Затварят ми се очите. Защо тогава пиша тук, би бил логичният въпрос. Още по-логичен е при положение, че имам останали 7 страници да преведа (някакви водопроводи се строят в Алжир, моля ви се) и утре в осем (днес в осем) на автобуса и в София и от Плиска - директно на работа.
Спи ми се.
Сондажите за вода и химичния състав на скалите, в частност - гнайса, е скучновато нещо.
Всъщност само на тялото ми му се спи. На мен не ми се спи, искам да ходя боса по плочките в апартамента до кухнята, да хапна нещо от нощния хладилник, да почета (все едно, страница от вестник, книжка, етикет на буркан), да позяпам безсмислена телевизия, да си взема душ или вана, да си направя кафе или мляко с мента, да седна да допреведа, докато навън се развиделява.
Глупости, на цялото ми същество му се спи.
Днешният коварен дъжд осуети плажа - тъкмо се настанихме на мокрия пясък в заливчето срещу Змийския остров и се подготвихме да изчакаме да изгрее слънце, то взе, че заваля проливно. Разбушували се вълни, тъмносини облаци и силен вятър, който шиба голата кожа с остър пясък. Не ме плаши дъжд на плажа, ако не е толкова студен. Затова се наложи да поемем обратно към Бургас. На идване ми се разби сърцето. Най-най-най-любимото ми кътче по цялото Черноморие е съсипано. Имах един любим залив срещу Алепу, там, където затвориха стария път заради резервата Ропотамо. Горе на скалите, край пътя - пущинак и страшни къпинаци, както и тайна пътека, по която може да се мушне колата на скришното, долу - разкошен залив, запазен приоритетно за единични преминаващи - никога няма много хора, понякога се заседяват с ипровизирани заслони и за през нощта, най-често с кучета, защото на кого да се пречи и тн. Ненаселен и отдалечен от цивилизацията, която обаче нахално наднича с лицето на комплекс Марина нам-кво-си в далечината. Е, не знам как, но в пущинака вече гордо надигат снага пет-шест многоетажни сгради, догодина - кипри хотели. Камъкът, запушващ пътя, вече е бариера. И заливът е един вид увенчан с трънен венец от тези сгради. Ъъъъ... не мисля, че ще ходя вече там за цели следобеди, с кучо, с тишината и пустошта на лятното слънце и прозрачната вода... когато отгоре ще надвисва нечий балкон.
Ох. Търся си залив.
Какво ще стане, когато съвсем ги свършат?
На връщане имаше безумно задръстване и кандидат-самоубийци - като си с регистрация от провинцията (а това по нашенско включва и, и най-вече, София) и не познаваш пътя, като вали като из ведро, като пътят е една лента в една посока и фрашкан със завои, къде си тръгнал да се правиш на голямата работа? Минахме през Ясна поляна, да избегнем върволиците. Имаше много щъркели, дървени скулптури от пленера в Ясна поляна, мокрите руси черги на сламени ниви и Странджа, с мълчаливата си, строга красота.
Някакъв авантююристичен дух се пробуди в мен пак. Но освен да взема да пусна обява "Луд умора нема, търси си дружина за обиколка из пущинаци и цивилизации, яваш-яваш, за кеф и удоволствие", не виждам как ще оползотворя духа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар