тип фенове на този тип музика не са ми познати. Чувствах се на чуждо място. А после по коментарите четох, че те пък, феновете, са разочаровани, че нямало много "от тях". Критерии.





Сетлист:
Пласибо, Зимен дворец на спорта, София, 18 юни 2007

1. Infra-Red
2. Because I Want You
3. Meds
4. Drag
5. Soulmates
6. I Know
7. Song To Say Goodbye
8. Cops
9. Every You Every Me
10. Special Needs
11. One Of a Kind
12. Without You
13. Bionic
14. Blind
15. Special K
16. Bitter End

Encore:
17. Running Up That Hill
18. Taste in Men
19. Twenty Years