събота, 18 август 2007 г.

Але, хоп!

Скок в пространството и ето ме в разгара на слънцето, с чаша безалкохолна мента с мляко, чакам да се отправя към Иракли. Може и да съм ходила като малка, но в съзнателния си живот не съм била там. У нас е истинско роднинско стълпотворение - без братята ми - единият се прибира днес от младежки лагер у Швабско, а другият пое щафетата в ожарения апартамент в София, където обеща да разхожда кучето, храни котките, полива цветята, да дръпне една прахосмукачка с новата, която купи и е пълен провал, но той си е виновен, и да оправи колата, която той разглоби. Мисля, че само последното има шанс да стане.
Та чичо ми и чинка ми, която освен това днес има рожден ден, така че довечера ще пропусна втората вечер на блус феста, са тук заедно с братовчедка ми, която пък се върна от Швабско, и сега заедно с вуйчо ми (ако някой се обърка още тук, да го успокоя, че според родата от Самоков тукашните ни бургаски роднински наименования са крайно опростени) и майка тръгнаха към Иракли (не знам защо са решили да ходят там), а аз чакам баща ми, който, както винаги, и днес работи, та да се присъединим към тях. Ако ги изюркам утре да ходим на Парашкева (не знаете къде е? ами точно там е работата, почти никой не знае, но силно се съмнявам това чудно заливче дълго да остане незасегнато) ще бъде просто чудно.

Полетът до тук на крилете на чудната птица с емблема "Уърълд холидей" (моля, отбележете Ъ-тата) бе изпитание за моите нерви. На предните седалки беше седнала една кокошка с дъщеря си и приятелката си и по едно време като се метна до шофьора да си приказва с него, защото навремето била работила тя в автобуси на туроператорски фирми, и не млъкна цяла вечер. То хубаво, но аз седях на втората редичка и тази персона се характеризираше с ужасно висок и креслив глас, силно кънтящ смях и пискливи нотки. Към които се включваше не много възпитаното й дете. Боже, идеше ми да ги оскубя. Пуснаха "Апокалипто". Тоя филм не искам да го гледам. То хубаво, ама "Замъкът на лорд Валънтайн" изобилства от описания, а те не са способни толкова да ми грабнат вниманието, та да се изключа от кокошия смях. Да не описвам колко спирахме и чакахме тоя и оня, как шофьорът не бе наясно, че край Пловдив "МакДоналдс" няма, има само на Пазарджик (то вярно, че аз го изминавам тоя път минимум 10 пъти в годината, но не се ли предполага той да го прави по-често от мен???), как като изключи мотора и после го включи, филмът започна отначало, та пуснаха нещо друго със Стив Мартин (бррр)... Кога ли ще се науча да не си взимам сандвич с кашкавал и шунка от спирките за почивка - Аосициацията на шунките би издала протестна нота и би се самоопържила в знак на възмущение, ако бе видяла самозванеца в така наречения ми сандвич.
Не знам как се събудих след като бяхме спрели на Военна болница и половината пътници бяха слезли - изскочих от този "рейс" и хайде у дома.
Дали да не взема да кандидатствам в бургаския клон на "Британика" и да зарежа всички преводи, филми, книги, списания, издания, концерти, театри, култура, халтура и прочее? Никога не съм харесвала "Британика" обаче...

Няма коментари:

Публикуване на коментар