четвъртък, 24 юли 2008 г.

Когато плачеш, запалвай си цигара...

...и знай - димът ще скрие твоите сълзи.

Това е нещо като откъс от стара градска песен. Внимателният разбор на произведението показва, че от изключителна важност се оказва сълзите да се скрият.
Ще речеш, че откривам топлата вода.

Въпреки натрупания ми опит, има болки, които не съм изпитвала, мъки, които не са ме разкъсвали, отчаяния, които не са ме милвали с хладните си пръсти. Затова и не мога да се преструвам, че разбирам какво точно изпитва човек със съответната болка, мъка или отчаяние. (Мога да се опитам, разбира се.) В един момент всичко прелива и въпреки дълго градените стени и прегради, човек се разплаква.
Когато някой плаче, за мен той е просто едно дете. Махнете годините, характера, щедрите хоризонти на душата, злобните стеснения на калкираните вени, дребните различия между половете, самочувствието, гордостта... Те нямат никакво отношение към сълзата.

Усмивката, със свойта нишка лека - твърдеше Лъчезар Станчев - привързва тя човека към човека. Сълзата... и тя привързва човека към човека. Някой се разплаква. И през цялата му същност, трупана грижовно и/ или случайно с годините, прозира крехкото телце на детето. Те затова мъжете така внимават да не плачат - не обичат да излагат на показ това пърхащо в тях създание. Но и затова, като заплачат, то още по-силно засиява в мрака. А детето си е дете. Какво правиш, когато - паднало и ожулило коляно, или наскърбено от някоя огромна несправедливост - се облее в сълзи? Утешаваш го. Прегръщаш го. Уверяваш го, че всичко ще е наред. Вземаш парчетата от счупения му свят и ги подреждаш по местата, залепваш ги и той е като нов.
От много чупене обаче това става все по-трудно.
Е какво, накрая да ги оставим да се търкалят в прахта ли?
Имам приятелка, която признава, че види ли някой да плаче, изпитва неистовото желание да се махне от стаята. Защото просто не знае какво да направи.

Не сме си губили времето напразно. Изкопали сме дълбоки ровове и сме пуснали в тях крокодили. Насипали сме високи укрепления. Подострили сме стрели, заложили сме вълчи капани, натрошили сме стъкла по пътеката към хълцащото вътре в нас дете. И, разбира се, очакваме, че и другите са се екипирали подобаващо. Което може и да е така, може и да не е - знам само един начин да се разбере.
Знам и друго - като се порежа, ще ми мине. Възвишенията се изкачват. Рововете се преплуват (от което най-много намазват крокодилите...). Стрелите са малко по-неприятна работа, така е...
Но плачът на детето е онзи древен, вечен, изначален, автоматичен, вроден, инстинктивен, вселенски сигнал с едно единствено тълкуване - помощ! Утеши ме! Кажи ми, че всичко ще е наред! (Древната магия на думите, които, веднъж изречени, правят така, че наистина всичко да се оправи). Прегърни ме, за да се пренеса за миг отново в топлата пазва на първичното море, на майчината ласка, на извора жива вода, който да ме възкреси от този студен свят...

И този вик отеква в мен с незабавна сила. Да вървят по дяволите евентуалните капани, остриета и острозъби земноводни. Блъсни ръката ми в горчивия прилив на гнева си. Избягвай ме после, защото не знаеш как да тълкуваш легналата на рамото ти длан. Мрази ме, защото съм те прегърнала - уплашено сърце в мрака на стоварващите се "Защо???" - и съм докоснала твоята грижливо скривана слабост. Но пред възможността - почти 100% вероятност за миг поне да ти стане по-добре, да се отпуснеш и да се сгушиш, макар и в мислите си - ще поема риска.
Е, предпочитам да няма такива реакции, защото ми става криво, но се случват.
Не искам да е вярно това:

Последен купувач - след всички нас -
ще мине вятърът с торба мъглива.
Ще купи слънцето, което си отива.
Ще купи вик на влак и птичи глас.

Ще купи сребърните балеринки на дъжда.
Ще купи параходната сирена
и в джоба си ще сложи като смачкан вестник Сена
ведно със отраженията на града.

Тогава аз край пътя ще поседна,
за да продам сълзата си последна -
но той ще се отвърне настрана,
защото в здрача, който с мене скита,
дори и на Пазара на бълхите
сълзата няма никаква цена.

Димитър Василев, "Пазарът на бълхите" (вехтошарски пазар в Париж)


2 коментара: