Юни

Както винаги юни изтича, докато се озърна. Месеци наред преминават в неговото очакване и после, когато дойде, вече е свършил. Профучава като влак-стрела най-дългият ден в годината, натоварен отново с моето очакване - внимателно следя четирите знакови дни - на равноденствията и на слънцестоенията. Свива ми се сърцето, когато денят започне да намалява, и ме заболява, когато започне да става по-малък от деня. Отдъхвам си с радост, когато отново се изравнят и никак не ми се иска да идва най-дългият ден. А той идва, отминава и на мен ми остава да се утешавам с дните преди 22 септември.

Но юни винаги развива шеметни скорости. Докато се озърна, вече ми маха за "чао". Освен това това лято за пръв път съм напълно закотвена в София. И пак ми се ходи в Прага - умирам да отида. И ми е едно криво, защото се сещам за хубавите неща, които правехме миналото лято с миналото ми гадже. И този уикенд се шмугнах в Бургас. Разбира се, точно преди да тръгна, се изсипа едно кило работа. Но не се огънах, а освен това ми харесва. И след като събота с/у неделя не мигнах, в неделя пък не излязох от водата. Там си ми е толкова добре.

А сега е юли. Разхождам кучето посред нощите и си мисля - ето, цяла зима оцелявах, защото не пусках нишката на представата - да ходя само по една рокля с презрамки, без връхни дрехи, дори през нощта - ето, стана. Ако не си ги напомням тези неща, и те ще изтекат като юни.

Има една картина - безбрежието на жълтите пясъци - дюни и зеленикава суха растителност. Прегорели до бяло, крехки черупки на охлювчета. Петопръсти грапави смокини, тъмнозелени петна сред избеляващите цветове. Неразумно разхищение на синьото в небето, изтъняло към хоризонта. Море, което не подлежи на описание. Кафявите гърбове на скали в далечината, изпращащи самодоволното послание "Изобщо не можеш да си представиш колко пусто и готино е тук". Зелените кореми на водораслови плитки, смаляващи се под слънцето свидетелства за бурната младост на някоя и друга буря. Разрошени от вятъра гларусови глави, чието око любопитно и дръзко те гледа от минимално разстояние и след като прецени, че няма какво да "пуснеш", се отдалечават с достойно шляпане или плющящ полет. Два-три фини силуета на малки чайки, ориентировъчни точки за плоскостта на вятъра. И после тягостната жега на двора на завет, преди да излезе вечерният вятър. Крясъците на прибиращите се гларуси, които присвиват сърцето с осезаемо чувство за сладка самота. Прашния дъх на чимширите някъде отвъд гледната точка. Масата с мушамената покривка. Кучето, което си е намерило някакъв по-хладен бетонен под и се прави на килимче. Босите крака и залепналите песъчинки, някаква асма-ентусиаст, и здрач до невъзможност. Останалото предстои да се дорисува.

Някой ден искам да вляза в тази картина за повече от няколкото дни, когато я обитавам. Знае ли човек...

Съвсем честно, ходи ми се даже из някоя планина. На мен, да, точно на мен. С плащещия ме плътен мрак и странните звуци, със сладката студена вода, с камъните и зеленото, с хора, които я обичат така, както аз - морето, и нямам против и да изпитват към мен особеното снизхожение, с което планинските хора гледат на тези, дето не ги разбираме тия работи. :)Долу нямаше светулки тази вечер и ми стана мъчно. Ще ми се да ида, заради щурците, които се напъват цяла нощ да надвият шума на реката под прозорците на този мой висок панелен блок. Някак си искам нещата да са си на мястото. Ходи ми се, ама няма.

И много си падам по слънчогледи.


Юни (Найден Вълчев)

Такива сме си ние с месец юни -
обичаме в ливадите да спим.
Вали ни звезден дъжд и помежду ни
щурче свирука вечния си химн.

Огнището от гъбите дотлява.
Утихва слънчогледовият склон
и черно-чер до треснатия явор
пръхти и хрупа дядовият кон.

Подлагам си седлото му и лягам,
оставям даже малко място, но...
но юни за възглавница си слага
купа от детелиново сено.

И спим като откоси на земята.
И аз сънувам: летен ден. Момче.
Варосано селце. Река. Реката
от изгрева към залеза тече.