Парашкева

Парашкева е името на област по Южното Черноморие. Скътано и закътано, далеч от хорски очи, приказно красиво, по различен начин от Иракли. Тук има предимно скали, тъмносиня вода, рапани, миди и водорасли, гора и река - Ропотамо. Навремето Тодор Живков го включва в резиденция "Перла" и лопва кепенците. Тогава е можело да се видят свободно сърни, сръндаци и друг дивеч - диви прасета, например, но срещата с тях не е особено очарователна. Още стоят бившите ниви, които се засяват и после се оставят така, да се хранят животните.
Та сега който знае пътя, минава край Приморско и се шмугва посока гората.
Леко нелирично отклонение:
Приморско е един жив ад. Не само то, разгледахме доста подробно част от Южното крайбрежие - какво им става на хората, не знам. Все едно някой е бръкнал в огромен чувал с Лего и е ръсил - безредни, разнородни сгради, нагъчкани една в друга, разхвърляни без достатъчно жизнено пространство, надмогващи се за повече височина и помпозност, уж различни, а всъщност еднотипни, няма как да различиш покрайнините на Созопол от тези на Приморско или Дюни, навсякъде недовършени строежи, разкекерчени огради, прах от бетон, сиви основи, кухи греди, зеещи дупки, боядисващи се стени, неми прозорци, табели "Продава се". Лудница. Хубаво е да има туризъм, но ако продължават така нещата, кой ще иска да дойде в този хаос?
А и нали има и друг вид туристи, такива, които обичат ниските къщички, къмпинга, палатките, квартирите с големи балкони и двор, тишината за разходка, зеленина тук-таме. Пътувах на връщане с Грегорис, приятел от Атина, който бе на почивка в Слънчев бряг - той ми разказа, че по техните острови било същото навремето, в добавка към безразборните строежи имало и онова желание да оскубеш възможно най-много чужденеца (не че тук го няма). И, вика, по едно време островите опустяха. Никой вече не ходеше там - претъпкано покрай брега, скъпо и те мамят.
Знам, че нещата се променят, че има нужда от туристически курорти и пари за хазната, за живеещите край морето. Знам обаче и че трябва да се оставят области, където да има нещо друго - я непокътната природа, я място за свободно лагеруване и плаж.

Парашкева все още не е засегната, само че миди вече почти няма (малко хора се замислят и че с нарастващите комплекси никнат и заведенийца, а откъде толкова деликатеси морски в опосканото ни море...)

Коларски път сред рядка букова гора, която е пълна с хищни комари и тежка жега.

Сухите листа и съчки хрущят под краката, има реална възможност да се натъкнеш на змия. От време на време се мярка табела "Резерват Ропотамо". Честно казано, нямаме май много право да сме тук, трябва да метна едно около на лекциите по екология, раздела за защитените зони.

Най-накрая, след лепкавия преход, излизаме на скалите. Отсреща е Маслен нос, отдолу е морето - гладко и спокойно, рядко е такова през август. Слънцето прежуря над малкото заливче, едрият пясък от мидени черупки, камъчета и охлювчета е достатъчен колкото за максимум три кърпи, съседното заливче предлага полуразрушено рибарско кейче и бетонни стъпала за нагоре, където навремето е имало рибарски заслон. Водата е безумно синя, мандахерцат се водорасли и има резки дълбочини.
Иракли е дъъъъъъъъъъъълъг равен плаж със ситен пясък, плавно слизащо надолу дъно, обрасли с храсталаци скали. Ето така:








Стоиш там на пясъка и се чувстваш като на ръба на времето.
А тук нещата са по-различни. Когато излезеш от гората на скалите, пред теб се ширва морето в цялата си огромност и те блъсва в гърдите и очите. Голямо, спокойно, невъзмутимо, дълбоко, нещо, което не е шега работа. Красиво. Величествено.


В ляво е един безимен нос, а след него е Маслен нос.


Заливът се врязва доста навътре в сушата - ако не се лъжа, няма много други подобни по бреговата ни линия.


В дъното имаше опънати палатки - не се виждат добре на снимката. Никога не съм ходила на палатка... ъъъъ.... глупости. Каква е тая моя памет! Един миг, да си припомня... Ходила съм! На язовир Тополница. Не беше крайно зле. С весели рибари и кучето. Може би някой път трябва да палаткувам край морето.

Нда. Трябва ми кола и мъж.
Не.
Трябва ми кола и приятел, за предпочитане от мъжки пол, за предпочитане да има и още народ, малко свободно време, повечко свободни умове и така. Да не се отплесвам.
Беше, както казах, предимно скалисто:

А водата - кристално чиста (другия път ще си взема моя фотоапарат, може да не е кой знае какво, но е по-добре от този на майка ми, която освен това упорито отказва да разкарам глупавото изписване на датата с червени цифри, та се налага да кропвам после):


Малко опити за снимка от все още неразрушените стълби към разрушения заслон

Интересното е, че аз всъщност почти не нося зелено.

Опит със самоснимачката - не е толкова зле, ако не беше леко разфокусирано, защото апаратът се е фокусирал над два стръка трева, вместо над прекрасните черти на моя милост и братовчедка ми :)


Здрасти!


Фотосесии някакви, суета и това си е. Дори и зелените вещичките не сме пощадени.



По дъното е голяма красота. Малко е страшничко в началото, защото има резки спадове, като подводни каньони и долини, обрасли с кафяви разперени водорасли и бавно поклащащи се зелени, имаше стрелкащи се рибки, могат да се видят безобидните водни змии, змиорки, миди, рапани (които бяха наловени, но не можах да опитам, защото бавно се приготвят, а аз си пътувах за София вечерта), както и други обитатели на дълбините, чиито имена съм забравила. В една ниша на плиткото видях яркочервена актиния. Гмуркането с маска и шнорхел е малко неприятно, но си заслужава


Следобяд слънцето искри върху водата и заслепява,


а наоколо се възцарява квинтесенцията на спокойствието. Безбрежие, дори на брега човек се усеща така, сякаш плува.






А Маслен нос прилича на лъв: