сряда, 15 август 2007 г.

Високо, високо, високо...

И нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят...


Високите етажи - там обичам да живея. Сега живея на последния девети, търся си нещо мъничко таванско-ателиерско. Не е ли чудесно това, че те първи се огряват от изгревните лъчи и до последно - от залезните. И не само това, първата утринна светлина е много особена - като кехлибарено вино, разредено с изворна вода, хладно още, с обещание за затопляне, свежо, почти усещаш как тече по кожата ти, искри, в първите лъчи на слънцето са застинали безброй моменти безвремие и в същото време са толкова мимолетни. Придобиват величествена мащабност, когато виждаш как са огрели ридовете на Витоша, как синьото е станало тъмно зелено и черните скали прокафевяват до сиво, като мързеливи писани, наместили се на припек да стоплят старите си кокали.

Или когато са пронизали морето, обикновено гладко, защото сутрин вятърът духа от брега, и тогава ориентацията за пространство изчезва.
Повече обичам вечерното слънце. Долните етажи вече са тъмни, угаснали и студени, загледаш ли се, виждаш как сянката пълзи нагоре, а ако има облаци - как слънцето се спуска надолу (ориентири, ориентири, какво ще правим без тях). Но последните етажи стоят с горди чела, до край, до последната искра оранжева светлина, дълго след като планината е потънала в чернота, още по-изпъкваща на фона на залеза някъде в посока Копитото. Тогава светлината е уморена, бавна, почти гъста, почти ароматна, милваща и тъжна, като топлите есенни дни - красиво до болка; тъга, която се подсилва от източният хоризонт, запалил елмазена звезда и протегнал се в онзи цвят, смес от изумрудено и морскосиньо, който е знакът за равенство между тръпнещите предчувствия за бъдеще и въздишащите спомени за недавното минало - в голямото уравнение на съзерцанието.
Когато бях по-малка, казвах сърцезание.
Никога не съм сънувала, че летя, но често съм летяла и с нестихваща ненаситност искам още и още да се качвам на самолети. Да живея по високи етажи. Да минавам по главозамайващи мостове над главоломни дълбочини, някъде по ръба на страха от падане, който пали искрата.
После пада вечер, някой угася с едно движение слънцето и малките стрелкащи се прилепи минават на сантиметри от лицето ми, горе, на балкона.
Но крайностите никога не са добри, затова редовно се гмуркам във вълните, надолу, под морското равнище. Сядам на мокрия пясък, да разгледам отблизо миниатюрните раковинки. Или, пак привечер, тогава е най-разкошно, се загубвам в ливадите (къщата на баба и дядо е на края на селото), завирам нос в цветята и се снишавам почти до корените на тревите, лягам по гръб сред тях и тогава небето изглежда недостижимо, а пръстта - единствената възможна реалност.

После идва кучето ми и безкомпромисно ме побутва с нос, докато не тръгнем пак - тя просто не търпи да стои на едно място.

Вчера, въпреки че за малко щях да заспя в автобуса, все пак отидох на народните танци. Забравила съм да си купя билетчета, тръгнах към шофьора. Не мога да не споделя - то е нещо нормално, но в тази действителност минава за изключително - как той, с вид на шофьор на ТИР, докато очаквах нещо да изсумти, всъщност ми даде билетче, върна ресто, извини се, че е говорил по телефона и ми пожела приятен ден. И на жената, която купи след мен, също. 

А с Дара вечерта ядохме пъпеш. Омете си парчето като стой, та гледай. Реших да чета книга и да не върша нищо друго. Така че и днес ме чака работна обедна почивка, хехе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар