понеделник, 25 юни 2007 г.

Пътят на фотографа

"Ямато".
А аз не съм фотограф.
Но отидох като такъв в събота. Малкото ми вярно апаратче най-накрая си навлече присмехулни погледи от застаналите пред вратата организатори със списъка за журналисти, а аз бях готова да избухна. Но сметнах, че и да им обясня, че за новините в сайта по-голямо не ми трябва, ще им е все тая.
Казвала съм, дори тук, че Джаз + са много зле в организацията, милите. Е, на 23-ти надминаха себе си. Това, разбира се, няма как да го напиша в репортаж, защото хората не се интересуват (и така трябва) какво се случва с журналистите, фотографите и т.н. при спектакъл. Но ще си го напиша тук.

Влизам - чудно, има ме в списъка. Получаваме инструкции - снимате първите 10 минути, ще ви вкараме в "кошарката", или плътно в дясно, или плътно в ляво. Браво, супер, чудесно.
Изкачвам стъпалата, заставаме пред "кошарката" (оркестрината за ВИП овце) и хващаме първия минаващ организатор (оказа се Явор), който казва, че ще снимаме една песен (песен?) и извън кошарката, някъде към 7 минути, ще пречим на хората, но пък затова предните два реда не са с билети и няма да могат да ни стигнат, като ни замерват от третия ред. Смешно, наистина. Този път обаче побеснях. Не, все ми е едно колко и от къде ще снимаме. Но може ли, ако обичате, да се уточните?
Беснееща, както съм си, се обръщам да погледна към залата и виждам бивше гадже, което от купона за рожден ден на общ приятел, където за пръв път се срещнахме след раздялата, и двамата придружени от настоящите си гаджета, ме гледаше от 4 метра и се правеше, че не ме познава. Ми хубаво.

Почва. Мигновено притичва бабичка да ни каже, че пречим - колега й обяснява, че сме за малко...

Снимаме една песен и културно се изнасяме, без да се налага момчетата от охраната да ни гонят. Обаче на стълбите тъмница, а трябва да си оставим апаратите на гардероб, преди да се върнем обратно в залата на втори балкон (при все, че първите два реда, ако си спомняте, бяха празни). Притичва организатор - "Ама защо тръгвате, имате право още една песен да снимате!" Е, бога ми, да!

После се качих горе и изживях нещо невероятно.
Напълно вярно спектакълът е кръстен "Ритъмът на сърцето". Ударите наистина синхронизираха и резонираха със сърдечния ритъм, отекваха из тялото ми като из пещера, като из гъста гора, като из морски дълбини. Беше величествено и сериозно. Беше внушително и респектиращо, без да е откъснато, какво говоря, като беше изцяло потопено в живата тъкан на човешкото битие и същност. И после имаше закачки и смях. Пластичност и някаква струяща радост от живота. Нагледно щастие, пълноценност или хармония. Имаше движение и величаво исполинско присъствие. Разтърсваше ме музиката, а и се смях до сълзи на невероятните хрумки и шеги на перкусионистите.

Беше разкош. Искам да си намеря от някъде това на ДВД.

А после гледах "Карибски пирати 3" и превеждах комикс "Островът на съкровищата". Те заслужават отделен пост, защото ми развалиха безбрежността на миговете след Ямато :(

1 коментар:

  1. http://www.amazon.co.uk/Kodo-One-Earth-Tour-Special/dp/B000BYY1LE/ref=pd_bowtega_1/026-7645117-1989247?ie=UTF8&s=dvd&qid=1182798697&sr=1-1

    ОтговорИзтриване